Дълбоко въздействаща литература, правдива, стъписваща, отрезвяваща, сражаваща се с лъжите на отродителите

Из КНИЖЕН ЧЕТВЪРТЪК С ГЕОРГИ ЦАНКОВ, 25 ФЕВРУАРИ 2021

Един от малцината, които продължават родолюбивото дело за неотлъчната ни преданост към страдалната българска земя е поетът и издателят Цанко Серафимов, същински будител, изкрещял историческите истини в „Енциклопедичен речник на Македония и македонските работи“, в „Речник на признанията за моето българско време или щрихи към македонската орис“. Той направи възможна появата на „Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония“, издание на „Орбел“, която би трябвало да бъде сложена на масата на преговорите със западната ни съседка и да не отстъпваме нито йота от доказаното в нея.
След десетки години, посветени на родната му Македония, Цанко Серафимов ни поднесе и първия си роман „Баничанската Света Богородица“, представен от издателство „Факел“. Разказът за родената през нощта на Лазаровден срещу Цветница дъщеря на Марко Варджията от съпругата му Кадифея красавица Цвята, която идва на белия свят с „кошуля“ ( ще рече, че е посочена от Бога ) , завършва в една есенна утрин на 1933 година, когато клепалото на манастирчето „Успение Богородично“ бие тъжно за преселването на святата мъченица в небесата.
Да чуем каква е била: „В Баничан витае митът, че баба Цвята е пророчица. Не, баба Цвята не е пророчица. Тя просто силно вярваше в Бог и усещаше с изострените си сетива какво Бог иска от хората и тя ги насочваше това да вършат… Баба Цвята отвори вратите на къщата си и тя стана дом на комитите, защото чувстваше, че Бог е решил да избави българите в Македония от вековното робство и от безкрайните им страдания и би било грях, ако не се подчини на волята му.“
В около 350 страници пред очите ни преминават патилата на една непреклонна българка и тя всъщност е символ на страдалницата Македония. Оживяват незабравими сцени от бита и от вярванията на сънародниците ни от онзи злощастен край, принудени да се съпротивляват на „мегали идеята“ и на османските разпоредби. От времето на Талев в литературата ни не е ставало дума за греховете на гръцкото духовенство.
И никой досега не беше писал за поклонническите кервани към Йерусалим – пътуването е сред най-силните страници в романа. Построяването на църквата „Свети Архангел Михаил“ в Баничан и щастливата възбуда на патриотите от Неврокопско по време на борбите за самостоятелна българска църква в нова глава от великата тема за „Българският Великден“, видяна през очите на Цвята – тя много ми напомня за снахата Ния на Султана Глаушева.
Цанко Серафимов отива и по-далече в разкриването на истината за времето: „Европа остана глуха за воплите на българите в Македония“, отсича той. Мнозина са арестувани с обвинения, че са „бунтовници“, „комити“, „московци“, но събралите се на конгреса в Берлин Велики сили остават глухи и неми за престъпленията срещу жадното за свобода население.
Баба Цвята приема в дома си войводата на войводите Гоце Делчев и други важни хора от Организацията – „и вярата ѝ ставаше по-силна, защото желаеше Бог да не лиши от любовта Си както скъпите й мъртъвци, така и близките й живи същества“. Това жития на Светата майка на българско-македонската епопея не може да бъде мерено с аршините на „високата“ критика – то не подлежи на жанрови определения. Просто е дълбоко въздействаща литература, правдива, стъписваща, отрезвяваща, сражаваща се с лъжите на отродителите.
Затова се надявам повече хора да прочетат романа на Цанко Серафимов и да се замислят дали подобно възприемане на миналото не ги прави повече европейци и повече граждани на цивилизования свят, отколкото болшевиките и верните им последователи – глобалистите.