Навръх седемдесетия си рожден ден, на юбилея си, баща ми получи инфаркт. Ядохме, пихме, аз казах някакви думи по случая и отидох да спя. Спях следобед, защото у нас караме рождените дни от сутринта. Само ние сме си, каквото направим, е докъм два следобед и лягаме да спим. Така вечерите ни са свободни от рождени дни и юбилеи.
Голяма глупост е да се казва, че инфарктите се получават. Как така ще се получават, да не са колети или подаръци? Ножове в сърцето са инфарктите и от това пробождане оцеляват немного – направо съвсем малко не умират.
Та юбилея го карахме тримата – татко, майка и аз.
В следобеда баща ми почнал да се поти, ледена пот го заляла, стягали го гърдите, не можел ни да седи, ни да лежи. Майка викнала Бърза помощ и когато лекарят казал „за мен това си е инфаркт, тръгваме за Червен дол“, тя чак тогава ме събуди.
Майка винаги влизаше на пръсти при мен, когато спя. Така влезе и сега, пипна ме по врата и прошушна:
– Баща ти умира, ставай!
Тя цял живот е шиела ръкавици надомно, брезентови ръкавици, и гласът ѝ е нещо като на шевна машина тракането: тъка-тъка, тъка-тъка, тъка-тъка… Говори си и поръбва думите и ти се чудиш бодат ли, или са меки тези думи.
– Как ще умира на рождения си ден? – Казах, после вече се виехме по едни завои за болницата в Червен дол.
Нашите линейки са такива същества, че изобщо не е ясно дали не са някакви фургони с маркучи и кабели, или пък са катафалки на смъртта, или измислени приказни каляски, или Господ знае какво. Но когато пристигнахме в Червен дол, баща ми не само че не беше отлетял на небето, ами взе да се усмихва. Усмихва се този закъсал седемдесетгодишен юбиляр и ни успокоява със стискане на ръце. Той, който никога не ни беше докосвал по този начин с майка ми, взе да ни стиска пръстите на ръцете и да приказва:
– Няма страшно, Тоти, не бой се, Кити! Няма да се плашите, ей!
Майка ми се казва Тотка, аз съм Кирил. На нея ѝ викат Тоти, на мен – Кити. А баща ми Йордан работи като портиер в мебелната фабрика. Беше майстор мебелист, правеше гардероби, дивани и столове, обаче запали цеха с една горелка и го понижиха до портиер на фабриката.
Оставихме баща ми в кардиологията на Червен дол. От счупения прозорец над главата му прехвърчаше сняг, спряха тока и не се виждаше оная жълта линия на екранчето дали се чупи и гърчи, или е права. А когато отидох в клозета, пропаднах с десния крак в гръдното отделение отдолу.
Прекрасен юбилей чествахме тримата – седемдесет години са това.
Тогава чух майка да казва:
– И да умре, няма да ме е яд. И да умре, няма да ме е яд.
Бяхме излезли извън отделението и чемширите наоколо бавно побеляваха от снега. Притиснах я до стената и ѝ запуших устата:
– Какви ги дрънкаш, луда ли си?
– Това е положението – и да умре, все ми е тая.
– Какво плещиш? Да не си се напила, докато спях?
– Чакай малко, Кити! – Започна тя. Снегът се усилваше. – Цял живот съм го обичала, а той цял живот ме е лъгал. Избяга с една помакиня чак в Тръстеник, Плевенско. Ти беше още бебе. После го хванаха с Димка от долни край – мъжът ѝ се върнал и нашият се скрил в гардероба, ама пак го хванали. Резил, страшен резил. Прави мебели, та да се крие в тях. И знаеш ли какво ми каза тогава за случая? – Каза ми, че сякаш бил лапнал реотан и едва не умрял в гардероба. Мръсник, да беше се запалил заедно с цеха дано! Напил се при една повлекана и на пияна глава сутринта запалил цеха с горелка. После даде шест хиляди лева на чичо си Кънчо да си купи парцел във вилната зона. Аз си бода очите и ръцете денонощно с тия брезентови ръкавици, той раздава пари, щото чичо му му бил обърнал най-после внимание. Помниш ли, когато с теб се върнахме вкъщи от почивка във Вършец и намерихме едно пръстенче до кревата, помниш ли? Аз ти казах, че е мое, а то излезе на Албена циганката, дето работеше в селската кооперация. Ама и то едно пръстенче – за два лева. И да умира, все ми е тая, все ми е тая…
Пуснаха тока и едновременно с това изхвърчаха няколко ракети – първо една, после три-четири. Припукаха, цъфнаха за малко и преминаха над нас като комети, стопиха се някъде в тъмнината.
Като спрат да светят ракетите, и изведнъж става много тъмно. Тъкмо да кажа на майка си някоя глупост за човешкия живот, който като ракета преминава и се стопява, изскочи докторът с добри новини:
– Още е рано, но май ще му се размине, стабилен е.
Очите на майка ми станаха по-светли от снега. Лицето ѝ се опъна за секунда, промени се и посинелите ѝ от студ и мъка устни порозовяха. Притисна се до мен и аз усетих как сърцето ѝ повдигаше дрехите. Ама само какви калпави дрехи беше облякла – стара сива пола, извита настрани, червено вълнено елече, закопчано само по средата, забрадка на гюлове и галоши – стари, подпетени галоши.
Колко хубава ми се видя моята майчица тогава, нищо че искаше баща ми да умре навръх седемдесетия си рожден ден от инфаркт.
– Сега доволна ли си? – попитах.
– Много! – Облиза се тя и преглътна.
– Нали искаше да умира?
– Абе искала съм аз!
– Не спря да го кълнеш и да ми разправяш какви ги е вършил.
– Ами като ме е страх бе, Кити!
– Като те е страх, си затваряй устата!
– Мене за тебе най-много ме е страх. И като ги приказвах тия работи, си мислех, че ако умре, може да не ти е чак толкова страшно.
– Ще те убия, ей, ще те убия! – Само това можах да кажа и свалих от главата ѝ забрадката на гюлове, защото беше вир-вода от снега.
Като ѝ свалих забрадката, разбрах, че главата на майка ми свети. Косато ѝ беше отдавна побеляла, но сега светеше и изобщо не беше от снега, а от любов – от любов към баща ми и към мен.
Тогава видях, че е напъхала в чантата си един вързоп с брезентови ръкавици, пет-шест чифта – същите, дето ги шиеше от сутрин до вечер.
– За какво си ги помъкнала тия ръкавици?
– Аз друго нямам и ги взех да давам на докторите и сестрите заради баща ти. Да му помогнат, ако може, щото аз друго нямам. И какво друго да дам за него? Ръкавиците само… Нали знаеш, че без баща ти умирам.
След малко влязохме да видим безценния ми баща. До главата му заварихме купчинка снежец, а на ръцете му – брезентови ръкавици. Напълно готов за края на юбилея.
Николай Милчев
