Кога младият поет извършва първото си грехопадения със словото? Когато за първи път полага върху  листа светлата сянка на душата си? Или когато това започва да му хареса и продължи да прелюбодейства със забраната да става съавтор на Сътворителя?
А може би, когато се престраши и покаже девствените си словесни прегрешения  на сроднодушен приятел или на девойката, в която е влюбен до уши?
Бог знае какво кара някои от нас да посягат към перото, а други към спринцонката. Поезията е насъщна дрога, от която няма отърване. За това фейсбук е пълен с графомани, чиято мания да се осъществяват чрез стихове, няма нищо общо с божествената благодат на поетичната магия.
За разликата от обикновените  наркомани, поетите, истинските, не търсят с разтреперени ръце поредната доза  лиричност, а самата Богова тръпка се снисхожда като Великденски огън от небето и си избира най-подходящия за вдъхновението си писар, някой талантлив доброписец.
Според мен, първородният грях на поета е, когато престъпи  границите на своята анонимност и издаде първата си книга. Наричат я дебютна, но тя е финален финал след дългите колебания и класически съмнения – дали става нещо от написането или не, ако да, как ще се възприемат нещата от други словозамисими люде, има си смисъл да се изваждат на показ пред непознати, и в крайна сметка какво ще каже за тях Елин Рахнев…

Има смисъл да се издадат, щото прекалено продължителната бременност в писането на стихове може да убие плода. За това обременения с видения трябва да се освободи от тях навреме – за да види отстрани своите произведения, да ги усети не като автор, а като читател, зрител, воайор дори. И да прецени за себе си дали да продължи с тази здравословна дрога. Което изобщо не зависи от записвача на видения, а от виденията, които ще му се появят.

Споделям тези мои старчески съвети към колегата Русен Дойков, колкото с бащинска загриженост, толкова и с братска радост. Загрижен съм, щото не познавам щастливи поети, освен бездарните драскачи на римушки, но и съм радостен заради блаженството от мигове, които го очакват при сношенията му
с бъдните вдъхновения. Заради  любовната игра на душага му
с ангелските прелести, за полетите му към невидимите отражения на небесната материя.

Най-често първите поетични  книги са хартиени тела, а сеячът на букви е скрите между страниците. Дебютният сборник на Русен е произведение на изкуството, пространствен предмет, в който съжителстват рисунки с думи и лирични  безгранични линии, чиито монолог е паралелен на поетовите превъплъщения. Толкова  изящна хармония между две отделни същности на артисти, на творяни, много  рядко са ме впечатлява ли. Всъщност освен поетът Дойков, художникът Чавдар Щипков и визията на Станислава Малчева, между тях деликатно присъства, с вечната цигара между пръстите, и осанката на Елин Рахнев. Така кръгът се затваря, за да се разтвори в сетивата на читавите читатели.

Стиховете на Русен  издават крехкост, деликатност, откровеност, склонност към вглъбеност. Имам чувството, че докато свещенодейства над записките си, той изпитна свян и неоудобство. Защото това е присъщо на всяка чиста натура, която прохожда в калта на съзидането. И Русен не прави изключение, и той е озадачен как от откровението става стихотворение, как се превръща в живо същество, което носи същите несъвшенства като теб. Това чудо е непонятно като всяко зачатие. От друта страна заглавието е доста откровен и прям призив, нещо като нежен диктат, като загриженост към общото, като интимно предупреждение. Което издава наличието на неизявен характер, на дилемата между разчупения орех и орехотрошачката.

По-важното е, че Русен Дойков е естет, все още плах в поетичното си самочувствие, но достатъчно прецизен в изявата си – излиза пред публиката с книжа бижу, с твърди корици и забележително оформление и съдържание, а не с плоска мекица с обилен слой пудра захар.

Това е постижение, но и предупреждение. Казано е, по първата книга те посрещат, по втората могат и да те изпратят. Автор е мислещият чувственик Иван Радоев.
Съветът му е приложим не само към новородените поети. Рискът да се самоиздъниш ни преследва цял живот, особено при същестуването на самодостатъчност и липса на огледална самооценка.

Русен е в началото на своя път към поетичното му разпятие, което сам си го е избрал и сам ще си носи кръста. Което е прекрасно, защото ще бъдем заедно, в малкото ни общество на самотните кръстоносци, които непрекъсното умират приковани към бита и непрекъсното възкръсват в битието на изкуството.

Следвай душата си, братле, и тя ще те отведе при твоя
насъщен дух.
И да го духат бедните духом!

Румботавър Леонидов

редактор Елин Рахнев, художник Чавдар Щипков, оформление Станислава Малчева
Изд. Факел

Предишна статияЯвлението Константин Павлов ще навърши първите 90 от следващите 900
Следваща статияВ ОЧАКВАНЕ НА МАСКИРАНИТЕ, или чеТиРИ като начало и край на броенето