ЕВРОПА КАТО О(ПА)КОТО НА АФРИКА

Приписки по безмилостното пътуване на Яна
(Вангелова, Петя. Безмилостно пътуване. София. Български писател 2023 г.)

Никога преди текста на Петя Вангелова не бях попадал толкова категорично и безпрецедентно в Африка.

* * *

Пристъпвайки към тази книга, на българския читател му предстои среща с различно, непознато и дори несвойствено (стъписващо) оригинално повествование – дневник, репортаж, хроника, романизирана биография – в тяхната спонтанна и допълваща се съотносимост: Яна, родена в Пловдив, но отдавна живееща в Швейцария, заминава на доброволческа мисия в Руанда, превръщайки се в медиатор: прескача за кратко до Демократична република Конго, Уганда, но и до Оксфорд, в непрекъсната телефонна и интернет връзка е с Женева, с ООН, с Германия, с Франция, често примесвайки в мислите си спомени от своето детство – за родители и близки от периода на „зрелия соц“ в България, многоизмерно успоредявайки времена и пространства – виртуални и реални – и омесвайки ги в неподозирано модерен, лек, сложен и авторефлексивен сюжет, сюжет с вълнуващо трудна интрига.

В подобен наратив усещането за сблъсък на цивилизациите е неминуемо, но защитната мембрана, тушираното (сподавено) превъзходство на европейския човек спрямо хората от „третия свят“, е в доброволното му заминаване за там. Тоест в съзнателния му избор на различното, непознатото, рискованото, придружено от постоянно напрежение / адреналин при срещата (си) с алтернативата. Несъмнено в така интерпретираната завръзка винаги се прокрадва елемент на романтизъм: поне след Стърн всяко пътешествеие е малко или повече сантиментално. Добрата воля, от своя страна, е сигурен знак за предварителна „его-капитулация“: героят не се самовъзприема като завоевател, а като посетител, попаднал в огледалната проекция-перспектива на собствения си ограничен и познат до втръсване свят. Там, където в Африка е „черно“, в Европа е бяло и обратно – светлосенки, редуващи позитив и негатив като квадрати на шахматна дъска, където, за да излезеш невредим, спечелил, удовлетворен от играта, ти предстои да предвидиш и направиш сигурни и добре обмислени ходове, постоянно питайки се – по картезиански – кой / коя съм аз… в Африка? И ако ни предстои да следим нещо с особено затаен дъх, това е казусът доколко „хроматизмът“ помага на себенамирането: може ли Африка да се окаже моята Еврика? На Юг от Екватора проблематичните зони на аза: себеобожествяването, самоувереността, високомерието са възпрени, неработещи, изолирани, несъстоятелни, невалидни, демонтирани. Там си странник – сам, без биография, своеобразен натрапник, подозрителен пришълец, легитимиран от символи (на световни организации), колкото безопасни, толкова и будещи презрение, поне доколкото „хуманитарната помощ се оказа средство за временното ѝ облекчаване, но не и изход от нея“ (6 част). Там, с други думи, започва новото ти житие – в аналогов свят, в реално (реалити) време: автентичен екзистенциален капан.

„Еврика“ не е само каламбурен еднокоренен пароним на „Европа“ – понятието следва да се разбира като метафора на себепознанието: да се изявиш в Африка, през Африка, да допуснеш Африка у теб, да възсъздадеш себе си и цял нов свят, започвайки начисто – в топос, където правилата на цивилизацията не важат или непрекъснато биват оспорвани / атакувани от подчинени на друга логика модели, стереотипи, ритуали, мантри, алгоритми, съставляващи цялостно ново човекознание, повторно роден („пред-ренесансов“ и предвечен) хуманизъм.

Външно бедният, ограничен откъм събития разказ, се компенсира от пълнотата на взора – случки са самите гледки, те сменят и заместват познатия пейзаж и ландшафт на Европа с нещо, колкото на пръв поглед екзотично, толкова и естествено на втори. Важен за читателя е тъкмо вторият, доколкото в него присъства паралелен сюжет – не(до)разказан, неизречен докрай, само загатнат, но реален: богатата дисциплинираност, смиреността на бедността и убогата, самоцелна и безсъдържателна агресия на богатите (уж) цивилизатори.

Но се случва и друго: примитивизмът на бита задължително „повлича“ езика назад към един поизбледнял архетипен пласт, който ние сме забравили, но той, езикът, го помни, намеквайки сякаш, че разделението (и акселерацията) започват все пак от нещо, било някога общо – сламена рогозка, тръстиково панерче, мазна поничка (Африка като „склад“ за бракуван инвентар, сметище на стари векове, обслужвало по-рано предметния свят на европееца), от „равен старт“, след който е дошло неминуемото разделение, изразило се по-скоро като бягство от себе си, отколкото като същността на предишно битие. Защото след наблюденията върху примитивната обстановка в някаква нова квартира мисълта на авторката се отмества към българското ѝ минало в епохата на соца, който – учудващо! – е не огледален, в смисъл на противоположен, а снхронен на мизерията в африканския бит – пак груб и недодялан, но този път ментален и психологически, изроден в подлост и жестокост, „защитени“ и „оправдани“ през идеологически доктрини. Моята читателска реминисценция с (раз)казаното пък е от една пиеса за Дон Жуан, която бях гледал отдавна. В съзнанието ми е останала финалната реплика на жената, прекарала с великия любовник цялата нощ… в разговори, в които го изобличава, развенчава, но и преобразява. Накрая, преди да си тръгне, тя го пита: – И сега накъде? – Неговият объркан и неочакван отговор: – Не знам, някъде далеч от себе си. – Тук жената находчиво го апострофира: – Толкова близо?

Тази книга прави далечното близко, а близкото си остава, както го знаем – вътре в нас, но някак отчуждено, инцидентно, дистанцирано, случайно, нелепо.

В един момент Петя / Яна е силно изкушена да се превърне в героиня на (собствения си) любовен роман – връзката ѝ с Рей в Оксфорд, но бързо се отърсва от възможна продължителна авантюра с него и се връща към разказа за нещастните бежанци и за мисията, част от която е. Изоставя сантимента, предпочитайки прагматичния свят на сдържаните емоции. Последното е много важен елемент от темата. Привидно безсъбитийното, по-точно външно събитийното повествование, отеква и бива обживяно във вътрешния свят на героинята-авторка и тя успява за „забави“ обективно случващото се около себе си, активирайки подсъзнанието, интуициите, преподреждайки позанемарения си, но уютен и свой интериор.

Мисията не успява – мирът има други закони, всъщност много по-ясни и лесни за следване от тези на конфликта (войната), но те не са предпочитани от никого, защото от „спечеления“ мир не се печели. По-изгодната, трайна и благодатна сделка винаги е войната, която след описаната от Омир никога досега не е преставала.

Служителят от една хуманитарна организация хипотетично е натоварен с авторитет на човек с благородни подбуди, неутрален, безпристрастен – озовавайки се на „терен“, той живее в двойно битие: посред реалността такава, каквато е, с всичките ѝ опасности, предизвикателства и невзрачност, но едновременно с това и извън нея, наблюдавайки я само частично през своеобразно „бронирано“ стъкло-екран, зад който се чувства защитен, без да се намесва в нея и без тя да го засяга физически, колкото и той да помага за нейното облекчаване. Тази двойствена ситуация се оказва твърде плодотворна за литературно / фикционално пресъздаване в контекста на по-дълъг или по-кратък отрязък от лично време: опасността е съвсем реална, но по презумпция е относителна.

* * *

Ако Чехов бе прочел този текст преди да напише „Вуйчо Ваня“, в края на пиесата със сигурност би изпратил д-р Астров, засега само замислящ се върху жегата, премрежено гледайки окачената на стената карта на Африка, на доброволческа мисия там. Където навярно би срещнал, дори нетърпеливо би очаквал да се появи Яна.

Людмил Димитров