Кога младият поет извършва първото си грехопадения със словото? Когато за първи път полага върху листа светлата сянка на душата си? Или когато това започва да му хареса и продължи да прелюбодейства със забраната да става съавтор на Сътворителя?
А може би, когато се престраши и покаже девствените си словесни прегрешения на сроднодушен приятел или на девойката, в която е влюбен до уши?
Бог знае какво кара някои от нас да посягат към перото, а други към спринцонката. Поезията е насъщна дрога, от която няма отърване. За това фейсбук е пълен с графомани, чиято мания да се осъществяват чрез стихове, няма нищо общо с божествената благодат на поетичната магия.
За разликата от обикновените наркомани, поетите, истинските, не търсят с разтреперени ръце поредната доза лиричност, а самата Богова тръпка се снисхожда като Великденски огън от небето и си избира най-подходящия за вдъхновението си писар, някой талантлив доброписец.
Според мен, първородният грях на поета е, когато престъпи границите на своята анонимност и издаде първата си книга. Наричат я дебютна, но тя е финален финал след дългите колебания и класически съмнения – дали става нещо от написането или не, ако да, как ще се възприемат нещата от други словозамисими люде, има си смисъл да се изваждат на показ пред непознати, и в крайна сметка какво ще каже за тях Елин Рахнев…
Има смисъл да се издадат, щото прекалено продължителната бременност в писането на стихове може да убие плода. За това обременения с видения трябва да се освободи от тях навреме – за да види отстрани своите произведения, да ги усети не като автор, а като читател, зрител, воайор дори. И да прецени за себе си дали да продължи с тази здравословна дрога. Което изобщо не зависи от записвача на видения, а от виденията, които ще му се появят.
Споделям тези мои старчески съвети към колегата Русен Дойков, колкото с бащинска загриженост, толкова и с братска радост. Загрижен съм, щото не познавам щастливи поети, освен бездарните драскачи на римушки, но и съм радостен заради блаженството от мигове, които го очакват при сношенията му
с бъдните вдъхновения. Заради любовната игра на душага му
с ангелските прелести, за полетите му към невидимите отражения на небесната материя.
Най-често първите поетични книги са хартиени тела, а сеячът на букви е скрите между страниците. Дебютният сборник на Русен е произведение на изкуството, пространствен предмет, в който съжителстват рисунки с думи и лирични безгранични линии, чиито монолог е паралелен на поетовите превъплъщения. Толкова изящна хармония между две отделни същности на артисти, на творяни, много рядко са ме впечатлява ли. Всъщност освен поетът Дойков, художникът Чавдар Щипков и визията на Станислава Малчева, между тях деликатно присъства, с вечната цигара между пръстите, и осанката на Елин Рахнев. Така кръгът се затваря, за да се разтвори в сетивата на читавите читатели.
Стиховете на Русен издават крехкост, деликатност, откровеност, склонност към вглъбеност. Имам чувството, че докато свещенодейства над записките си, той изпитна свян и неоудобство. Защото това е присъщо на всяка чиста натура, която прохожда в калта на съзидането. И Русен не прави изключение, и той е озадачен как от откровението става стихотворение, как се превръща в живо същество, което носи същите несъвшенства като теб. Това чудо е непонятно като всяко зачатие. От друта страна заглавието е доста откровен и прям призив, нещо като нежен диктат, като загриженост към общото, като интимно предупреждение. Което издава наличието на неизявен характер, на дилемата между разчупения орех и орехотрошачката.
По-важното е, че Русен Дойков е естет, все още плах в поетичното си самочувствие, но достатъчно прецизен в изявата си – излиза пред публиката с книжа бижу, с твърди корици и забележително оформление и съдържание, а не с плоска мекица с обилен слой пудра захар.
Това е постижение, но и предупреждение. Казано е, по първата книга те посрещат, по втората могат и да те изпратят. Автор е мислещият чувственик Иван Радоев.
Съветът му е приложим не само към новородените поети. Рискът да се самоиздъниш ни преследва цял живот, особено при същестуването на самодостатъчност и липса на огледална самооценка.
Русен е в началото на своя път към поетичното му разпятие, което сам си го е избрал и сам ще си носи кръста. Което е прекрасно, защото ще бъдем заедно, в малкото ни общество на самотните кръстоносци, които непрекъсното умират приковани към бита и непрекъсното възкръсват в битието на изкуството.
Следвай душата си, братле, и тя ще те отведе при твоя
насъщен дух.
И да го духат бедните духом!
Румботавър Леонидов
редактор Елин Рахнев, художник Чавдар Щипков, оформление Станислава Малчева
Изд. Факел
