ВЪПРОСИ КЪМ РУМЕН ЛЕОНИДОВ
за списание „България – Македония“
Кога и по какъв повод за първи път чухте, в семейна среда, че сте правнук на легендарния войвода на ВМРО Леонид Янков?
Не помня какъв е бил конкретния повод, но когато тръгнах на училище през 1960 вече много добре знаех и осъзнавах кой е дядо ми Леонид. Живеехме в къща в покрайнините на София, в кв. „Захарна фабрика“, а на стената във фамилния ни хол висеше портрет на мъж със сериозен поглед, със строги мустаци, нарамил пушка, а на кръста му висеше верижка с дръжки на пищоли, а през гърдите бе препасан с два реда патрондаши. По време на различни официални и най-вече семейни празници, след сватби и погребения, всички възрастни се събираха около разтегателната маса в хола на кана червено вино с нарязани в нея ябълки. И тези вечери винаги завършваха по един и същи начин – като панихиди за духа на Леонид Янков, с хорово семейно изпълнение на народната песен, посветена на смъртта на войводата… По-късно успях сам да се науча да търся и да намирам в скалата на стария радиопарат „Блаупункт“ предаванията на Радио Скопие. Там от време на време пускаха песента „Тръба, тръба гевгелийска“, от която и до днес ме побиват тръпки и в гърлото ми засяда буца огън.
Нека уточним, родната ви къща, за която разказвате, в Гевгелийския ли квартал се намира…
Не, не беше в района на бежанците от Гевгелия, там живееха наши роднини, на които често ходехме на гости, но родният ми дом бе малко по-навътре, по посока към центъра на града, може би на не повече от два километра, досами единственото македонско читалище „Гоце Делчев“, създадено и изградено с доброволните дарения и безвъзмезден труд на нашите деди, заселили се тук – бежанци от Егейска и Вардарска Македония.
Каква бе вдовицата на Леонид във Вашите спомени, войводата загива на 27 години, Мария съвсем млада остава завинаги сама, но отглежда синовете си…
В квартала бяхме известни с прозвището Гераците – бяхме натъпкани в 4 стаи 4 семейства, а в общия ни хол на канапе спеше прабаба ми Мария, вдовицата на Леонид. Тя ме е отгледала, още докато съм бил бебе, ме е носила с една ръка под мишницата си, а другата ѝ е била заета с големия дървен бастун. Тя накуцваше с единия си крак, недъг получен при раждането на втория ѝ син Сандо. Първият е Коста, бащата на моя баща, известен като Динката.
Баба ми бе типична македонка от онова време, винаги цялата в черно, с дълъг сукман, с традиционната престилка, с черна шамия на главата, покриваща косата ѝ, чиста и крехка, не висока… Никога не се оплакваше, но едва сега се присещам за това нейно качество, но сам се питам – пред кого да се оплаче след като вече беше изгоряла до дъното на съдбата си, почернена завинаги, жива пожертвана в името на майка Македония… Помня я скромна, събрана, бе тиха, религиозна душа, за разлика от буйната кръв на мъжете от нашия род. Те до един бяха кръстени в църква, но не бяха религиозни, дори по-скоро бяха атеисти, смели мъже с леви убеждения.
Отрази ли се тази задължаваща родова обвързаност върху по-нататъшното формиране на духовния Ви облик?
Да, това определи целият ми съзнателен живот. Както казах, не помня със сигурност кога за първи път и кого съм попитал за този мъж от портрета с пушката на рамо, но помня, че още не ходех на училище, когато научих, че е бил убит в сражение с турците. И това толкова разстрои детскатото ми съзнание, че няма никога да забравя колко горчиво съм плакал, обзет от необикновена скръб и жалост към героя на нашата фамилия. Възрастните често говореха за него, спореха около подробностите за последния ден от живота му, за битката, в която се е стражавал сам срещу многоброен отряд аскери, говореше се, че имало книга за него издадена в Македония, но никой отнас няма достъп до нея. Примерът на Леонид войвода за мен стана съдбовен, портретът му се превърна в нещо като домашна икона, други икони нямаше, ако не броим кандилцето на прабаба ми, на македонски Маруша, Руша, Ружа… Бях много чувствително дете, за разлика от другите ми братовчеди, с които растях на ул. „Елена“, казват, че съм бил любимец на Леонидовата вдовица, бил съм, според нея, буен и много подобен по нрав на Леонид. Вярно, викаха ми Румен Белята, така бях известен в квартала, сякаш белите ми сами идваха при мен и правеха пакости, та не минаваше седмица без произшествия – счупено стъкло на съседски прозорец с камък, след лош изстрел с прашка, запален кокошарник на комшиите с димка, пукната глава с паве на съседско момче, по-голямо от мен, опитващо се да ме набие… И това продължи докато не прописах разкачета, по-късно цели тетрадки с епиграми, фейлетони срещу начина на преподаване в училището, а накрая се появиха и първите ми опити за стиховце…
През 2011 година издадохте поетичния сборник „Сляпа неделя“, който безспорно е посветен на паметта на войводата Леонид Янков, но космическата вакханалия на образите с взаимно изключващ се ореол, не отвеждат ли също и към грижата Ви за днешния ден на съвременния човек?
Духът на Леонид е най-ценното ми морално наследство. Не съм го искал, нито търсил, нито съм молил Господ за него – то върви от преди моята поява и след това, наречете го генетична обреченост, наречете го, ако щете ДНК на духовните ни същности като характер, като смелост, като отговорност пред обществото. Целият ми живот премина под знака на гражданската нетърпимост към уродливите явления. И при социализма, и при този капитализъм те са задушаващо много и отчайващо неизтребими.
Колкото и да съм уморен от битките, които загубих, колкото и да се заричам да не обръщам внимание на неща, които изобщо не зависят от мен, все още много често ми кипват нервите и въпреки възрастта си пак излизам от кожата си и се мятам в словесни сражения.
Виденията от „Сляпа неделя“ започнаха да ме нападат още в София, през нощта след която трябваше да тръгвам за Гевгелия, за да посетя гроба на Леонид и лобното му място. Когато пристигнах там, започнах да сънувам и да пиша, а не бях писал стихове повече от 9 години. Тогава пресякох пеша гръцката граница и отидох до селцето Мачуково, родното на войводата, то днес се казва Евзони. Имах нужда да навляза в пейзажите, които са обитавали моите предци. Велико вълнение, сякаш се върнах в един от предишните си животи, но не насън, а наяве. Магията на това изживяване се пренесе и като магия в редовете, които се стичаха отнякъде към мен и аз трябваше само да ги записвам. Буквално рукнаха и започнаха да се стичат по страните ми заедно със неочакваната поява на сълзи, извикани от светостта на докосването ми до онези далечни времена. И аз, градското чедо, изведнъж продумах с македонски ударения, които бях чувал от прабаба ми, забих се със скоростта на метеор в подземията на предфолклорните измерения на езика, изпитах върховна наслада, божествено блаженство, за което не бях изобщо подготвен. Сетне ми трябваха три години за да схвана – това нов етап ли е от моето развитие на писач, или са случайни странности на въображението ми и родовата памет.
В трета част на „Сляпа неделя“, стихотворението „Псалом“ започва със силно разтърсващи трагични децибели:
„Някой ни отучи да летим.
И посели ни на чуждо място.
И в гърлата ни насипа пясък.
И в прахта ни кара да пълзим …“
Питам Ви, този горък поплак не е ли адресиран към геополитическия молох, който векове наред безцеремонно прекроява образа на България и българите, според модела на собствените си интереси?
След цялата каскада от политически отвращения и залитания, за известно време успях духовно да се спася на острова на приложния национализъм, на хуманния национализъм, който изключва омразата във всичките разновидности. Тогава обаче погледнах на собствените си национални интереси през очите на Създателя и видях, че съдбата на България е важна, много важна, страшно важна, но по-важно е бъдещето на планетата. Не може страната ни да цъфти, а светът да вехне. Тогава напуснах формално острова на съзидателния национализъм, който се оказа окупиран от всякакви диваци и примитиви с националистически фризури, и реших окончателно, че най-полезно е да се притека на помощ на Бога, оставен в самота и забрава… Там болката се оказа още по-болезнена, защото се наложи сам да си забивам клинците в плътта на душата и сам да се приковавам към разпятието. Вече бях преживял и надживял протестите си срещу политиците, отчаянието ми този път дойде от малкия човек и дребнавата му дребна душица.
Не само от моите сънародници, от по-голямата част от човечеството, което живее, за да яде, и яде, за да живее ядейки… Политическият молох е чудовището, обаче обикновеният човек се оказа много далеч от чудото на сътворението, прекалено обикновен в своята нечовешка първичност. Сега ми предстои среща със Създателя и няма да го моля за прошка за тези мои помисли и умозаключения. Нека ме съди за другите ми грехове, които помня и за онези, които не знам, че съм забравил…
И отново към емблематичната Ви книга „Сляпа неделя“. Поетичният монолог „Свети Дух, Духовден“ завършва с трагична иносказателност:
„Идат, прииждат косачи. Кръстен с некръстен се сбират.
Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.
Повече няма спасени. Има едни таласъми.
Всичко е окосено .За венеца от тръни…“
Бихте ли превели на езика на всекидневието този наситен с библейска образност стих на всеразкаянието?
Това е видение дойде спонтанно и сякаш друг ми го издиктува. Картината е пророческа, предчувствията са настръхващи, визията е колкото митологична, фолклорна, толкова и апокалиптична. Не съм я търсил, тя ме намери и я записах. На места е гениална, на други заклинателна, на трети места е битова дори. Метафорите не бива да се разгадават, да се обясняват, да се дешифрират. Това е изкуството, то носи иносказанието, а не е полуготова храна, която може да се „консумира“ като шоу или чалга концерт. Изисква се усилие минимум, изисква се усет, изработен чрез четене и пак четене, изисква се естетическа и поетическа подготовка. За това в момента нямаме класово разделение в християнската ни цивилизация, а се делим на невежи и виждащи, на ясновиждащи и на духовно незрящи, на люде, които мислят за спасението на света, и на людоеди, които са готови да изплюскат всичко, дори и ближните си. Проблемът на проблемите ни е как ще спасим Спасителя, а не как да го предадем за пореден път. Но егото ни на несъвършенни богоподобия е звярът, който ще ни погуби. Временно, до следващото прераждане тук или някъде другаде, отвъд ръба на Вселената.
След промените през 1989 г. Вие участвахте в не една инициатива, воюваща за повече разум в новата ни политическа действителност. Каква е равносметката Ви?
Както споменах, печална. Осъзнах, че без да искам подражавам на Леонид, а неговата саможертва е в друго измерение, в друга действителност. Там пушката и камата са били начин на защита и на възмездие. Това самооткритие ме отблъсна към духовното, но този път един път завинаги, към смирението, но не и към примирението. Поставих си духовни цели, малки и по-големи, помогнах и помагам на десетки млади и немлади автори да видят издадена книгата си, правя го безплатно, безсребърно, когато не им стигнат парите додавам от своите, пиша за непознати поети, публично се радвам на непознати художници, давал съм шанс за изява на хора, които не съм виждал на живо през живота си. Използвал съм добронамерено своята известност, за да им дам кураж, да ги измъкна от комплексите, от съмненията, които им пречат да дишат естествено. С някои успях, други не успях да спася, мнозина се задоволиха от посредствените си постижения. Но съм щастлив, че макар много сили да изхабих, време и енергии, не се забих в кулата от слонова кост, нито в мазето на мрачните си амбиции. Наскоро чукнах първите 70 години и се чувствам напълно осъществен – тръгнах от една къща в края на София с нужник на двора и стигнах до четири книги в чужбина и няколко национални и международни награди за поезия. Извърших доста грешки, но греховете ми се броят на пръсти. Но не сторих компромиси със съвесттта ми, нито с вроденото ми чувство за справедливост.
…А за политическата действителност у нас нямам думи. Вече близо век ще стане откакто ни управляват бездуховни същества, атеисти и егоисти, които напосредък сами си ги избираме. Нацията ни остаря и не ражда мъдри лидери, можещи и далновидни държавници, откакто сме се освободили от Османско робство българският ни манталитет на роби ни дърпа назад. Вместо свободата духът на Дякона, духът на най-свободния измежду нас, да ни тегли напреж. Тежки думи, но това състояние на нацията ми ми тежи, много тежко ми тежи. И съм безсилен пред тази тежест, която е непоносима за част от интелигенцията ни, която я усеща със съвестта си. Останалата част от нея по нищо не се различава от простолюдието.
На 16 март 2023 г. Молдовският парламент отхвърли изкуствено създадените „ молдовски език“ и „молдовска идентичност“, като наследство на сталинизма ,отдалечаващо страната от европейското й бъдеще. По този повод какво бихте казали на „проевропейското правителство“ в Скопие, което за нищо на света не иска да се раздели със своята сталинско-титова македонистична идентичност?
И тук претърпях пълен крах, вътрешен провал между надежди, убедености, красиви очаквания и братски плам. Вместо един народ в две държави, както е в десетки страни в Европа и по света, всичко българско в Повардарието е нарочено за долно, зловещо, сатанинско, татарско, вражеско. Примерът, който давате още веднъж доказва, че румънския народ и родствениците им в Молдова са повече от кръвни братя, езикови близнаци, исторически изкуствено разделени на две части от един народ. Но между Румъния и Молдова не стои трета страна, както Сърбия между София и Скопие. И в миналото, още по турско, и сетне, и досега, политиката на братовчедите ни в Белград е разделяй и владей. И сърбоманите никога няма да изпуснат властта в РСМ, те успешно, фино и на места вулгарно си играят с настроенията на младите жители на Повардарието. А и нашата бездарна политика спрямо Скопие е също нещо пагубно. Преди 30 години бях убеден, че след падането на комунистите у нас и при тях, нещата ще тръгнат. И потръгнаха, но много бързо невидимите служби туриха прът в колелото на историята. Сега душата ми плаче. И мълча, защото нито тук някои иска да ме чуе, нито оттам приятелите ми вече ми вдигат телефона. Разривът е тотален. Трябва чудо да стане, за да се обърнат нещата. Но чудеса отдавна не стават, от времето на Христа вече ги няма. Вместо поредното чудо, по-скоро ще се появи поредното чудовище.
България и РС Македония днес. Вашият коментар?
Днес отношенията ни са на нулата. С лек спад към минуса. Утре ще бъде същото. Но може би след като всички, които помним Тито се преселим при него в отвъдното, тогава, в други ден, топлината между душите ни ще накара общата ни кръв да заиграе, да затрепти, да проговори, всеки на своя говор,хахаха, та наречие, та диалект, произношение, дикция, изговор и дори жаргон.
Какво бихте посъветвали днешните ковачи на българските съдбини?
Съвет няма да им дам, но ще ги предупредя, че горе всичко виждат, всичко гледат, всичко чуват. Там освен армии от ангели има и Небесен събор на великите ни царе, творци, държавници, мислители, пророци. Там ги чака Срамният съд съставен от най-извисените български същини, от най-читавите синове и щерки на майка България. Там, ние, редовите им сънародници, няма да имаме достъп, за нас ще има други мерки и теглилки. Но тогава всички костюмирани ковачи на студеновалцованите ни съдбини ще видят какво е изкупление, каква е участта на крадците, разбойниците и съсипниците на блудстващи със собствената си нация, изпаднала в немощ и безпаменост.
Разговорът проведе Иван Н.Николов,
директор на сп. „България-Македония“
и може да бъде прочетен в бр. 2-3/2023.
