Домът на Доброто, пророчествата на дядо Влайчо

Асен Милчев

Пророчествата на дядо (брат) Влайчо

За него в наши дни се говори много. Избухват журналистически сензации, написаха се книги, възкресяват се спомени… Но някога бе опасно дори да се споменава името му.Тъй като последователите на окултната школа на Всемирното бяло братство бяха преследвани от атеистичния комунистически режим. А отпреди това, та до наше време, те са трън в очите на официалната църква. И преди всичко на висшия синодален клир. Лаиците смятат Братството за „секта”, или още по-неправилно – за „ерес”. А брат Влайчо беше и си остава като знаме на Христовото учението, създадено от доктор Петър Дънов – Учителя с духовното име Беинсá Дунó (според някои източници етимологията на името е със санскритски корени и означава „този, който носи доброто чрез слово“), почиващо върху принципите на  любовта, мъдростта, истината, правдата и добродетелта. В наши дни Всемирното бяла братство обхваща няколко десетки хиляди членове у нас, а също така има стотици последователи и симпатизанти в десетки страни на всички обитаеми континенти.   

Ето няколко предсказания на ясновидеца брат Влайчо, изказани преди повече от 100 години, а вие си отговорете колко от тях са се сбъднали:

1) В цял свят плодородието ще бъде оскъдно поради воюващи и поради голямото нарастване на земните жители и неправилното разпределение на благата, ще има оскъдица – недоимък от първа необходимост. Скъпотията ще върви напред и бързо парите ще станат изобилни, но незадоволството ще го има.

2) Ще дойде време, когато зеленчуците ще стават все по-отровни…

3) Вие няма да повярвате, но ще дойде време, когато мъжете ще носят обици и ще си слагат забрадки и ленти на косите. Те ще започнат да приличат на жени, а жените – на мъже. Светът ще се побърква. Но няма как – и това ще трябва да се изживее… Затуй ви казвам: ако е потребно да се мине през ада, вие продължавайте да вървите, без ни за миг да спирате, нито да се обръщате назад.

4) Управниците в цял свят ще бъдат в по-голямо затруднение, а останалите широки маси ще говорят, пишат, четат и тълкуват най-разнообразно, всеки по своему ще тълкува световните събития… В това време блажен ще бъде онзи управник, който с вяра и любов прилага гладен сърдечна молитва към Бог за своя народ… Блажена ще бъде оная широка маса на народа, която чете Словото и добрите книги, размишляват за всичко добро и всеки живее с Любов и вътрешен мир…

5) Светът няма да се умиротвори… Блажени ще бъдат ония будни семейства, които не се безпокоят от положението и вярват истински в силата и властта на Бога.

6) Поради помрачаването и голямото зло духовете на човешките същества ще бъдат крайно нервни и психично болни, а страданията, мъчнотиите и страховете ще пораснат до степен на голям хаос.

7) Духовните и културните общества, общо идеалистите не ще могат да правят общо сплотение. Чисто колективното добро ще бъде в застой – за този неуспех трябва да се намери краят.

8) Общо хората ще бъдат много нетърпеливи, ще бъдат сръдливи, ще обичат яденето, спокойствието, но те ще им липсват, после брат с брата ще се съди, ще се появят много кражби и други беди.

9) Светъл ще бъде Божият път, будните души ще почувстват това, а останалите ще потъмнеят още повече. По цялата земя и континенти ще има голяма проява на духовете във всяко отношение.

10) Абе, тоя наш български народ е доста твърдоглав. Мнозина не приемат Бога и ще патят. Ама, казвам ви, до болка ще теглят.

11) Ще има чистене… И за нищо на света няма да бъде онова, което хората се надяват и очакват. То е нещо, което човешкият род още не е виждал, не е чувал и дори не е подозирал за него. Това върховно „пречистване на души“ ще стане чрез силата на Природата.

12) Българският корен е здрав, дълбок и жилав. Нацията ни ще оцелее в задаващите се изпитни.

23.07.1916 г.

За именните и безименните светци

Майка ми беше убедена и правоверна „дъновистка”. И плащаше голяма цена за това. А покрай нея може да се каже, че и аз. Заради схващанията й цял живот  комунистите не й дадоха постоянна работа. Завъртяха я в един перфиден, измислен сякаш от дявола, омагьосан кръг. За да те назначат на работа, се изискваше „софийско жителство” (за по-младите – разрешение да пребиваваш постоянно в столицата). А за да ти дадат „жителство”, трябваше да си на работа. Това бе един от способите комунистическите велможи да предначертават и ръководят съдбата на простосмъртните. И да ги шантажират, карайки ги да доносничат на властите. Вкъщи преживяхме няколкократни обиски, при които милиционерите търсеха да конфискуват инкриминираната „братска” литература и беседите на Учителя.

Бях на 13-14 години, когато майка ми ме заведе на ежегодния летен лагер на Бялото Братство на Рилските езера. Бяха се събрали различни хора. Както съвсем „светски”, така и съвършени аскети. Но тях ги обединяваха идеалите на учението за развитието на душата, ума и сърцето, което носи спокойствие на сърцето, светлина на ума, обнова на душата и сила на духа (в курсив са думи на Учителя).

Никога няма да забравя един дядо (може би просто тогава от позицията ми на младеж, почти дете, ми е изглеждал такъв), с набръчкано от вятъра и слънцето лице и отрудени ръце. В селски дрехи – с потури и калпак. Стоеше чинно на всекидневните вечерни молитви, смирен и всеотдаен, а лицето му сякаш  сияеше. Казаха ми, че бил от някакво затънтено селце в Странджа. Как ли се бе озовал този обикновен селски човечец в Бялото братство? „Видях в съня си един човек в чисто бели, сякаш светещи дрехи, с бяла брада и дълги коси – разказваше той. –  Той ми каза къде и при кого да отида. Когато изпълних заръката му, ми показаха една снимка на Учителя Петър Дънов. Това бе човекът от съня ми”. Години след това, след като в Братството избухваха крамоли и претенции за оглавяването му, скрити помисли за присвояване на пари, отпускани от някои чуждестранни последователи на Всемирното Бяло братство в България, което вече юридически е регистрирано като религиозна общност, все си представям този странджански праведник от Рилските езера. Той едва ли би проумял за какво става дума. Този човек едва ли осъзнаваше, че е ученик от окултната школа на Всемирното бяло братство, според основателя й „невидима общност от същества, завършили своята духовна еволюция в материалния свят и постигнали съвършенство (по смисъла и на евангелието на Матей 5:48), които вземат дейно участие в целокупния живот на човечеството във всичките му измерения”, но бе почувствал със сърцето си, че трябва да прави Добро и да следва законите на великата и всеобхватна Любов. Бог всъщност се олицетворява в светлите постъпки.

Хаджи Неделчо – пречудният човек и майстор от Родопите

Своеобразен подвиг извърши майка ми през 50-те и 60-те години на миналия век, когато без да има постоянни доходи, със скромните си средства, разделяйки се задълго с невръстния си син (т.е. с мен), обикаляше страната да се срещне с последните живи следовници на възрожденските майстори.   Мечтата й бе да напише книга за тях, макар че нямаше реални шансове някое издателство да де осмели да публикува творба на дъщеря на осъден на смърт от т. нар. Народен съд офицер (всъщност напълно невинен), а при това и  „дъновистка”. (Не трябва да се забравя, че в тия времена се публикуваха предимно книгите на послушниците на режима). Тя трябваше да бърза, защото историята на творенията на възрожденците, вкусът на епохата си отиваше заедно с тях. Една съвсем млада, крехка жена път пътуваше да стигне до  незнайни махалчинки – самичка, без да знае кога и къде ще замръкне. И навсякъде местните хора й помагаха. Приютяваха я в домовете си, канеха я на софрата си. Защото тя разказваше за тях и за техните предшественици. А  пришелката знаеше как да черпи от извора на познанието и сетне да разказва за силата и красотата на народното изкуство. Така се роди и книгата „За майсторите, цветорезците и зографите” (повече за нея можете да намерите в рубриката „Четиво” на „Факел” от 26.12.2019 г.). И както в приказките с щастлив край се появи един смел директор на издателство, който рискува да пусне този труд, макар че знаеше за възможните последствия (и те не закъсняха).

Иска ми се да разкажа за един истински светец, една от светлите личности на следвъзрожденската ни епоха, чрез думите на самата авторка на книгата:

 „След като ходи два пъти в Ерусалим, почна камбанарията в Момчиловци. Фатиха и свършиха я и зачудиха се на тази камбанария от камък! Отиде в Борово, та направи църква и същата камбанария. След това отиде в Серафимово, взе и направи там паметника и черк­вата украси. Също в Славейно, чешмата и камбанарията направи. Велики памет­ници – вековни и от камък! Учени хора чудят се на неговата мудрост. Чудотво­рен човек!”

Гласове се обаждат в мен и камбани и ти си сред тях. Пречудни, последен майсторе, от старото Дерекьово (днес Момчиловци), прочуто с майстори на камъка, изпълнено с високи домове. И твойта камбанария е сред тях. С каменни лъчи над каменното кръжило на водните източници – твоите чешми.

Над Аламидере (Полковник Серафимово) стои, стигнал на небето светлината, забит обелиск, посочил чудото на българските юнаци, що забранили Родопите от турците. Това е твое дело! Последен и пречуден човек и майстор!

Път пътувах една беззвездна нощ нагоре в планината, за да те намеря тебе, последния голям майстор на Родопа – Хаджията. Хаджи Неделчо Канев.

Виделина в бурята ми бе твоята неписана, а чута хвала от людете!

В мъгливото утро, вместо да сляза пак надолу към белите къщи на Райково, спрях с теб да поприказваме, да погълчим пред твоята рожба – каменната камбанария. Да пием с шепи вода от чешмите ти от крепен камък – сив гранит с бели звезди и умихме се от тях. Малък, наметнат със старото си палто от шаяк, ти имаше достойнството на княз и смирението на апостол. Ти, планинецо! Малко самурено калпаче, син гайтан потуре със забунче (елече), долама (кафтан) в рухото на зелените гори, обхванати отвсякъде със звънци и едри чанове, стоплени от алени халища.

Старото Дерекьово имало колкото кехаи, толкова и майстори. Най-крепните на камъка. А ти не бе крепен, а малък, нежен човек, с тъмносини очи, майсторе! Откъде имаше сили да се бориш с толкова здрав камък, с бели звезди от мермер (мрамор) в него! Гълчиш, а сякаш че пееш, както пееш пред псалтира.

…

Много мостове и чешми правел той и видял, и знаел как се прави кюприя (мост) свод и лъчи нагоре към кръжило от камък. Но камбанарията видял на съне. Той ми рече:

– Гльодах да намеря себе си, както съм. Даде ми се такова желание да почна камбанарията като каменоделец. Този план ми се представи мислено. Начертах го и по този план я изкарах. А сторил съм намерение две пари да не турям на едно място.

…

Тон по тон нагоре запяла камбанарията. Музика сторил от крепен сив камен майсторът, нагоре да върви и да се извисява… После го извикали да стори паметник на върха, където полковник Серафимов се опънал на турците:
– Аз робство на роба вече не ще дам!
– Не гльодам какво ще да взема, но гльодам какво ще да сторя – казал майсторът родопски.

И сторил той на този същи връх паметник за почуда! С очи и със сърце го обземаш. Дар го дарили с венец и орден, както с пешкири от твърда бяла сърма и синьо прешарени даряват родопските жени. Три пъти по-малко взел за паметника от учените строители родопският майстор и на три страни го раздал… В малката му стаица останал да бльоска белият орден и една голяма, тежка книга. Иначе там има железен креват, един стол, стара дървена маса и ниска желязна печка. През решетките на прозореца видях зелена тучна поляна. Стая на монах! Единствена украса има тя като пролет – белите пълни клони на ябълковото дърво пред прозорчето, обрамчено с желязо.

Когато те намерих, подзиме (есенес) беше, а поляните бяха все така зелени. Възпъплихме нагоре по зелените бърчини (рътлини) между еловите гори. Едно дърво, обсипано с накита на огнените си листа, стоеше пред нас. Ти спря пред красотата му:

• Каква каматност (хубост)!

Щом не я отмина, заник (залез) за нея няма в живота, майсторе! Няма да те забравя: приклекнал по калцуни и капелка със щръкнали краища, гледах как изчукваш камъка. Внимателен, търпелив, ти въртеше острието на шкарпела (шилото). Много пъти го сменяше, додето по сивия камък със звезди от мермер станаха цифри и цвета. И твоя мълвеж за камъните. И твоята поука за любовта: кой ще мене тогава зарадва, ако аз наскърбявам тия, дето са моя радост?

Няма да забравя и белите аглоци (пешкири) с кенари от сирма и синьо, що пазеше в ниския дървен сандък за последния твой ден.

Пак подзиме в Родопите, в Славейно, където стои една от твоите камбанарии, аз чух разказа за теб. Разказа на твоите люде, както ще остане приказка за тебе. Както се говори за вехто време и за пречудните му люде…

Ясновидецът скиталец

След като в средата на 60-те години успях да преодолея неприязънта на някои комунистически величия от местен мащаб и с пословично ученолюбие и безукорно поведение (повярвайте ми, нямах друг изход – щяха да използват и най-малко мое младежко опущение, за да ме уязвят) се дипломирах с пълен отличен и златен медал на Министерство на Народната просвета за изключителни постижения в учението. Тогава кюстендилската гимназия наброеше над 2000 ученика (например в нея имаше безумната паралелка VIII „р” клас!?), а 90% от абитуриентите с успех над 5 преодоляваха бариерата на приемните изпити и постъпваха във висши учебни заведения. Явно, това не е било достатъчно, за да ме направят знаменосец на училището, каквато чест ми се полагаше. Оказа се, че този въпрос се е решавал в ГК на БКП и то по идеологически причини („лош” произход) не съм бил определен да понеса знамето. То отиде в ръцете на ”син на активен борец против фашизма и капитализма”. (За щастие също достоен кандидат и мой приятел).

И така, животът ми на кандидат-студент трябваше да бъде безметежен. Но съвсем не беше така. Според тогавашните разпоредби, развити от кой знае какви изкривени умове, младежите, подлежащи на военна служба, можеха да избират – или да влязат безропотно в казармата за 2 години, или веднага да кандидатстват и ако ги приемат, да постъпят в някаква инженерна специалност или медицина, а след като ги завършат, да отидат да отбиват войнския си дълг с намален срок – само 6 месеца. По онова време, освен вечните пропагандни приказки, че в казармата младежите стават мъже, под сурдинка се разпространяваха слухове за извращения в службата, за нещастни случаи по време на пост или на военни учения. А най-вече за сломяване на духа, на младежкото вдъхновение, загубата на интерес към по-нататъшно учение, които се постигаха чрез груб командно-административен натиск върху неукрепналите още личности. Целта бе да бъдат прекършени. Макар че имах отличен успех по всички предмети, не криех предпочитанията си към литературата и хуманитаристиката. А това автоматично предопределяше „заточението” ми в казармата. Като споделих намеренията ми, познатите ме сметнаха за луд. Да си хвърля отличната диплома и да се предам доброволно на двегодишно „изгнание”! Тогава който как можеше, се мъчеше да се изкара „негоден за военна служба”, говореше се дори за подкупи на членове на донаборните комисии. Само и само да се отложи, или да се отклони завинаги това изпитание. Трябва да призная, че и аз бях объркан. Майка ми предложи една друга гледна точка: „Ако искаш да станеш филолог, а после и журналист, заради биографията си и изключителната конкуренция в тези направления, имаш шанс да пробиеш само като пишеш инженер. (Оказа се изключително права). Накрая отстъпих на уговорките и кандидатствах във Висшия машинно-електротехнически институт. Нямах никакви затруднения нито с приемните изпити, нито със самото следване, което обаче на моменти ми бе толкова далечно (за какво щяха да ми послужат четирите висши математика в това, което възнамерявах да правя през живота си?), че бях на път да се откажа. А майка ми не се тревожеше особено. Тя някак си бе убедена, че всичко ще стане, както трябва. А след години ми разказа какво й е давало тази увереност.

Когато съм завършил гимназия и за първи път се бях изправил пред съдбоносния избор „накъде”, тя бе отишла да потърси отговор при голямата наша ясновидка баба Ванга. Преди няколко пъти я бе посещавала и се ползваше със симпатиите на пророчицата. Може би защото бе духовен човек, свързан с Бялото братство, а всеизвестно е, че баба Ванга изпитваше голяма почит към духовното Учение на д-р Петър Дънов, когото самата наричаше Учителя. На злободневния й въпрос ясновидката отговорила: „ Не се бой, Христинке, он ке учи за машинното инженерство, но после пак ке биде като тебе – журналист и писател”. (Кратко пояснение – в първото ми класиране бях приет в машинен факултет във ВМЕИ). Всъщност цялото предсказание се бе сбъднало.

За втори път в живота ми бях изправен сериозно пред неизвестностите на бъдещето, когото завърших въпросното висшето образование и можех да се кича с титлата инженер. Между старите поколения това е било толкова престижно и важно, че дори съпругите на лекарите и инженерите са добавяли титлите им към собствените си имена: например Мария д-р Костова, или Величка инж. Иванова. И до сега в някои средноевропейски страни официалното обръщение към титулованите особи е „господин инженер”, или „господин доктор”. Представям си, ако у нас някой ме нарече така, как биха ме погледнали околните. Най-меко казано с недоумение, или дори с присмех. И така. Очакваше ме 6-месечна казарма. Бях получил вече повиквателната ми заповед със сборния пункт. Тогава обикновено висшистите ги пращаха в Школата за запасни офицери. И сега обаче отново съдбата ми помогна да разбера близкото, а и по-далечното ми бъдеще.

Вкъщи бях чувал за брат Влайчо, като за добър човек с необикновени способности, който помага на хората, но тъй като властите го преследваха за религиозните му убеждения и безкористната му дейност, се укриваше. А населението го пазеше като апостол. Той си имаше свои начини да разбере кои бяха в нужда и сам отиваше при тях, или се срещаше чрез посредници.

Всред братските среди се разнесе мълвата, че брат Влайчо бил в София. Един ден майка ми каза: „Днес следобед у нас ще дойде един човек от Братството и ще си поговорите”. Не знаех какво да очаквам. Видях един дребен човечец, който първоначално не ми направи особено впечатление. Само очите му – искрящи и едновременно благи и всеразбиращи. В ръцете си държеше Евангелието и го разлистваше, сякаш четеше от него:
-Момче, каниш се да постъпваш в казармата, а?
-Да, брат Влайчо, имам повиквателна за след два дена.
-Сега няма да ходиш. Ще те отложат.
-Ама как така? Това е военна заповед! Няма как да не я изпълня!
– Ще видиш, ще те отложат. Пак ще служиш, само че по-късно. Няма какво да се страхуваш. Службата ти ще бъде лека. Ще работиш в една канцелария на едно повдигнато място, хълмче.

Ако щете вярвайте, но следобеда, след като бяхме разговаряли с брат Влайчо, телефонът у дома иззвъня и един глас, очевидно свикнал да раздава команди, ми каза:

– Донаборник Асен Милчев, съгласни ли сте да ви отложим с постъпването в казармата?

Това не бе любезно предложение, а обявяване на взето решение. Какво да кажа? Споменах вече, че тогава младежите се стремяха всячески да се измъкнат от казармата. Тази година няма да вляза, пък после, ще видим… Но защо ли ме отлагаха?

Призоваха ме отново след година и половина. Тогава разбрах защо първия път ми се бе разминало. Вероятно в последния момент се бяха поразровили в досието ми и се бяха хванали за главата: внук на осъден от Народния съд офицер, майка дъновистка, леля ми наскоро бе емигрирала през „зелената граница” на Запад…За малко да ме изтърват и да ме пуснат в Школата за запасни офицери! Сега ме изпращаха в Строителни войски. Заедно с полуграмотните турци и цигани, на най-тежките строителни обекти. Наказваха ме за роднините ми. Щяха да ме превъзпитават. Поне такова е било намерението им. След първите четиридесет и пет дни на задължителното военно обучение, предстоеше да ни „откомандироват” по поделения из страната. Нищо добро не ме очакваше. Попаднах в домакинската рота на пловдивско поделение – там се отглеждаха гъби, пренасяхме тор, имаше свинекомплекс. Какво да крия? Нямах никакви навици за тежък физически труд. Започнах да се отчайвам. Затова ли бях учил? Само че човек предполага, а… През цялото време в главата ми звучеше предсказанието на брат Влайчо, че службата ми няма да е тежка. И нещата се обърнаха така, че наистина отидох на много по-лека – станах помощник технически ръководител (всъщност попълвах протоколи) в една канцелария, на повдигнато място, при строителството на Радиозавода във Варна. Както беше провидял брат Влайчо. Вместо да ми извадят очи, ми изписаха вежди.

Често се връщах към нашата някогашна среща с ясновидеца. Той ми разказа как след като лежал 6 години по трудови лагери и затвори, накрая го освободили и трябвало да се прибере от Белене до родното си село Коньово, Новозагорско. В джоба си нямал достатъчно пари да си купи билет. Ще трябва да върви пеша. И да прекоси половин България! Вървял умислен към гарата и се молел, когато на пътя зърнал пачка банкноти. Вятърът я подмятал. „Вдигнах я от земята и отброих толкова пари, колкото ми трябваха за билета. Останалите оставих обратно. Господ ме изпитваше – дали няма да се полакомя да задържа всичко” – бе споделил с мен ясновидецът.

Така разбрах защо брат Влайчо го наричаха Безсребреника. Услужил или помогнал бе на хиляди, но никога не бе взел пари за това. „Даром съм получил дарбата си – даром я давам” – е бил винаги неговият принцип.

Брат Влайчо ми даде доста съвети. Ако го бях послушал за всичко, сигурно щях да си спестя редица разочарования. На тръгване искаше да ми даде пари да купя книгата „Бугрите”. Имахме я в библиотеката. Майка ми задълбочено се интересуваше от богомилството. „Непременно да я прочетеш – заръча ми той. – Един ден ще ти потрябва”.

След повече от двайсет и пет години, когато работех в Българския културен институт в Братислава, организирах и проведох международна научна конференция, посветена на богомилите като предвестници на Реформацията и Ренесанса в Европа. Едва тогава си спомних за предсказанието на брат Влайчо.

Пророкът на народа

Колкото пъти минавах по пътя към морето покрай табелката „Нова Загора”, все се сещах за брат Влайчо. Научих от пресата, че в родното му село Коньово са построили мемориален комплекс (само да не звучеше толкова помпозно!), наречен „Дом на доброто”. Един ден най-после се реших и кривнах по селските пътища. Преминах през обезлюдени села, изоставени къщи. Сега знаех вече много повече за брат Влайчо, отколкото когато се бяхме срещали преди много години. И често ме спохаждаше образът му на един от тези небесни пратеници, чието застъпничество пред Създателя все още удържа на повърхността нашия грешен свят. .. Тук някъде е била Градината, където брат Влайчо се бе отдалечил от селските сплетни и роднинските упреци и бе заживял в хармония с природата. Със съмишленици от Бялото братство са отглеждали на кооперативен принцип плодове и зеленчуци. Любимото му занимание било да се грижи за пчелина. Тук посрещал и многобройните си посетители,търсещи помощ и упование в него. Колко скръб и страдания има по света! И всички искат да се доберат до ясновидеца и Лечителя. Влязох в Дома на доброто като в храм. С преклонение и страхопочитание.

Денят бе горещ и в двора на мемориала имаше неколцина местни хора. И една видимо горда с длъжността си едновременно на уредник и на екскурзовод млада жена. Върху терен от 5 дка общинска земя, превърнати в парк, са издигнати две сгради – самият Дом на доброто, който приютява музейна сбирка, пазещ спомена за ясновидеца, и параклис. Много от вещите му преди това са били в читалището – цигулката, с която е свирел братските песни, пишещата машна, на която е изливал свои стихове, леглото, проста дървена маса, негови дрехи и дори мукавеният куфар, с който бе обикалял трудовите лагери, а после и цялата страна, криейки се от властите. На централно място в параклиса стои гранитен саркофаг, в който почиват тленните останки на праведника. Параклисът носи името на свети Стефан, покровителя на брат Влайчо. Това ми напомни историята, която самият той е разказвал за отключването на  ясновидските му способности. Едва 10-годишно (роден е през 1894) малкото воловарче се връща, тичайки в селото с викове: „Войници! Идват войници!” Това е видение за предстоящите балкански и Първата световна война. Отначало никой не му вярва, но после, когато започва да предрича на хората кой ще се върне и кой няма да се върне от фронта, започват да го търсят. Самият той отива доброволец през 1916 г., но отказва да хваща пушка и да стреля. Пращат го в тила да разнася с магаре храната. Преломна за него става 1920 г., когато младият мъж боледува тежко. Необикновен сън отвежда духа му в огромна мраморна зала, където са се събрали дванайсетте апостоли. Те разговарят, а Влайчо ги чува: „Ще го върнем на Земята и ще му помагаме. Но кой от нас ще поеме тази отговорност?” Избират първомъченика Стефан и цял живот той остава да го подкрепя в службата му на Доброто. След като се завръща от фронта, Влайчо става последовател на Учителя. Още докато е съвсем млад, от уважение към делата и мъдростта му, го наричат „дядо”. Но за хората от Бялото братство той си бе „брат Влайчо”. Под натиск на родителите му се жени, но не живее със съпругата си – отдава се на целомъдрие. И заживява като аскет – малко ядене, без алкохол, цигари и месо.

За ясновидските и лечителските способности на брат Влайчо се говори из цялата страна. Неговата популярност е толкова голяма, че самият цар Борис III търси връзка с него чрез съветника си Любомир Лулчев, също ученик от  Бялото братство. Говори се, че на срещата с монарха феноменът познава, че ще се роди наследник на трона, който обаче „няма да е нито цар, нито царствен”. Легенди се разнасят и за срещата през онези години между него и Ванга при Петър Дънов. Те взаимно си „гледали”. „Ти скоро ще се омъжиш, сестрице, – й казал Влайчо, но за жалост не е далеч времето, когато ще овдовееш. Домът ти ще стане като клуб, където ще идват много хора”. От своя страна Ванга разкрила голямата му любов към природата и пчелите, но казала така също, че ще дойде време, когато вместо да събира мед, него ще приберат. Известно е, че  и двете пророчества са се сбъднали.

Параклисът срещу Дома на доброто не е осветен, защото Православната църква не го смята за каноничен. Като че да дадеш вяра и да правиш добро на хората може само по каноничен начин. (Не е ли подобен случаят и с храма на баба Ванга в Рупите?). Вътре има кутия, в която посетителите пускат свои съкровени желания. Както към всички богоугодни хора. И аз пуснах моето.

Веднага след установяването на новата власт тя започва да притеснява феномена. От една страна се страхуват от него, а от друга са му бесни. Той се ползва с всенародна любов. Искат да го принудят да си признае, че е „шарлатанин”. Като се възползват от това, че в едно от виденията си той предрича точната дата за смъртта на Георги Димитров, го арестуват. Обявен е за „народен враг”. Така започват 6-годишните му странствания из трудови лагери и затвори – през пернишките и бобовдолските мини, та чак до Белене.  Подиграват му се, измъчват го. Но той е търпелив. Един от малцината, които могат да виждат и собственото си бъдеще. Знаел е, че един ден ще се измъкне от комунистическия ад. А иначе сърцето му е било отворено към всички, винаги е бил на страната на онеправданите и преследваните – помагал е както на партизани, така и на горяни.

Без да искам да противопоставям брат Влайчо и баба Ванга, или да подклаждам някаква интрига, ми се иска да кажа, че българският народ наистина е богоизбран, щом му е дадено да има двама такива мощни ясновидци. И не само те. През 60-те години в. „Работническо дело” организира национален конкурс-анкета за ясновидци. Първенец е новозагорецът, а петричката пророчица остава втора. Едва тогава комунистическата власт започва да го търси за съвети. Лично Людмила Живкова е ходела при него да го пита за съдбата на свои близки. Той я предупреждава за атентата срещу баща й от Иван Тодоров-Горуня.

Най-ярките свидетелства за признателността на хората са многобройните благодарствени писма, които са се запазили. Там има множество описани случаи, които граничат с чудесата.

Въпреки мъченията по лагерите, Влайчо доживя до 87 години. Казват, че малко преди да си отиде от този свят през 1981 г. пророкът на народа, както вече го наричат, говори за бъдещето на България. Провъзгласил е, че ще има политическа промяна и комунистите няма повече да управляват. Имал видения за екологичното замърсявания и съветвал хората да ядат повече плодове и зеленчуци, които виреят нависоко. Така ще се избегнат замърсените почви.

В двора на Дома на доброто е построена и „чешмата на управниците”, каквато според ясновидеца трябва да изгради всеки управник през живота си. Тръгнах по „ангелската пътека” към статуята на пророка в градината. Седнал върху един камък, той сякаш очаква своите посетители. Всичко тук едва ли би се създало без многогодишните усилия на кмета на община Нова Загора Николай Грозев. Като бил малък, брат Влайчо му казал: „Николайчо, ти се стягай да помагаш на хората, на тебе това ти е писано”. Колко е хубаво, когато човек може да сбъдне надеждите на другите.

На връщане минах през съсъедното село Пъдарево. За мен то е свързано с приятеля ми художника Жоро Стоянов, с когото се запознах в чужбина. За жалост той вече не е между нас. Но в селото още живее майка му баба Зана. По съседски тя е била близка с брат Влайчо и той бе предсказал бъдещето на децата й. Кому е минавало някога наум, че обикновеното селско момченце един ден ще завърши Художествената академия в София и ще направи кариера в Братислава и Прага? Че на изкуството му ще се радват много европейски почитатели, а картините му ще красят галерии на Храдчани в чешката столица? Предрекъл бе и тежката съдба на сестра му, която ще има психични проблеми. И до ден днешен баба Зана носи тежкия си кръст да жали за рано отишлия си син и болната си дъщеря. Но духът й е висок. Сигурен съм, че ясновидецът й бе открехнал някои невидими двери към Вечността. Не е зле, когато сме най-натъжени и дори отчаяни, да си припомним веруюто на пророка:

„Колкото по-извисена е една душа, през толкова повече изпитания трябва да премине”.

А оттук той поставя и логичното заключение:

„Хората трябва да се радват на трудностите, защото те са двигател на живота”.

Текст към снимки:

1. Учителят Петър Дънов на Рилските езера (оцветена снимка).
2. Хаджи Неделчо Канев – пречуден човек и майстор от Родопите.
3. Камбанарията на хаджи Неделчо в село Момчиловци.
4. Брат Влайчо по време на молитва.
5. Домът на доброто – мемориален комплекс на ясноводеца дядо (брат) Влайчо в родното му село Коньово.
6. „Ангелската пътека” в двора на мемориала.
7. Възстановена обстановка от дома на ясновидеца.
8. Саркофагът с тленните останки на ясновидеца.