Докато си почивам под втората риза на ближния, две състояния на Даря Хараланова

Даря Хараланова е родена в Плевен през 1957 г. Завършила е Московския литературен институт „Максим Горки”. Работила е като редактор в списание „Факел”, на чиито страници са публикувани част от поетичните й преводи от руски език. Автор на „Ехо на реки”, „Неравновесие”, „Втората кожа”, стихотворения. Преводач от руски и немски език на повече от 20 книги поезия, художествена проза, приказки, сред които „Призракът на Александър Волф“, Гайто Газданов, „Цял един живот“, Роберт Зееталер, „Светът от вчера“, Стефан Цвайг, „Итанесиес“ (заедно с Ася Григорова), „Автобиография на един труп“, „Спомени за бъдещето“, Сигизмунд Кржижановски.
През 1994 г. основава издателство „Аквариус”, в което работи и до днес.

Снимка: © Илиян Ружин

Военен арсенал

Мишците им и кожата,
жилите, ноктите и ребрата,
и прешлените, и ставите,
и още – ретините, мембраните,
но най-вече торбичките на сърцата им
от какво са омесени, отлети, сглобени,
та досущ като истински тупкат
вените на слепоочията
и ноздрите им потръпват
инстинктивно сякаш от жал?
Ето ги на аеродрума,
ето ги на перона,
целуват ги с поддаващи устни
жени от изкуствен каучук
и с прегръдка полиетиленова
ги обвиват деца.
Няма само кой да отрони
поне една сълза глицеринова,
макар по терасите и по пейките
да са скупчени множество майки.
Сдържани и достолепни са те,
гледат петнистите дрехи на синовете си
и не нареждат, не вият, не лягат на релсите,
не се блъскат по стълбите, не полудяват.
Кръв не носят и техните съдове кръвоносни,
мляко не е прокапвало
от гърдите им на младини
и тревога не им е разяждала никога здравия сън.
Те са получили наготово
тези големи момчета и млади мъже
от един гигантски корем-инкубатор
в суперфабриката за война.
Не се косят майките,
не намират причина.
В края на краищата
масмедиите ще съобщят
колко временно са излезли от строя
и колко завинаги.

1991

ОТВОД

А моите еврейчета в резерватите за птици-феникс,
моите мечета-русначета, чиито сърца мелят студ,
моите жерави-япончета, фосфоресциращи в мрака,
моите орлета-германчета с опразнени гърди,
моите къртичета-виетнамчета из галериите за оцеляване,
моите щурчета-палестинчета от целогодишния къмпинг,
моите четиридесет хиляди африканчета дневно?
А моите мравки, жребци, хамелеони, а моите ангели с черни крила,
а моите новородени българчета-вълчета?
Освен това още ми е до глезените пепелта.
И затоплянето на климата може да предизвика потоп.
И в утробата ми протичат радиоактивни процеси.
И най-трудно преодолими са невидимите стени.
И за просветление трябва повече от светлина.
И повече от хляб – за утоляване на глада. Така е,
съществуват
премного причини
да се ровя за
неугаснали въглени,
да изуча края на кватернерното заледяване
и лъченията, които предизвикват мутации в чистата съвест,
да се упражня в друго освен в самодоволство,
да се каля с друго освен с омраза,
да се вслушам в преплетените корени на уседналите дървета,
докато си почивам под втората риза на ближния.
Премного причини и все от личен характер,
мои мравки, жребци, хамелеони, мои ангели
с черни крила, мои новородени българчета-вълчета.