Наричаха го един американец от Сливен. Една пробудена душа и жива съвест народна. Отиде, видя и поживя в т.н. свобода и демокрация в Америка, но се върна със затвърдената си убеденост, че тези идеи и преживявания не виреят в определени географски ширини, а са състояния на ума и духа. Беше блестящ литературен критик, изкуствовед, писател, поет, белетрист, преводач. Енциклопедист. Още преди да емигрира в Америка, участва в създаването на новата българска култура и заедно със свои съмишленици, творци, интелектуалци се опита да разчупи догмите, да разкрие нови хоризонти за националната ни култура и да я отвари към всички посоки на света. Има несъмнен принос като изследовател на българските фолклорни и етнографски ценности, на българските занаяти и народното изкуство, на българските селища и личности от българската история. Един от първите български фантасти. Изявява се активно и в кинодраматургията, искуствознанието, политологията, философията, теорията на културата. Като истински семиотик, търси знаците на творческите тайни, алхимията на творческото свещенодействие. И смята, че знакът се реализира в сигнал и преди, и след като се е превърнал в книга. По-голяма част от излезлите му на Запад книги още не са издадени у нас. Дарява архива си на НБУ. През 1990 г. вестник „Век 21” писа за него, че е успял да направи като емигрант повече за България от няколко културни института, взети заедно.
И тъй като беше и в живота, и в творчеството си, един ревностен боец с митологичното ни съзнание, беше чест гост на клуб “Будител” при Регионална библиотека “Н.Й.Вапцаров”, гр. Кърджали. При една такава среща преди доста години го попитах:
Добре ли е това, проф. Славов, че ние единствени имаме Ден на народните будители и това наистина ли е повод за голяма гордост?
– Будност не се постига с празници, нито с някакви външни подбуди. Будността е степен на съзнание. А този “уникален” наш празник доказва колко сме заспали, за да имаме нужда да се будим. Пък и нашата митологизация на будителството е едно кадене, един ритуал без особена мотивация. Будителите не се произвеждат, те избуяват при големи национални притеснения, при голяма стагнация. Будителството е това, едно малко човече да се опълчи срещу един Голиат. Да се съпротивляваш срещу сгазването на лука, срещу данъците, но не с насилие, антагонизъм, а с конкретни граждански действия и конкретни цели. Не може в жестокото турско робство да има 10% данъци, а днес в свободното общество 47 %. И това е, защото нямаме гражданско общество. Но то също не е фабрика, заражда се с много работа.
Излиза, че за изпускането на настоящето, задържаща роля има и търсенето на устои в миналото…
– Да, защото, докато си митологизираме героизма, в същото време понасяме институции и хора да индоктринират и тровят главите ни с лъжи и да се прави изкуствено дишане на бездарието. Също и да продължаваме да търсим изхода по пътя на това, което никога не сме имали – политическа култура. Изобщо – животът ни с превръзка на очите свърши нацията.
Не митологизираме ли толкова, че и повече, нашето минало? Доста обичаме да си почиваме върху стари лаври…
– Същата работа. Все се къпем в илюзиите на митологичното си съзнание. Тънем в консервативните форми, затова няма движение, а само тук-там някакви обработки и имитации. Прекалено живеем в миналото, за да черпим оттам поводи за гордост и компенсации за днешното си жалко съществуване. А трябва да забравиш, че си на 1300 години, да забравиш за Борил или къде са костите на Св.Димитър, а да искаш конкретни неща за трите си деца, за жена си, за хладилника си. Да забравиш митовете си и миналото си, което не сяда с теб на гладната трапеза, за да можеш да влезеш в часа на новото време и на новите будители.
Така ли стои и въпросът с културата, с традициите ни?
– Със старата си култура също не можем да се гордеем, защото всяка култура е механизъм, който закостенява навиците и обичаите. А колкото си по-стар, толкова си по-мъртъв. Затова сега силните държави са тези, формирани преди 200 години. Там си раждат по 8 деца, работят по 14 часа, кипят от жизненост, а ние се гордеем с миналото си, което с нищо не ни помага да си платим сметките. Сега толкова не знаем да играем табла, че изобщо не знаем да местим пуловете, макар че някога сме хвърляли истински дюшеци. Но това някога си е за тогава. А сега – за сега.
А с образованието?
– Същото е и в образованието. Да вземем само един малък пример. Ето, учебниците по литература изобщо не отразяват онова, което е наше богатство, не можем да възродим литературата на 30-те години, тази, която естетизира реалността. Караме си по езика на Лилиев за ведрата роса и ведросините небеса над сънните градини, нищо че в тях има само умрели котки и боклуци. Фалшиви хора сме и нямаме съзнание за истинското.
Защо стана така?
– Ами нали то дълго време беше формирано в ръкопляскания, поклони, угодничество, сервилничене… Пък и много хора работиха за унищожаването на националния ни идеал, който ни обединяваше, затова вече не сме нация, а само население и мисля, че процесът е необратим.
Няма и достойни национални движения, програми, партии…
– Но пък има националистически истерии, като расистките настроения срещу циганите, които са категоричен показател за разпада на националното ни чувство. А то не е нищо друго, освен българи, турци, арменци, цигани да сме на един акъл как да живеем добре.
И все пак, в един момент се ражда порива за новото, различното?
– Да, но най-често, когато нещо така е притеснено, че не може да не избие, да не избухне като кел по кожата. Но в момента, в който и новото достигне своята граница, то също преминава в нещо друго.
И тогава, съвсем закономерно, идват да ни обновят т.н. „ереси” и „секти”…
– На тази тема съм много вулгарен. В човешката природа винаги е било заложено алтернативното да бъде по-интересно. Пък и какво значи секта и сектант? Инакомислещ. В този смисъл всички сме сектанти. Сектантът е този, който се е отцепил от традиционното, който се е отделил от основното, но на български език е придобило значение на мръсник. Наричат отцепници и католиците, и протестантите, които са 1 милиард, а православните са 200 милиона. Кой тук е отцепник? А и самото християнство започва като секта. Пък сега е и модно периферните хора да се вмъкват в такива различни общности, за да търсят сигурност, опора. Казват си: могат да ни отхвърлят, но това е, защото сме по-съвършени. Но и „сектите” първо обновяват старото, а после в старанието си да са оригинални, отново създават други канони и шаблони. Така е и с богомилството, и с дъновизма. Последователят на Дънов – Грива стигна дори дотам, че допусна нещо като рисуване на икони, което е в пълен разрез с дъновизма.
Ще има ли за дъновизма един ден у нас отново почва?
– Засега и той е разцепен два пъти повече от християнството. Но поначало то е учение за бъдещето. Защото с един най-обикновен, нормален и правилен език изразява нуждата от хармония, казва, че единствената двигателна сила за човечеството е любовта. Дава и метода на работа: с най-обикновени разговори, с беседи за това в най-обикновените неща и теми да се търси божественото. Така са правили най-големите учители на човечеството, като Исус, Буда, Мохамед, Кришнамурти и др.
Подобен вид бунт ли е това, че много наши млади хора избягаха, емигрираха на Запад?
– Това не е бягство от българското самосъзнание, а просто желание да не живеят под оловния похлупак над главите си. Дори там за пръв път се чувстват повече българи. Идва един момент, когато, за да се запази българското, трябва да избягаш от България, защото избягалата “шугава” овца от застрашеното от вълци стадо оцелява и се връща да възстанови стадото.
Днес трудно може да се разбере кои са „вълците”, но това че повече се самоизяждаме е несъмнено… А и доста по-опасно.
– Разбира се, че повече сами сме си виновни за бедите. Живеем с превръзки на очите. Не знаем какво искаме. Нямаме ориентир в йерархията на ценностите. Нямаме съзнание за истинското. А „вълците” са тези, които пречат на процесите на обновление.
Кармична ли е тази наша орис?
– Има и нещо такова. Хаосът при нас е завещан. В астрологията се казва, че знакът, който владее българите, е Сатурн, а той е божествената фигура, която изяжда децата си. Това важи за цялата ни история. Нас непрекъснато някой ни е завладявал и насъсквал срещу съседите ни. Някой българин успее ли в чужбина, ще го убият с камъни. Пък и на българина не му се работи, обича само да си проветрява крачолите. Да сте чули за незаможни арменци, те обаче работят по 12 часа.
Но и кармата един ден прераства в дихарма, в изплащане на дълговете и навлизане в разумния живот…
– До тогава, обаче, има още много дълго време. Засега трябва да бъдем малко повече съзнателни. Да се освободим от остарялото мислене, да получим яснота, че нашата цивилизация е нещо органично, че нашият географски, исторически и етнически чернозем е чиста проба европейски и винаги сме били в Запада. Само трябва да огражданяваме и стабилизираме земята си като средищен център.
И, вероятно, да не се конфронтираме на религиозен принцип…
– Това е също част от осъзнаването. То и религията винаги е била една, само учителите са различни. Мохамед казва в Корана (сура „Паяка”): „Вашият бог е нашият бог. Каквото е дадено на вас, това е дадено и на нас.” 500 години е разликата между времето на създаване на Библията и Корана. Естествено е в различните времена, земи, култури, при различните нрави и обичаи, идващите от Бога послания да се превеждат по различен начин и според различните особености на хората, които ще ги проповядват и които ще ги възприемат. Затова не трябва да се съди, без да се познава това, което се съди. В Китай, например, таоизмът не се различава по нищо от дъновизма и от мохамеданството. А такива примери има много. Те доказват еднаквия произход на всички религии.
И истинската литература ли ще е една?
– За нея всеки ще има свой критерий, защото всеки си има своя истина и свои начини да я развива и предава. Но смятам, че литературата на бъдещето ще битува на границата между академизма и повика на сърцето. И ще я човъркаме с нови фарчета и лупи.
За да дадем простор на шаманското у нас, навярно?
– И затова. Та нали дремещото у всеки от нас шаманско съзнание е като растящото слънце след деня на зимното слънцестоене. Но все още е спящо и чака своето запролетяване. И трябва да преоткрием своята „примитивно”- природна същност, за да изградим съзнание за пълно участие в живота, такова, каквото са имали древните хора. И истинската литература ще помага това да се случва.
Интервю на Лияна Фероли
П.П. Заглавието е на Факел.бг
Атанас Славов е роден е в град Сливен на 25 юли 1930 г.
Първоначално учи в Американския колеж в София до закриването му през 1941 г. През 1953 г. завършва английска филология в Софийския университет „Климент Охридски“.
Преподавател по английска литература в Софийския университет (1961 – 71), където води семинар за поезията и драма на английското Средновековие и Ренесанс и за английската проза и поезия на XIX и XX в.
Защитава дисертация на тема „Функции на ритъма в художествената стихова реч“ в Института за литература при БАН (1965). През 1966 – 76 г. работи в Института за изкуствознание при БАН; основава секция по дизайн и секция по информация и документация, съосновател на проблемна група за изучаване на българските приложни изкуства. Научен сътрудник по фолклор и теория на изкуствата и фолклора (от 1974). Съосновател и член на международната група по сравнителна славянска метрика към Института за литературни изследвания при Полската АН (1971 – 76). Изпълнителен секретар на научния проект „Основни насоки на световната култура до 2000 година“ към Научното обединение по изкуствознание при БАН (1975 – 76), във връзка с което заминава за САЩ – работи в Отдела за международни научни изследвания и обмен в Ню Йорк (1975 – 76).
Автор на свободна практика и диктор в Радио „Свободна Европа“ (1978) и в BBC (Лондон) през 1978. Работи по проблемите на източноевропейските култури към Центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон. Редактор в „Гласът на Америка“ (1980 – 90). Автор на стихове, на фантастика, на изкуствоведски изследвания и много други. За него ласкаво се изказват световноизвестните писатели Кърт Вонегът и Греъм Грийн.
Атанас Славов е автор на стихове, научнофантастична проза, мемоари, изкуствоведски, стиховедски, литературно-теоретични, литературно-критически, историко-етнографски изследвания, книги за деца, сценарии за анимационни, документални и пълнометражни филми; радиосценарист, преводач от английски език.
Изкуствоведските занимания на Славов са представени в книгите „Медни съдове“ (втори том от поредицата „Българско художествено наследство“, в която авторът разглежда развитието на медникарството в България и художествените особености на медните изделия), „Традиции и перспективи в българското приложно изкуство“, „Дърворезбите на Роженския манастир“ и др.
През 1974 г. Полската Академия издава книгата му „Очерк върху българското стихосложение“ (на полски език), в която с помощта на статистическия метод Славов прави опит да обхване българската стихова традиция от IX в. до наши дни, а през 1987 г. – книгата „Сравнителна славянска метрика“ (на полски език), на която Славов е съавтор.
След напускането на България (1976) Славов започва да пише своите мемоари, на които до голяма степен дължи известността си на Запад. Те са писани на английски език, но първоначално звучат на български (четени от самия автор) в 52 седмични предавания по Радио „Свободна Европа“ под заглавие „Пътеки под магистралите“ (1978 – 79). По-късно излизат на български език под заглавието „С трева обрасли“ в парижкото издателство „Пеев & Попов“ (1983). През 1986 г. пълният вариант на мемоарите се появява на английски език (изд. „Оксидентъл прес“, Вашингтон) под заглавието „With The Precision of Baths“. Книгата на Славов, в която през призмата на автобиографизма е пресъздадена специфичната за тоталитаризма политическа и културна атмосфера на България, печели наградата на Legerete International Writers Union Book за най-добра автобиография през 1986 г. Съдбата на мемоарите му в България е коренно различна – срещу Славов е заведено следствено дело № 178 (1978), след възобновяването на което през 1981 г. авторът е осъден на 9 години лишаване от свобода. На 1 февруари 1991 г. наказателното дело срещу Славов е прекратено окончателно.
За пръв път публикува стихове през 1962 г. във в. „Литературни новини“, получили публично отрицание в речта на Тодор Живков пред интелектуалците (15 април 1963). Поетическото му творчество след напускането на България намира израз в стихосбирките „Стихове 1962. Порнографска поема 1968“ (излязла на български език в Мюнхен), „Mr. Lampedusa Has Vanished“, „The Dough of America is Rising Me“.
Връщане към българската политическа и културна действителност е книгата „The `Thaw` in Bulgarian Literature“, която кореспондира с четените по Радио „Свободна Европа“, но все още непубликувани мемоари. „`Размразяването` на българската литература“ запознава англоезичния читател с истинската същност на процесите в българския литературен живот, видени от интелектуалец с „поглед отвътре“.
Атанас Славов е най-големият изследовател на живота и учението на Петър Дънов. В Америка той обикаля и документира всички места, където Дънов е пребивавал по време на следването си в САЩ.
Членува в различни творчески обединения: Националния съвет по промишлена естетика на България (1972 – 74), художествения съвет на Студия за анимационни филми (1971 – 76), Американската асоциация за насърчаване на българската култура (съпредседател), Американската асоциация за развитие на славистичните следвания (съпредседател), американския ПЕН клуб, ПЕН клуб на писателите в изгнание – американски клон.
Работи по международни проекти в Полската академия на науките, на Уилсъновия център и Фордовата фондация в САЩ, Гласът на Америка, Института по дипломация в Арлингтън.
• През 2001 г. е удостоен с орден „Стара планина“ I степен
• наградата „Добри Чинтулов“ за литература
• наградата „Лежерете“
• награди за научна фантастика
Почетен гражданин на Сливен.
Още през 2011 г., по-малко от два месеца след смъртта на Атанас Славов, департамент Нова българистика към Нов български университет започва да чества именния ден на писателя, 18 януари, като Атанаславовден – с четения и конференции.
Научни изследвания
• Сливен. Градът на сукното и барута. 1962.
• В сянката на Фордовия мит. 1963.
• Жеравна. 1965.
• Прочее, нека моето слово… 1966.
• С иждивението на еснафа. 1966.
• Дърворезбите на Роженския манастир. 1968.
• От камък и дърво. 1968.
• Добри Желязков – Фабрикаджията. 1969.
• Zaris Wersyfikacji Bulgarskiej. 1974.
• Медни съдове. 1975.
• Традиции и перспективи в българското приложно изкуство. 1975.
• The „Thaw“ in Bulgarian Literature. 1981.
• Светът на циганите: Кратка история. Светлина, 2002, 148 с. ISBN 9548850338
• Пътят и времето. Началото: Светска биография на Петър Дънов. София: Захарий Стоянов, 2009, 360 с. (ISBN 9789547441040
• Изгревът. Към светската биография на Петър Дънов. Хелиопол, 2009
Белетристика
• Нощите на Трентън. Роман. София: Изток-Запад, 2006, 182 с.
• Квой туй дето му викате ЛЮБОВ. Разкази. Сливен: Я, 2008, 108 с.
Есеистика
• Оловното кълбо. 1991.
• Слънцето, ах вижте слънцето със костюма на квадрати. Сливен: Жажда, 2010, 136 с.,
Мемоари
• С трева обрасли, 1983.
• With the Precision of Baths: The Sweet and Sour Story of the Real Bulgaria During the Last 50 Years, Occidental Press, 1986.[16]
• Пак заедно. Яворови до Елхови, 1991.
• С точността на прилепи, 1992.
• На Запад и на Запад, София, изд. Захарий Стоянов, 2006, 134 с.,
Фантастика
• По голямата спирала, 1965.
• Факторът „Х“, 1965.
Стихосбирки
• Стихове 1962. Порнографска поема 1968, 1981.
• Mr. Lampedusa has Vanished, Occidental Press, 1982.]
• The Dough of America is Rising in Me, 1986.
• Handling Vegetables, 1988.
Книги за деца
• Плюшеният мечо, 1967.
• Сивушко и Пънчушко, 1967.
Преводи
• „Студеният дом“ (1959) от Чарлз Дикенс (съвм. с Цветан Стоянов),
• „Нашият човек в Хавана“ (1960) от Греъм Грийн,
• „Момчето от Джорджия“ (1961, съвм. с Цветан Стоянов) от Ърскин Колдуел,
• „Аз чукам на вратата“ (1962) от Шон О’Кейси,
• „Велик род сме ние“ (1962) от Уилям Сароян,
• „Абрахам Линкълн“ (1963) от Карл Сандбърг,
• „Били лъжецът“ (1966) от Кийт Уотърхаус.
Избрани творби
• Избрани произведения
o т.1: Големите кротки животни (поезия и есета). Сливен: БИС, 2003, 402 с.
o т.2: Луи Армстронг в страната на славеите (проза). Сливен: БИС, 2003, 420 с.
o т.3: Яворови до елхови (спомени и разговори). Сливен: БИС, 2003, 448 с.
o т.4: Тананикане на лакардиониста. Сливен: БИС, 2004, 407 с.
