Д–р Катя Меламед: Прабългарите дават „ь“, „ъ“ и двойно „ят“ на кирилицата

Катя Христова Меламед (родена Генчева) е завършила история и българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Професионалната си кариера развива в Националния археологически институт с музей – БАН. Има специализации във Великобритания, Унгария и Полша. Ръководи археологически проучвания в Родопите, по течението на река Марица, в Банско и София. Участва в подреждането на постоянната експозиция на Археологическия музей. Има добър опит в организацията на много временни изложби  и  съпътстващите  ги каталози. Десетина години преподава в Нов български университет. Публикува в България и чужбина. Превежда специализирана литература. Доктор по история и археология. Специалните й интереси са насочени към остатъците от езическия период, които Християнството привнася и преобразява в своите изяви и философия.

Катя Меламед:Традицията да се пише е заложена в българската държава от създаването й. В средновековието буквите са изпълнявали и ролята на молитва, а умението да се изписва – божий дар, казва изследователят.

Интервю на Мая Стоянова

-Г-жо Меламед, на колко века е писмената традиция на българите?
– Традицията да се пише датира още от края на 7 век, когато пристига народът на Аспарух и трайно усяда на долния Дунав. Тогава част от него – жреци и държавници, са владели отлично руническата писменост. След създаването на българската държава официалната канцелария започва да издава документи, свързани с различни аспекти от обществения живот. Те включват исторически надписи, мирни договори, епитафии, възпоменателни, строителни надписи и др. Всички те са на гръцки език, който е приет за официален в държавата на Аспарух. Паралелно с него обаче е запазена и една по-стара традиция – важните документи да се засичат върху камък и да се слагат на видно място, за да са известни на цялата публика. В момента България притежава над 100 такива каменни колони и блокове, с големи части от текстовете, сред които е и забележителният Мадарският конник. В същото време са открити множеството надписи върху скали, камъни и други случайни места, където всякакви хора са оставяли графити – знаци с остър предмет, записи на нещо, което е особено важно само за тях. Много често надписите започват така: “За да се знае”. В това прозира проява на някакво особено чувство за историчност, потребност нещо да бъде записано, за да остане за поколенията. С една дума в българската държава съществува традицията да се пише от момента на нейното създаване.

– Какво представлява руническото писмо на прабългарите?
– Руническата писменост е изключително добре представена в манастира в Мурфатлар, днешна Румъния и в манастира край Равна, Провадийско, както и в редица други паметници на територията на днешна България. Мурфатлар, който е малко известен за обществото, е уникален храм, издълбан в огромен хълм от креда. Той функционира от края на 9 и през целия 10 век. Надписите в него разкриват движението на средновековните монаси и поклонници, както и ареала на разпространение на прабългарската писменост. Предполага се, че това е и един от ранните български центрове за превод на литургическа книжнина на български език и за обучение на български свещеници и летописци. По стените на този манастир са издраскани множество знаци – рунически, глаголически и кирилски. Има още гръцки надписи, едно германско име – “Раинпилпе”, както и повече от 1000 рисунки – графити, единични и в различни композиции. Те са добре познати и от паметниците, открити на територията на нашата страна.
Според проф. Бешевлиев, който подробно се занимава с този паметник, само 19 от руническите знаци са съставлявали същинската система на руническата писменост, използвана от българите. Изследвания, направени през годините, установяват, че тази знакова система има връзка с руническата писменост в басейна на Орхон и Енисей, и с тази на секелите. Тоест, писмото на българите е свързано с тюркската писмена традиция, а не с германските руни, които са много добре изучени. Любопитен е фактът, че в руническата система на българите присъстват три знака – “ь”, “ъ” и двойно “ят”. По-възрастните българи помнят, че двойното “ят” участва в нашата писмена система чак до 1948 г., след което е отхвърлен и заменено с “е” или “я”. Тези три знака не са познати нито в тюркската, нито в германската руническа писменост, но по-късно влизат в кирилската азбука. Това ни дава основание да предполагаме, че те отговарят на специфични звуци в българския език и съответно са влезли в българската азбука, за да ги обозначат.

– Каква информация съдържат руническите надписи в Мурфатлар и Равна?
– За жалост руническото писмо и до днес не е разчетено, затова не бихме могли да кажем точно какви послания има в тях. По принцип всяка руна се състои от хаста (права черта), дъга или кръг. Затова има известни прилики в очертанията на руническите знаци, които използват различните народи, но те са по-скоро формални. Учените обаче са установили, че освен основните знаци прабългарите са използвали и много лигатури на знак, на няколко знака – сричка, или на цяла дума, което естествено прави писмото по-различно. В редица археологически обекти в Северна България са открити изключително много единични руни или комбинации от руни върху всякакви предмети – камък, глинени съдове, строителни материали и пр. Това обстоятелство дава основание да се предполага, че една голяма част от тези руни, доколкото е запазен споменът за значението им, дълго време са били употребявани като пожелания, като знак за собственост, като израз на благодарност. Каквото и да е било написано в тези надписи, по важното за изследователите е, че руните съществуват, както и това, че са били много активно използвани.

– Кои от надписите на гръцки език представляват особен интерес?
– Всички са изключително значими за учените, защото по същество това са единствените домашни паметници, които съхраняват автентична информация за българската история през ранното средновековие. На базата на това познание може да направим изводи за организацията на българската държава, за устройството на армията и начина на въоръжения, какви мирни договори са били сключвани между България и Византия, клаузите, по-които се споразумяват двете държави и т.н. Научаваме за действията на видни военни, за характера на войните. Има цяла серия крайгранични надписи – каменни колони, върху които са изсечени названия на крепости, които българите са превзели и с които са били белязани границите на средновековната ни държава. Още по-интересно е, че в цялата гръцка конструкция често се промъкват и тюркски думи. Съществуват няколко единични надписи, които пък са с гръцки букви и изцяло тюркски език. Очевидно българите са се опитвали да адаптират гръцката азбука към своя език. Това идва да покаже, че възприемането на кирилската азбука във втората половина на IX век е един изключително закономерен акт. Защото цялото развитие на България преди създаването на тази писменост от Кирил и Методий показва, че българските държавници са имали потребност да записват своята история, както и необходимост от език, на който да общуват.

– През IX век е много силна догмата за трите свещени езика – латински, гръцки и еврейски. Кои са условията за създаването на нова азбука?
– Отговорът на този въпрос се съдържа преди всичко във фундаменталните разлики на Източната и Западна църква. Западната църква е върховната власт, няма друга власт на земята, която да стои над папата. Светската власт е подчинена на църквата – това явление се нарича папо-цезаризъм. От друга страна, Западната църква признава само три свещени езика – гръцки, латински и хибро (староеврейски) и не допуска признаването на друг език, достатъчно свещен, на който да могат да се превеждат литургичните книги и да се извършва богослужението. На Изток положението е много различно. Тук действа правилото на цезаро- папизма. Върховната власт е светската, върховният господар – императорът. Църквата има друга функция – да съблюдава поведението на християните, да се грижи за тяхното духовно и телесно здраве, за тяхната култура и развитие, но тя е подчинена на светската власт. Именно тези фундаментални разлики правят възможно създаването на писмена система за друг национален език. И това не е първото подобно явление. Още в IV век готският епископ Вулфила създава готската азбука и превежда Библията на готски език.

– Чия е идеята за азбука на славянските племена?
– Новата азбука и писменост всъщност обслужват идеята за разширяването на сферата на влияние на самата Източна църква над славянското население, което по това време залива целия Балкански полуостров. След неуспешните опити на византийската власт да наложи гръцкия език сред тази общност, Византия променя своята политика. Тя инициира създаването на азбука специално за тези многобройни славяни, за да може да упражнява своята власт и влияние. Тоест, идеята и появата на славянската азбука е много добре обмислен и премерен политически акт на самата византийска власт. Не случайно тази мисия е възложена не на кой да е, а на братята Кирил и Методий – образовани младежи, чийто баща е военния губернатор на Солун, вторият по важност град след Константинопол, а майка им – вероятно е била славянка. Но дори и да не е била такава, по това време вече целият Солун и околностите му са населени със славяни и без съмнение братята добре са познавали техния език.

– Има ли други причини, освен общоизвестните, заради които княз Борис, а не друг славянски владетел, приема пръв азбуката на солунските братя за основа на своя национален език?
– Преди всички в средата на IX век Борис осъзнава, че държавата не може да се развива по начина, по който в вървяла дотогава. Както знаем по това време в България живеят траки, славяни и българи, чийто различни езици, вери и традиции спъват процеса на консолидация на българската народност. От друга страна, отношенията между Византия и България нямат обща основа. Едните сключват договор в името на Христос, а другите – в името на собствените си богове. В много от случаите империята е нямала основание да ги спазва, защото както и да са написани, клетвата е в различни посоки. Това кара Борис първо да приеме християнството. Обръща се към Рим, но това силно притеснява Византия. Тя обявява война на Борис, която спечелва много бързо. Сключен е мир, но най-учудващото е, че в този договор има една единствена клауза – да се приеме християнството от Константинопол. През 864 князът се покръства и приема името Михаил. Реакцията на българите е страшна, обвиняват Борис в измяна и се вдигат на бунт. Не случайно проф.Васил Гюзелев казва, че християнството в България прилича повече на степ, отколкото на нещо друго. Въстанието е потопено в кръв – водачите са избити с целите им родове, а войниците – прокудени. Борис е раздиран от вина за насилието и кръвта, с които налага новата религия. Това става известно от един интересен документ – отговорите на папа Николай I по допитванията на българите. След дълга преписка главата на Римската църква дава опрощение на Борис за кръвопролитията. По-късно князът е канонизиран за светец, въпреки предхристиянските му грехове. Не бива обаче да мислим, че бунтът е продиктуван само и единствено от религиозни причини. Това е било и своеобразна битка на българите за власт – сериозен проблем, с който държавникът е трябвало да се справи.
Вторият много съществен момент е, че след потушаването на въстанието, в България пристигат византийски свещеници и в църквите започва да се служи на гръцки. Борис основателно е загрижен, че чрез тях и тяхното слово се разпростира византийското влияние върху неговия народ. Той търси онзи механизъм, който от една страна да охлади страстите сред непокорните българи, а от друга – да ограничи влиянието на Византия. Третият фактор, за да се случи това, са солунските братя Кирил и Методи. През 850 година те вече са създали глаголицата. Основана на гръцкото ръкописно писмо,тя включва знаци на староеврейски и е твърде трудна за заучаване и използване. Но това е първата азбука, която отговаря фонетично на славянския език. По това време са и големите мисии на Кирил и Методий в Моравия Магна и Крим, които за нещастие завършват безславно. След Крим братята се връщат в Рим, след като предизвикват голям скандал, тъй като са нарушили триезикава догма. Папата смята това за противоестествено явление, отхвърля кирилската писменост и налага забрана богослужебните книги да бъдат превеждани на славянски език. Кирил междувременно умира. Папата е склонен да благослови новата азбука. Методий става архиепископ на Моравия Магна. До края на живота си води неуморна битка с латинската църква. След трагичната му смърт, неговите ученици са съблечени голи и изхвърлени в пустошта. В същото време Борис жадува за такива мъже. Стремежът му към силна власт и запазване на независимост на България са най-големите основания той да приеме кирилската писменост, а славянският език да стане езика на неговия народ, вместо гръцкия. Така у вас пристигат Ангеларий, Климен, Наум, Горазд, Сава. Борис им осигурява всичко необходимо, за да започнат да обучават свещеници и превеждат богослужебните книги на славянски език. В края на IX и началото на X век Климент прави и първата писмена реформа. Създава кирилицата, в основата на която са гръцките главни букви, с които пишем и до днес. Спасявайки учениците на Кирил и Методи Борис всъщност спасява провалената мисия на солунските братя. С този акт князът негласно приема кирилската азбука за основа на своя национален език, признава славянския език за официален в своята държава.

– Кои слоеве в българската държава са били посветени в новата писменост?
– Грамотността е била повод за гордост и паметниците от българското средновековието недвусмислено го доказват. Тогава пишещите хора са били значителен процент от нашия народ. Те са представлявали различни слоеве на обществото – като се започне от царя и гражданина до патриарха, монаха и селянина. От надписите става ясно, че писането си е било и занаят. Упражнявали са го грамотни люде, които според степента на образованост, уменията им да преписват и да превеждат канонични текстове на славянски език, са се делели на три категории. Първата е граматик или доброписец, след това калиграф – човек, който пише много изкуство и най-престижната – теолог, който бил ръководител на скрипторията – онази част в манастира, в който се извършва превеждането и преписването на църковните книги.

– Освен чисто практическия смисъл, какво друго е закодирано в писаното словото на българите?
– В представите на средновековния човек, освен чисто прагматични функции, буквите са изпълнявали и ролята на молитва. Те са били натоварени и с магически смисъл. Има много примери, в които някои букви или съчетания от букви издават свръхестествена сила, с която са можели да противодействат на злото, или да удовлетворяват молби или желания. Конкретно проявление на това са многобройните амулети за здраве, срещу болести и природни бедствия. В същото време писаното слово е имало божествен произход. Умението да се изписва е било бижий дар и средство за изразяване на вярата в бог, стремеж за общуване с него. В този смисъл много любопитен е един надпис от 1582-1583 година. Той е запазен върху сегмент от свещник: “Село Кремиковци. Този свещник направих по настояние на поп Койча и приложи са в църквата “Св.Петка”. Направи се от ръката Вучова, син Радивоев. В това време дойдоха три топа от Маджарско, 50 ярема теглеха всеки един и голям мор беше тогава. Годината 7091, по сътворението на света”. Очевидно майсторът, направил този свещник, е искал да оставил спомен не само за себе си и за важни събития, на които е бил съвременник. Той е бил и дълбоко свързан с тогавашния източен манталитет, според който ръката се движи от Бога, а човек прави нещата не такива, каквито той иска, а каквито бог го насочи да свърши.

– Какво друго най-често са записвали българите?
– В редица епиграфски паметници от българското средновековие има информация за бита и традициите, нравите и обичаите, за светогледа на българина. В някои от надписите има скрити послания. Много любима ми е една гатанка, която по някакъв начин е свързана с библейски текст, но все още никой не е открил смисълът й: “Баща ми роди мене, аз родих жена си, жена ми роди децата ми, а децата ми родиха поколението”. Но ми се иска да коментирам и един от най-важните паметници, които имаме – надгробният надпис на чернобиля Мостич, написан през 30-те години на X век. В него е записано: “Тук лежи Мостич, който бе чръгубиля при цар Симеон и при цар Петър. На осемдесетата си годишнина, като остави чръгубилството и цялото си имущество, стана черноризец и в това състояние свърши своя живот”. Думите са изсечени почти 100 години след приемането на християнството. В надписа е отразена титлата ‘чръгубиля’, която идва от предхристиянската администрация и означава висш държавен служител (най-близкият съветник на хана, негово доверено лице), нещо като министър-председател. Като такъв той участва в държавното управление при двама велики владетели – Симеон и Петър. Това показва, че всичко, което се е случило по това време в историята, е станало със съвета и участието на Мостич. Но от този свят той си отива като черноризец – монах, намерил мир за душата си. Посланието е написано на кирилица и реално е един безкраен роман, който може да бъде изследван във всякакъв аспект. Но най-ценното в него е, че може да бъде прочетен и днес, 1000 години след като е създаден, защото буквите и смисълът на думите в този надпис е един и същ.

Понеделник, 24 Май 2010, Фрог нюз