Начало На фокус Древна ДНК разкри тайните на Великата китайска стена

Древна ДНК разкри тайните на Великата китайска стена

285
0

Древна номадска империя от 200 г. пр.н.е. е доминирала в азиатските степи в продължение на три века, като довежда до изграждането на Великата китайска стена, части от която стоят и до днес. Тя е търгувала със стоки по Пътя на коприната, строи сложни гробници за своите мъртви и завладява далечни земи на коне. Известна като Ксионгу, империята е в конфликт с големия си съперник имперски Китай години наред.

Въпреки това, без писмени сведения, с изключение на тези, създадени от китайските хронисти, които са смятали ксионгу за варвари, империята и нейният народ дълго време са останали в сянката на историята. Сега древни ДНК доказателства, съчетани с резултатите от последните археологически разкопки, разкриват тайните на една от най-могъщите политически сили на епохата.

Международен екип от учени е завършил генетичното изследване на две гробища по западната граница на империята на ксионгну в днешна Монголия: аристократично елитно гробище в Тахилтин Хотгор и местно елитно гробище в Шомбуузин Белхир.

Учените изследват геномите на 17 души, погребани в двете гробища, и откриват „изключително високо“ ниво на генетично разнообразие, което прави вероятно империята да е била мултиетническа, мултикултурна и многоезична – се казва в новото изследване, публикувано в петък в списание Science Advances.

Генетичното разнообразие е установено в рамките на отделните общности, което предполага, че империята не е била просто мозайка от хомогенни групи, обединени от обща кауза.

„Сега имаме по-добра представа за това как Сюнну са разширявали своята империя, като са включвали различни групи и са използвали брака и роднинството в изграждането на империята“, казва старшият автор Чонгвон Чонг, доцент по биологични науки в Националния университет на Сеул, в съобщение за медиите.

От проучените индивидуални гробове тези с най-висок статус принадлежат на жени, което предполага, че те са играли особено силна роля в обществото на ксионгну. Изработените гробове са украсени със златни емблеми на слънцето и луната, които са били символи на властта на ксионгу. В една от гробниците са открити останките на шест коня и колесница.

„Тези елитни жени са притежавали материали не само за демонстриране на статуса си (напр. колани и огърлици), но и за осъществяване на властта, като престижни изделия за организиране на политизирани пиршества“, казва Брайън Милър, археолог на проекта за изследването и доцент по изкуство и археология на Централна Азия в Мичиганския университет.

„Те са били силно почитани с обилни дарове от всички, които са присъствали на погребенията им, което показва, че социалното им значение в общностите е продължило през целия им живот“, каза той по електронната поща.

Проучването разкрива и информация за живота на децата от племето Сюнну. Подрастващите момчета, както и мъжете, са били погребвани с лъкове и стрели. Момчетата на възраст под 11 години не са били погребвани.

„Децата са получавали различно погребално отношение в зависимост от възрастта и пола, което дава сведения за възрастта, на която са били приписвани полът и статусът в обществото на Сюнну“, казва в изявление старшият автор на изследването Кристина Уаринър, доцент по антропология в Харвардския университет и ръководител на групата в Института за еволюционна антропология „Макс Планк“.

Урсула Броседер, праисторически археолог от университета в Бон, заяви, че изследването дава възможност за по-дълбок поглед върху социалната структура и обществото на Сюнну, използвайки генетиката като инструмент.

„Радвам се, че в бъдеще ще има повече подобни изследвания“, каза Бросдерер, която не е участвала в последното проучване. „Тъй като аз бях един от хората, които посочиха, че зрелите жени са били погребвани с най-престижните предмети, се вълнувам да видя, че генетиката потвърждава това мнение.“

Да се разходим из Великата китайска стена
Великата Китайска стена
Великата Китайска стена
Великата Китайска стена
Великата Китайска стена

Броседер допълва, че ксионгу често са били разбирани погрешно, тъй като по-голямата част от информацията за режима, както и за други, произлезли от евразийската степ, идва от текстове от имперски Китай и древна Гърция, където до голяма степен номадските скотовъдци са били разглеждани като по-нисши.

Мощно наследство

Сюнгу оставят мощно наследство, което вдъхновява по-късните номадски режими, възникнали в евразийските степи, като монголите и Чингис хан, казва Милър.

„Сюнну“ е име на династия, а не на народ сам по себе си, но този династичен режим е оказал силно влияние върху народите в неговите предели и е оставил мощно наследство в Евразия“, казва той по електронната поща.

„Много последващи групи са си присвоили силното име на Сюнну (или Хунну), когато са установили свои собствени режими, което е довело до запазването на така наречените „хунски“ образувания дори до това на Атила и хуните в покрайнините на Европа векове след гибелта на Сюнну във Вътрешна Азия.

„И именно това мощно наследство… монголите възприемат, когато създават своя собствена империя още много векове по-късно.“

Одата за Атила – първата българска поема

03.11.2018  от проф. Никола Алтънков

През лятото на 452 година Атила начело на огромна армия нахлул в равнините на Италия. Хуните преминали реката По и разорили провинцията Емилия, южно от реката, но не пресекли Апенините. След като римският пълководец Етиус изоставил градовете в северна Италия за да забави настъплението на хуните, Атила се установил в императорския дворец в Милано. Покосени от епидемии, диария и дизентерия, хуните са изпитвали и липса на храна и провизии.

Настъпвайки на юг, Атила се среща пред Рим с Папа Лео І и решава да не влиза в града. Заплашени от атаки от войските на Етиус и армията на Марсиан, императорът на Източната римска империя, страдащи от глад и болести, хуните са принудени да се оттеглят към Панония. Това е началото на края на Втората Западнохунска и Хунобългарска Империя.

Последните месеци от живота на Атила са посветени на подготовка за нова кампания, този път срещу Източната римска империя. В ранната есен на 452 г. неговите посланици заплашват императорът Марсиан, но безуспешно. Исканията им са отхвърлени. В началото на 453 г. Атила умира. След по-малко от година империята му се сгромолясва.

Кратко време преди смъртта си Атила взима за жена младата – може би 16 годишна – Илдико, която е дъщерята на германски вожд, победен от него. Хунорският Кан е имал много жени и невъобразимо много деца. “Il est procree presqu’un peuple” по думите на професор Франц Алтхайм.

Вечерта след сватбеното тържество Атила се уединява с жена си в канския дом. Когато той не се появява на сутринта, неговите военачалници, близки и приятели се безпокоят и се решават да нарушат покоя на младоженците. Влизайки в помещението забелязват Илдико, свита и уплашена в един ъгъл, обляна в кръв. Телохранителите на Атила, едвам се спират да не я съсекат на място, понеже са смятали, че тя е убила мъжа си, за да отмъсти за съдбата на своя баща, но те забелязват господаря си легнал възнак, също облян в кръв, но без видими наранявания. Явно смъртта му е настъпила в резултат на мозъчен кръвоизлив, не толкова рядка смърт всред хуните.

Когато вестта за гибелта на техния любим лидер се разнася, хуните се събират около шатрата на Атила и “според традициите на своята раса отрязват част от косите си и нарязват лицата си дълбоко с ножове, тъй че храбрият войн да бъде жален не със сълзите и стоновете на жени, а с кръвта на мъжете”. По-нататък според летописеца Йорданес, който явно се позовава на Приск, пише: „Тялото му бе поставено в средата на равно место и изложено под копринено покривало за поклонение. Най-добрите хунски конници яздеха в кръг, като в цирков манеж, около мястото където бе положен и прославяха делата му с надгробна песен:

ОРИГИНАЛЕН ЛАТИНСКИ ТЕКСТ

          

Praecipuus Hunnorum rex Attila,
patre genitus Mundzuco,
fortissimarum gentium dominus,
qui inaudita ante se potentia solus
Scythica et Germanica regna possedit
nec non utraque Romani orbis imperia
captis civitatibus terruit, et
ne praedae reliqua subderentur,
placatus praecibus annuum vectigal accepit:
cumque haec omnia proventu felicitatis egerit,
non vulnere hostium, non fraude suorum,
sed gente incolumi, inter gaudia laetus
sine sensu doloris occubuit.
Quis ergo hunc exitum putet,
quem nullus aestimat vindicandum?

(По Getica на Йорданес, позоваващ се на Приск, в изданието на Thеodore Mommsen, Jordanes /Jordanis Romana et Getica/, Berlin, 1882).

АНГЛИЙСКИ ПРЕВОД

Attila, the great king of the Huns,
the son of Mundzucus,
the ruler of the most courageous tribes;
enjoying such power as had been unheard of before him,
he possessed the Scythian and Germanic kingdoms alone
and also terrorized both empires of the Roman world
after conquering their cities, and
placated by their entreaties
that the rest might not be laid open to plunder
he accepted an annual tribute.
After he had achieved all this with great success
he died, not of an enemy’s wound, not betrayed by friends,
in the midst of his unscathed people,
happy and gay,
without any feeling of pain.
Who therefore would think that this was death
which nobody considers to demand revenge?

(по E.A.Thompson, A History of Attila and the Huns, Oxford, 1948.).

ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК (БУКВАЛЕН)

Най-бележити хан на хуните Атила,
Издънка на Мунджук,
Господар на най-храбрите народи,
Който единствен с нечута до тогава мощ
Наложи властта си над скити и германци,
Ужаси чрез превземане на градовете й
Двойната всесветска, Римска империя
И за да пощади останалите,
Смегчен от молби, годишната им дан прие.
Който, след като извърши всичко с помощта на съдбата,
Издъхна безболезнено.
Не от вража рана, не от измена на своите,
Но в кръвта на своя народ, честит между любимците си.
Кой би могъл да нарече това смърт,
Кой би могъл да търси заслуга за нея?

СВОБОДЕН БЪЛГАРСКИ ПРЕВОД

Най-знатний хан на хуните Атила,
На славния Мунджук сина,
Държеца на народи, племена,
Кой сам с нечута дотогава сила
Власт си над скити и германци наложи
И Римската Империя ужаси,
Превземащ крепости и градове
И от молбите й смекчен, прие
Годишната й дан, да пощади земята.
Свършил сам всичко с помощ на съдбата,
Без болка издъхна!
И не от вража рана, и не и от измяна,
Но сред народа свой, в кръвта рождена.
Кой смърт това би назовал,
Заслуга кой да търси би дръзнал?

Двата български превода са направени от Димитър Георгиев, чудесен български поет и мой много добър приятел. Единствените поправки извършени от мен са правописни. Оригиналите са на правописа, който беше официален до 1945 г. Дългогодишен емигрант (от 1936 г. в САЩ), поет, музикант, отшелник, изследовател на българската история и прекрасен човек, той почина на преклонна възраст в калифорнийската пустиня около Палм Спрингз, където живя дълги години. Автор на Мадарскиятъ конникъ, историческа поема в стихове (1973, 108 стр.) и Български сонети (1976, 108 стр.). Поетическото му творчество заслужава да бъде оценено някой ден. Дотогава бих желал тук да изкажа дълбоката си почит и уважение към него.]

Може би ще бъде от интерес да цитираме и преводът на Одата  извършен от Гаврил Кръстевич в труда му Iсторiя блъгарска под имя унновъ”, Цариград, 1869, стр. 407-8:

1

Атилъ Царь Унновъ преславньiй,
И сьiнъ Мьндюховъ достойньй,
Народовъ храбрьiхъ владhя,
Съ нечутн@ сил@ воюя,
Скvθiйскьi  самъ и Германскьi
Различньi  кральства варварскьi
Себh подвластньi  направи,
И Римскьi  царства поквари,
Превзевъ имъ много градовьi  ,
Наведъ имъ трепетъ страховьi  .

2

После имъ милость сотвори,
И миръ имъ щедро подари,
Че му ся тепло молях@,
И дребньi  сльзьi  ронях@,
Да имъ остави свободн@,
Земл-т@ и непокорн@,
Склонився дань да му плащатъ,
Годишно да испращатъ,
Като на своя Господарь,
Великьiй Уннскьi  главатарь.

3

Всегда щастливъ онъ и любимъ,
Всегда же и непобhдимъ,
Сега ся жално престави,
И душ@ Богу предади,
Не врагъ р@ками нараненъ,
Ни от подданньiхъ предаденъ,
Но радъ и веселъ без горесть,
Въ постел  тихо безъ болесть,
При свои людьi   любимьi ,
Юнацьi, непобhдимьi.

Текстът на Кръстевич предаваме в оригиналния му вид и правопис. @ (“ъ-широко – голямата носовка”)  и h (“е-двойно”) отпаднаха при поредната промяна на правописа ни през 1945 г.. Знакът “ьi” е бил в употреба по времето на Кръстевич, както и I вместо И. Да напомним, че по негово време българският книжовен език още не е установен, нито регламентиран. В петия стих на първата строфа авторът използва гръцките v “ипсилон” и θ “тета” за “и” и “т” в  думата “скитски”.

Описанието на Йорданес продължава:

“След като го оплакаха с такива вопли, страва както те я наричат, беше отпразнувана върху гроба му с голям пир. Две противоположности бяха извадени на показ и слети, свързвайки тъгата за починалия с веселие. После в потайната нощ те заровиха тялото му в земята. Ковчезите му бяха покрити – първият със злато, вторият със сребро, а  третият с желязо, показвайки по този начин, че тези три неща подхождат на най-големия между царете. Желязо, понеже той покори народите, злато и сребро, понеже той получи почестите на двете империи. Те също прибавиха оръжията на бойци спечелени в битки, редки украшения, трептящи с различни скъпоценни камъни и орнаменти от най-различни видове, които отговарят на неговото положение. За да не може такива богатства да са достъпни за човешкото любопитство, тези, които извършиха работата, бяха убити – ужасно възнаграждение за техния труд – и тази внезапна смърт споходи съдбата на тези които го погребаха, както и на погребания.”

(Текстът на Йорданес, с изключение на Одата, е в мой превод – НА)

            Надгробната песен за Атила е запазена в латински превод на готския летописец от VІ век Йорданес. Неговата история Произход и Дела на Готитеобикновено позната като Getica е компилация написана на лош латински език. Макар да е бил готски епископ на Италия грамотността му е повърхностна и знанията му – ограничени. В повечето от текста на книгата си обаче, той следва Касиодорус (487-583), макар и не винаги буквално. Самият Касиодорус често цитира Приск (V век) и се обляга на него, специално относно хуните и Атила. Както История на Готите на Касиодорус, така и съчиненията на Приск (описващи събитията от 433-474) не са стигнали до нас, но големи части от тях са запазени в историята на Йорданес.

        Касиодорус е хунофоб, неговите герои са Остроготите (противници на хуните, преживяли повече от три поколения под тяхното господство), но той е бил добре осведомен, образован и добър разказвач, докато Приск е бил очевидец на някои описани от него събития. Той се е срещал с Атила и е бил в състава на римска делегация в неговия двор.

         Наричаме Одата за Атила първата българска поема с известни уговорки (оттам и въпросителният знак). Не ни е известно за съществуването на български стихове преди 453 година след Христа. Обратното, все още се “знае” от читанките, както и от трудовете на българските академици, че животът на България започва през 681 година. А как може да има българска поема, ако още няма българи, народ и държава?

         Началото на българската книжнина пък се прехвърля чак в епохата след приемането на християнството и създаването на азбуката след средата на ІХ век. Даже и тогава има малко следи от наличието на светска поезия, такава която да не е пряко свързана с нуждите и изискванията на църквата. Да не говорим за имитационния характер на първите български съчинения, които са църковни по характер и следват гръцки словесни форми. Филолози и историци още спорят точно кога е началото на българската гражданска литература.

         До появата/намирането/изравянето/откриването… на българска художествена литература, предшестваща одата, може би сме в правото си да я разглеждаме като прецедент. Ще трябва да пренебрегнем засега начинанието да се свърже епическата поема Гилгамеш (първата в света?) с България и българите, както са се опитвали някои прекалени родолюбци. Но има и други проблеми. 

         За някои историци определянето на Атила като български Кан може би ще се стори рисковано. Но той, заедно със сина си Ернак, са свързани с рода Дуло и са част от историята на Дунавска България. Доказателствата далеч надхвърлят Именника на българските ханове. Сравнително модерно, цялостно, обосновано и меродавно е становището на д-р Тачо Танев (1912-1999), което е решително изявено в неговите съчинения и фактически подкрепя по-ранната позиция на Димитър Съсълов и Николай Станишев. То има всички шансове да бъде отстоявано в бъдещи изследвания. *

        В “Разпределението на старата история на България” в началото на Беседа Седма за българските азбуки (1977-1987), д-р Танев очертава географското и хронологично пространство на Втората Западнохунска и Хунобългарска Империя – “153НЕ – 453НЕ (НЕ=сл. Хр., бележка моя, НА) обявена от императора КАН АВИТОХОЛ в Седмиречието и на река Сър Даря (в днешен Казахстан). Империята завършва в Европа със смъртта на великия КАН АТИЛА”. Предстоящото отпечатване на трудовете на д-р Танев ще хвърли допълнителна светлина по този въпрос.

           Ще приемем, че надгробната песен за Атила, предадена ни от Йорданес – чрез Касиодорус и Приск е – засега – най-старата българска поетична творба. Тя е била съставена със сигурност от хун/българин (хунор). Доказателствата, разбира се, са косвени. Понеже създателят й не е посочен в изворите, трябва да си послужим с догадки.

         Нито Приск, нито по-важният извор Касиодорус, са известни като почитатели на хуните. Касиодорус съперничи даже на Амианус, може би най-известният хуномразец. Те не биха пропуснали да припишат авторството на творбата на нехунор.

         Почти изключено е, че чужденец би съставил песен изпълнена с толкова много любов и хвалебствия за току що починалият властелин. За повечето чужденци (не хуни) Атила е демон, страшилище, той е въплъщението на Божия гняв, “Бича Божий”, ужаса за цивилизована Европа: двете римски империи: Западната и Източната, които еднакво са страдали от гнета на Атила. Такъв е бил и за готи, франки, вандали и другите “варварски” народи, които са имали причини да ненавиждат хунския Кан, понякога противник и нерядко техен господар.

        Съмнително е, че професионален стихоплетец-чужденец е бил нает за светкавичното съставяне на такава прочувствена  ода. Още по-невероятно е, че данните за живота на Атила и – особено – метафизичните и ескатологични схващания и съждения на хунорите, биха могли да бъдат предадени на, и усвоени от, чужденец с такава бързина и лекота, която да му позволи да ги извае поетично.

          Видно е също, че песента е била съставена веднага след кончината на Атила понеже се е пеела в стана му, край смъртното му ложе, когато най-знатните и чевръсти хунски/български конници са галопирали около положеното му тяло и са я изпълнявали за прослава на живота и делата на починалия Кан.

            Самият извор от който Приск черпи материала си е неизвестен (той самият не е присъствал на погребението). Свидетелят на церемонията може да е бил от какъвто и да е произход, но обезателно е бил човек, който е знаел хунски език. Възможно е погребалната песен да е била донесена, или предадена на Приск от гот, на когото тя е била преведена от хунски и който я е превел на гръцки. От изворите става ясно, че песента е била превеждана поне веднъж, възможно два пъти, а вероятно и три пъти преди Касиодорус и Йорданес да са я предали във формата, която  е стигнала до нас.

          Поетичните качества на тази надгробна песен са останали сравнително незабелязани. У нас, но не и между осведомените западни изследователи. Имайки предвид времето – 453 година – и обстоятелствата на създаването ѝ е несъмнено, че нейният автор  изпъква като една личност еднакво ерудирана, настроена философски в дух съвършено чужд на епохата и способна да сътвори в много кратък срок едно необикновено и блестящо поетично творение. Сбито, с малко думи, но съдържателно и с изящество, то представя великите дела на Атила, ходът на един необикновен живот и неговата достойна смърт.
        Одата има аналог с други паметници от старата българска история. Тайнственият намек, че над света бди една върховна воля, която повелява и отсъжда, и позоваването на отвъдното, навежда на фатализма, който срещаме в Търновския надпис на Омуртаг за суетата на човешкия живот. Съдбата е помогнала на Атила и го е възнаградила, не само помагайки му да победи и покори враговете си, но и като му отрежда чиста и достойна смърт: “И не от вража рана, и не и от измяна, но сред народа свой, в кръвта рождена. Кой  смърт това би назовал, заслуга кой да търси би дръзнал?”

         Завършъкът на песента е необичаен и необикновен. Той представя живота и смъртта в един непредвидим и рядко срещан дуализъм. Песента величае, вместо да жали, защото вижда светлото в тъжното и възнася духа без да прави опити да утешава опечалените. Дори в смъртта авторът е намерил подходящият – и характерен за хунорите – синтез на величието на подвига с нетленността на спомена.

        Тази старинна българска поетична творба има и историческо значение понеже ни дава образът на Атила гледан през очите на неговите български съвременници. За него се знае изключително от извори и документи оставени от едностранчиви и пристрастни хронолози, които са имали всички причини да представят зле както Канът, така и неговият народ. Липсват български свидетелства, легенди или предания за Атила, макар че дори покорени от него народи (франки и германци) го тачат в своите епоси.

          Големият пир наречен страва, отпразнуван от хуните върху гроба на Атила е бил обект на изследвания. Фонетично изразът може да звучи славянски и това е дало начало на спекулации не само относно произхода му, но и във връзка със самата традиция. Всъщност съществуват паралели, които се срещат и при други народи. Омир споменава обичаят, а Херодот го приписва на тракийците. От Ксенофон пък знаем, че Одрисите  са празнували смъртта с гуляи и конски надбягвания.

        Пир по време на, или след, погребение е известна традиция между българите, която се среща толкова често и последователно, че се е превърнала почти задължителна като ритуал. Съществува и до днес. От българите вероятно обичаят е прехвърлен и към други балкански народи.

        Връзката между погребения, пирове и игри, обаче надхвърля Дунавска България и Балканския полуостров. Тя е позната при тюрките в Централна Азия и дори при бедуините в Африка. Същият обичай се е срещал и при готите и при другите германски племена. Трудно е да се твърди, че стравата не е автентичен хунски обичай само защото се среща и другаде.

         Повечето аспекти от погребалните церемонии на хуните – не само стравата – имат аналогии в Азия и Европа, така че е безсмислено да се търсят корените им в една или друга отделна култура. Много по-интересни са съвпаденията относно състезанията с коне, които често съпътствуват погребенията и които са характерни за китайските племена в древността, както и за хуните в Кавказ. Съществуват, макар и ограничено и индоевропейски и тюркски паралели. 

       Че това са може би повече от съвпадения говори и обичаят да се убиват гробарите, не толкова за запазване на тайната на погребението, отколкото като жертвоприношение. Де Гроот описва същият обичай всред народите Хиунг-Ну, които се смятат родственици, ако не и напълно тъждествени на хуните и българите (хунорите). Те са северните съседи на Китайската империя за дълго време преди Христа и хунорските преселения на Запад. Традицията е разпространена при монголците и народи от Централна Азия (Ибн Фадлан), но също – и  най-забележително – при българите в Дунавска България. Тези сведения, може би, биха насочили бъдещи изследвания в правилна посока.            

        Оценката за одата в съвременната историческа литература е противоречива. Теодор Момсен (1817-1903), който е издал съчиненията на Йорданес в 1882, в предговора си към Гетика оценява високо красотата на песента. Тя е наистина лъч на светлина в сухата и полуграмотна проза на Йорданес. Други я подценяват. Ото Менхен-Хелфен (1894-1969), най-добрият специалист по хунско изкуство, я определя като баналност. Заключението му е, че общо взето песента хвърля слаба светлина върху поезията на хуните. Но ние не разполагаме с подходящи сравнения. Къде са другите образци на хунорска поезия? За примери и сравнения трябва да се върнем в древна Елада, а одите посветени на Александър Велики, например, извезани от опитни, професионални поети, в известни отношения: философски замисъл, диалектически диапазон и ударение върху местни традиции отстъпват на творбата на безименния автор.

Животът и смъртта на Атила се превръщат в легенда още по негово време. Те съществуват в митове, предания и епосите на европейски народи и се предават през поколенията. В германския епос Niebelungenlied (оформен през ранния ХІІІ век) Атила е превърнат в значителната фигура на Етцел (Etzel), Илдико става Кримхилде (Kriemhilde). Френският средновековен епос Chanson de Roland (съставен около 1098-1100) представя Атила като благодетел и покровител. Български следи, оценки, дори повърхностни позовавания не се намират.

        С едно, единствено изключение: първата научна българска история написана преди освобождението ни от големия българин Гаврил Кръстевич. Останала непозната, неизследвана и пренебрегвана и до днес, дори и след като създателят й бе по чудо възкресен в “Българският Великден” на Тончо Жечев.

       Незнание, неохота, немарливост, погнуса от хунското ни наследство…? Нищо чудно, че спомените за Атила, историята на хуните и всичко свързано с тях жадно се разграбват от унгарци и турци (и не само от тях), които чрез присвояването им се опитват да легитимизират миналото си. С история, която не им принадлежи. Fallentis semita vitae…

 ____________________________________

* При ограниченията на настоящето изследване е невъзможно да се навлезе в подробности относно хунското наследство и тъждеството между българи и хуни. Можем, обаче, да насочим любознателният, или скептично настроен читател, към три фундаментални труда: Гаврiил Кръстьович, “Iсторiя блъгарска под имя унновъ”, част І, Цариград, 1869 г.; Димитър Съсълов “Пътятъ на България, София, 1936, ІІ издание, София, 1999 г. и Николай Хр. Станишев, Кратка история на българитh отъ най-стари времена до днесъ, София, 1942, ново фототипно издание София, 1995. Споменатото предстоящо издаване на съчиненията на Тачо Танев ще хвърли допълнителна светлина върху проблема и ще допълни знанията ни съществено.

Никола Алтънков, октомври 2002    

Предишна статияЗабележително писателско препускане през бясна, но прекрасна оргия на духа…
Следваща статияВътрешното зрение на съновидението