Дядо Мраз, откъс от книгата на Вивиана Асса

Дори не бях чувала за Дядо Коледа. А в еврейската традиция това вълшебство около шетнята на джуджетата, които творят подаръци за послушните деца, и добрия белобрад старец с големия чувал, не присъства. Но като равновесие на казаното мога да добавя, че в социалистическото ми семейство еврейските празници също особено много не се почитаха. Добре че бяха родителите на родителите ми, та понаучих нещо за тях.

Вкъщи се честваше, при това много пищно, посрещането на новата календарна година, и толкоз. Но у нас никога не е имало елха. Живеехме четири семейства в една къща и по Нова година всички съседи украсяваха стаите си. Помня и до днес всяка играчка в квартирата на съседското дете. Блестяха като скъпоценни камъни върху вечнозеленото дръвче. В училище също майсторяхме играчки от станиол, разтегателна и гланцова хартия и аз си ги пазех, но нямаше къде да ги окача. Питах родителите си, но те, вечно забързани за нещо, все отклоняваха отговора на този въпрос.

По това време мама работеше в „Културен отдих и украса“ и по тяхна инициатива в Кукления театър организираха за децата предновогодишно детско представление.
На края на тържеството Дядо Мраз, заедно със Снежанка, трябваше да раздадат подаръци за добрите деца. Живеехме наблизо и мама ме прати да гледам представлението гратис. Всичко беше наистина вълшебно, а чувалът с подаръци
направо ме омагьоса. Чаках, чаках, чаках да си чуя името, но… нищо. Помислих си, сигурно защото ми е сложно името и Дядо Мраз не е могъл да го прочете. Това много
често се случваше в училище. Нямаше нов учител, който да
не сбърка името ми, след което целият клас прихваше. По тази причина в началото на годината винаги бях нащрек.
Тържеството свърши и героите от приказката започнаха да си говорят делово и да си прибират реквизита. Отидох плахо при Снежанка и я попитах: „Аз не съм ли била послушна? Вижте по-добре в чувала, трябва да има подарък и за мен!“ – и им разчлених на срички името си. Те започнаха да си шушукат, събраха някакви остатъци от торбичките с разноцветни бонбонки и Дядо Мраз ми ги даде с отегчение. Прибрах се много разочарована и унизена. Вкъщи мама переше, беше пред мивката. Показах `и „подаръка“: „Сигурно не съм била послушна“, `и казах, а тя се плесна по бедрата и измърмори нещо, което не помня, защото не разбрах. Тогава за първи път се усъмних съвсем лекичко във вълшебствата на света. Но си давах кураж, измислях си своите обяснения, не исках да ги изгубя завинаги.

Веднъж мама донесе няколко елхови клонки и ги сложи във вазата на масата, и завъртя около тях красив гирлянд. Аз започнах да ги украсявам с дрънкулките от училище и дори със стотинките, които имах, купих някаква играчка. Избирах я дълго, хем да е евтина и в същото време пищна. Но като се прибрах вкъщи, заварих приятелка на сестра ми, която я счупи. Без да иска, разбира се. Но ми идеше да я убия.
Взе ми я от ръцете, за да я сложи на по-видно място, но украшението падна и се пръсна на пода. А когато баба ми се върна от пазар и още от вратата видя „букета“ от клонки
върху масата, веднага се обърна към майка ми: „Ке ес есто?“ („Какво е това?“). И продължиха да си говорят нервно на ладино. Разбрах, че баба ми е против елхата, и хванах мама за ръката, исках да ѝ вдъхна кураж. А гранмама се обърна
ядосана към мен и ми извика: „Ние сме евреи и тези езически глупости не ги почитаме, разбра ли?“. „Много е красива!“ – успях да кажа тихичко, и толкоз.

Същата Нова година ми подариха томче с приказките на Андерсен. По-голямо удоволствие до този момент не бях изпитвала в живота си. Имах скришно местенце в кухнята между печката и бюфета, където стоеше малкото ми столче.
Там погълнах цялото вълшебство на Братя Грим, и особено на Андерсен. И до днес, когато понякога съм натъжена, обичам да си спомням за малкото дървено столче и моята хралупка, и за красивата картина, която мама, без да иска, направи за мен. Тя подреди играчките ми и в една кутия за бонбони с прозрачен целофанен капак напъха перлите от стари изпокъсани гердани. И я облегна до стената. Беше толкова красиво… И до нея бумтящата печка и пукотът на сухи съчки, които ми разказваха с много страст вълшебствата на най-големия разказвач на истории.

А когато вкъщи ставаше напечено и имаше някакви разправии, аз изтичвах до магазина за играчки на улица „Богориди“. Съзерцавах дълго витрината. Там имаше голяма елха и малък Дядо Мраз, и еленчета, впрегнати в шейна. Стоях с часове отвън и се самосъжалявах, мръзнех пред стъклото, понякога валеше и сняг и тогава си
представях, че съм малката кибритопродавачка. И виках: „Бабо! Бабо! Къде си, да ме отнесеш…“.
Доста мелодраматично. По това време все още нямаше турски сериали, май още нямаше и телевизия, та ние, всъщност аз, си захаросвах живота със съзерцания пред
витрините…

Когато отидох студентка в София, първото нещо, което направих за Нова година, беше да си купя елха и много играчки. Веднъж, вече семейна, висях с часове на
студа на дълга опашка пред Женския пазар, за да си избера най-красивото клонесто дръвче. После се разболях, вдигнах температура, а Румен ме обяви за луда. И до днес
елхата е винаги на почит в дома ми. Децата отдавна не са при мен, но всяка година екодръвчето задължително се украсява с нови и още по-нови играчки.

Тази година ми гостуваха моите две малки израелски принцеси и им направих страхотен коледен тур с всякакви езически вълшебства… И елха, и подаръци под елхата,
заведох ги на куклен театър да гледаме „Малката кибритопродовачка“, а накрая дойде и Дядо Коледа с червения чувал. Е, той малко попрекали с речта си… но какво да ги
правиш, артисти, обичат сцената. И аз малко се поизложих – в бързината не съобразих, че голямата ми внучка може да разпознае опаковките на подаръците. След като
си получи пакетчето, с целувка и снимка с добрия белобрад старец, Лири ме дръпна за ръката: „Виви, тази найлонова торбичка ми е много позната!“.
Ай, ай!

П.С.

Сега, десетилетия по-късно ще потвърдя: по Нова година наистина стават чудеса! Точно преди десет години Коледа ми се яви в Израел. Случи се нещо очарователно. Дъщеря ми стана майка. Едно малко вързопче с дълга като в иконите косичка се вкопчи в нас. Нарекоха я Лири, което на иврит означава песен. Но ние с Румен ѝ казваме Лирика. Това човече успя да изтръгна от душите ни най-прекрасната музика, най-вълнуващите строфи, най-възхитителната мъдрост. И до днес три поколения жени се учим прилежно, а понякога и с болезнено нетърпение: аз, да бъда модерна баба, дъщеря ми – всеотдайна майка, а Лирика да крачи все по- уверено с ритъма на петостъпен ямб в милиардното човечеството, белязано с печата ХХI век…

Тогава за първи път по Коледа видях и Витлеем, заедно с хилядния туристически поток. И тогава осъзнах, че вярата няма нищо общо с туристическите атракции. По онова време дъщеря ми живееше в Яфо, в стара многовековна къща,  а до нея се намираше църквата Емануел, построена от тамплиерите. Делеше ги една ограда. На връх Нова година се възнесох в тази необикновена църква, заедно с музикантите, по време на вълшебния им концерт. И всяка вечер, щом притихнеше „концертът“  на гласовитото бебе Лири, настанявах се в Емануел, за да слушам прекрасните органови изпълнения на едни от най-големите мастори на клавирното изкуство в Тел Авив.

Днес, десет зими по-късно, Лирика е тийнейджърка. Сега в погледа ѝ има все по-малко любознателност и все повече мечтателност…  Чудесата на растежа.
Та казвам ви: „Да се доверим на Андерсен. Чудеса има!“.

Тази година едновременно с християнския празник, евреите по света запалихме и първите ханукиални свещи!

Честита светлина!