Дюлгерите
— Не спорете с мен, Хемингуей — каза мис Стайн. — Няма смисъл. Собственикът е прав: всички вие сте едно загубено поколение.
Ърнест Хемингуей, Безкраен Празник
Сиво
И сиво,
Къде си?
Вървиш.
Павел Томов, 1973, Къде е Пролетта Ми?
В повечето случаи не бихме могли да си представим, че един талантлив специалист по икономика може да бъде и впечатляващ спортист. Строен, с тяло, изваяно, като на древногръцки бог, той опровергаваше напълно общоприетите схващания за сух чичко с очила, обичащ уединението и спокойствието в топлия си кабинет. Челото му беше високо и открито, а очите му бяха сини, като небето. Погледът му беше огнен, решителен и неподвластен, а осанката му като на Давид, уверен, че ще надвие Голиат, предчувстващ бъдещите си победи и попрището на вероятно най-известния държавник в световната история. И в същото време той излъчваше някакво неподправено и светло смирение, нещо по детски чисто, и неуловима достъпност и съпричастност, въпреки лаконичността на израза си. Характерната му волева брадичка издаваше, че над всичко това властваше желязна самодисциплина и непоколебима последователност в постигане на целите. По това време чешмите в квартала бяха обикновено на улиците. Независимо от времето, когато не тренираше в спортнoто си дружество, в ранни зори той неизменно, като по часовник, завършваше предвидните си напрегнати физически упражнения и гол до кръста се обливаше с ледена вода от най-близката чешма, без да му трепне лицето. Така и го видя Тони за последен път, когато го срещна в махалата- все още запазил белезите от невероятната си физическа закалка, жилав, с широки рамене, макар и не така здрав и не така добре облечен, както в по-раншните години. Носеше извехтели сини работнически дрехи, които висяха на изпосталялото му тяло и беше обут с протъркани обувки. Високото му красиво чело беше набраздено от времето, златната му коса почти беше изчезнала, а изострените скули на брадясалото му слабо лице говореха за несгоди. Но очите му, макар и криещи горчивина, бяха запазили предишната си доброта и непобедим блясък.
-
Здравей Гришо- поздрави го Тони, но нещо стягаше гърлото му.
Той не отвърна- още по-лаконичен от преди- само посочи Тони няколко пъти с ръка, сякаш искаше да му каже нещо много важно и съществено. Но тези жестове говореха повече от всякакви думи. И преди двамата бяха свикнали да се разбират почти безгласно…. И все пак сега беше различно, Гришо искаше да каже на Тони на изпроводяк нещо като приятелски укор, прошка, благослов и сбогом.
Старата едноетажна къща отесня за трите млади семйства. Милен и сестра и им Вели се задомиха почти по едно и също време, а Гришата изглежда беше на път да направи това. И това беше естествено, защото разликата в годините им беше малка. Милен, като най-възрастен, имаше авторитет, но и по-малкият Гришо, и най-малката Вели имаха думата, бяха много задружни, и се разбираха във всичко. Очевидно, че майка им, леля Роза ги беше възпитала добре. Тя си остана завинаги спойката на семействата им. Спокойна, енергична, чевръста, почти винаги засмяна, будна, тя внушаваше уважение и доверие, и всички я обичаха. Ако можеше да се говори за матриархат в най-добрия смисъл- тя въплъщаваше тази уважавана роля. Гласът и се чуваше из цялата къща.
В махалата ритуалът по строене на много от новите къщи се повтаряше според установената традиция. Една събота на ранната пролет, когато дъждовете бяха попреминали, почти цялата махала се събра да помага за леенето на първа плоча от разширяването на къщата им. Тогава нямаше техника и повечето дейности по частните къщи се вършеха на ръка. Чакъла, пясъка и цемента бяха доставени предната седмица. По-малките децата носеха кофи с вода от чешмата на улицата, а по-големите се правеха на мъже и бъркаха бетона почти наравно с мъжете. Всичко беше организирано добре и ръчните колички летяха нагоре по рампата към бъдещата плоча.
След месец, когато първата плоча стегна и подготвиха зидарията, кофража и арматурата за втората плоча. Операцията се повтори, но за нея работата вървеше по-бавно, защото пресния бетон беше необходимо да се качва на ръка с кофи и скрипец. Както обикновено, намерението беше до края на лятото да сложат покрива, дограмата и измажат стаите отвътре, за да зазимят. А на следващата пролет, дал Бог, да завършат и измазването на къщата отвън. Всички съседи с желание помагаха, кой както може. Домакините, които строяха, само осигуряваха бирата за възрастните, а за децата лимонадите. Леля Роза беше щедра в почерпките с най-вкусната баница.
Така започна одисеята и орисията им на дюлгери. Това събитие стана и кръщението на Тони в този уважаван занаят. Старата къща на леля Роза беше едноетажна. По неволя те решиха да я разширят, като надстроят още два етажа- по етаж за всяко семейство. Освен Гришо, който си беше спортист, здрав и жилав, Милен и зет им Климент също бяха по природа добре сложени- високи, широкоплещести и издържливи. Милен беше завършил Художествената Академия в града, специалност графика с отличие и рисуваше на свободна практика. А Климент беше литератор и работеше като водещ редактор за реномирано академично издателство. Той носеше късо подстригани мустаци, брада и очила, сините му очи излъчваха внимание и интелигентност, а в лицето по нещо приличаше на Хемингуей. Той винаги говореше въздържано, възтихо, меко, смислено и съпричастно. Милен и Гришо бяха приели Климент, като неразделен член от голямото им семейство.Тримата бяха повече от приятели и се разбираха като братя.
Семейството на Вели зае първия етаж, който си беше старата акъща на леля Роза. Вели, като съпруга си Климант, също беше завършила филология, а в момента правеше дисертация по етнография- една наглед отвлечена дейност. Когато не ходеше да събира необходимите и матерали по библиотеките и в страната, работеше повече в къщи. Работата и, колкото и интересна, изискваше съсредоточаване и семейството и се съобразяваше с това. Кабинет и беше холът на техния етаж.
На семейството на Милен се падна втория етаж. Холът се превърна в любимото му ателие. Редица от прозорци откриваха изглед към Голямата планина и осигуряваха необходимата светлина за творческите занимания на Милен. След дълъг и посветен на изкуството ден, той обичаше да седи и да гледа бледнеещия, загадъчен хребет на планината и тайнствената появата на първите звезди. Дали от залеза или от отминалия спорен ден той изглеждаше озарен, спокоен и доволен от свършената работа. Обикновено по това време, когато той не беше зает с незавършени поекти, започваха да се присъединяват към него след работа Гришо и Климент. Тримата си имаха приказката, слушаха предимно класическа музика и обменяха мисли за преживяванията си през изминалия ден. Понякога си позволяваха по бира, докато играеха шах – слабостта на Милен и Климент, и нещо повече от обикновено хоби- едно почти професионално посвещение със задълбочено изучаване на теорията на играта. Тази си страст Милен предаде и на децата си.
Милен беше постигнал завидно майсторство на рисунъка. Стилът на графиките му напомняше на ренесансов- деликатни изискани фрески, пресъздаващи предимно в нюансите на черно-бялото, неизразимо богатство от цветове и настроения. Обхватът на темите, които те отразяваха беше неимоверен – от природни пейзажи и задълбочени детайли на дървета, традиционни стари къщи, до проникновени портрети. Забележителното беше, че той успяваше да се докосне до неизчерпаемото богатство от форми и красота в заобикалящи ни свят и да пресъздаде чувствата, които те навяваха, без да залита в прекалена обстрактност. Естествено, той правеше портрети на близките си, но и на хора от махалата. Ателието му беше отворено за гости по всяко време. При внимателно вглеждане в тези портрети, с изненада човек можеше да открие далечна прилика с известни личности от историята ни. Милен притежаваше умението да види във всеки, даже и в обикновените хора, добротата и нещо значимо, и да пресъздаде това въху хартията. Освен оригиналите, рисувани с молив, перо, туш и даже химикалка, той беше усъвършенствал почти всички традиционни и нови рисувателни техники- правеше чудесни авторски отпечатъци от офорти до смесени техники и импровизации. Но… попрището на един творец обикновено е трудно и от него се изискват особени качества, повече от талант и посветеност на изкуството, за да издържа семейство си. Така беше и с Милен. Той не успя да осъществи самостоятелна изложба. Продаваше графиките си на подбрани колекционери-ценители и отчасти като по-масови отпечатъци за картички. Понякога намираше и работа в издателства по оформяне на книги. За щастие съпругата му Марта самоотвержено, макар и трудно, успяваше да помага с професията си на правист, да отглеждат двете си дъщери.
Таванскят етаж беше на Гришо. И, както е справедлива пословицата „на майстора нещата винаги са незавършени“- на този етаж само спалнята и банята на Гришо имаха що-годе приличен вид. Всичко останало беше в походно положение и в непрекъснат процес на завършване. Гришо беше готов да се раздаде за другите, но пренебрегваше собствените си нужди. Един спартанец би имал извинение….
Докато работеше като икономист Гришо се обличаше изискано
и елегантно – винаги гладко обръснат, с изгладени ризи и панталони с ръб, лъснати до блясък обувки. Русият му перчем беше грижливо поддържан и сресан. Той беше истински дънди. От ранна пролет до късна есен ходеше по къс ръкав и рядко обличаше яке. Младото му тяло беше пълно с енергия.
Приятелката на Гришо Ирина беше и си остана голямата му любов от студентските години. Висока и стройна като него, делова и сериозна, те си бяха лика-прилика. Тя беше симпатична, с дълга до раменете тъмна вълниста коса. Разбираше се добре с всички в къщата. Те я обичаха и се надяваха тя и Гришо да се оженят и присъединят към голямата им задружна компания. Но съдбата имаше други намерения….
Когато не беше на среща с приятелката си, привечер Гришо се прибираше след работа и за момент се отбиваше при брат си Милен, просто да каже здрасти, преди да отиде в покоите си, да се измие, преоблече и да слезе отново за по-дълго общуване и вечеря. Обикновено след около половин час, в такава приятна компания, по лицето му можеше да се познае, че вече се е откъснал от ежедневните грижи и почти забравил за работата си. Появяваше се и Климент, и дружината ставаше още по-оживена и весела. По-късно, когато нямаха много грижи с децата, се появяваха сестрата на Гришо и Милен и съпругата на Климент, и започваше оспорван турнир по бридж.
Тази идилия щеше да продължи може би безкрайно, докато една вечер Гришо не внесе тъжна нотка в ритъма на семейния уют. Един мрачен дъждовен есенен следобед той почука, както обикновено на вратата на Милен, но вместо да каже „Идвам след малко…“, хвърли кожената си чанта до един от фотьойлите и се отпусна тежко в него. Зоркият поглед на Милен установи, че има нещо друго, различно от обикновената умора след дневното напрежение в работата на Гришо. Настана тягостна тишина. След известно време Милен се осмели да я наруши приглушено:
-
Нещо с началника ли пак…?
Гришо не отговори веднага. Погледът му се рееше неопределено замислен, лишен от обичайния си блясък. В това време надникна и Климент, който се беше прибрал след работа:
-
Какво има?- промърмори той, като почувства тягостната атмосфера.
-
Само началника да беше…- реши да пророни няколко оскъдни думи Гришо.
-
Да не би пак да си се борил да направиш стопанството съвършено?- риторично вметна Климент. По това време думата „икономика“ не беше много популярна, а гордо употребяваха израза „народно стопанство“.
-
Абе, стопанство… Стъкмистика… Разсипия…- явно на Гришо не му се искаше да зачеват един болен за него въпрос. А той беше един от малкото хора, които милееха да гледат наистина съвестно и отговорно работата си, и да дават безкористно таланта си за общото благо.
Положението беше ясно, несъвместимостта на Гришо с тъжната реалност се опитваше да го пречупи.
-
Рицарю на печалния образ, не е лесно да се бориш с предразсъдъците на човека и даже на група хора- Климент беше загрижен и убедителен.
-
И все пак, какво стана днес? – Милен искаше не толкова да разбере причината за това състояние на Гришо, колкото да му помогне да преодолее това, което му тежи.
-
Ами казах „чао“ на началника!- Гришо беше лаконичен.
-
„Чао“ в смисъл? Да не би да си напуснал?- достигна до същината на въпроса Климент.
-
Да…- отговори Гришо неохотно, но по нищо не се почувства, че това му решение е облекчило дилемата му. Той щеше да я преодолява с години, много години…
-
И кое е по-добре- ти да промениш отношението си към света или да се свиеш в черупката си?- Милен ставаше малко настоятелен, но, както винаги с добри намерения. Защото и той изпитваше несгоди, които стоически преодоляваше, и затова добре разбираше брат си. Не че очакваше това много да облекчи в този труден момент Гришо, след като познаваше честността и безкомпромисния му характер.
-
Разбирам те, Гриша- промълви Климент- един великан на мисълта е казал чрез думите на своя хидалго: ”Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.“.
-
Иска се определено качествено развитие или един решителен скок, за да надмогнеш ограничения си интерес, изразен от един друг герой на същия гений: „По-добре врабче в ръката, отколкото сокол в гората. ”. Подходите са различни, но целта е една- завърши Милен мисълта на Климент.