Всяко лято от София в селото ни идваше едно момче. Като мене, но русо и бяло – нещо като албинос. Аз – къдрав на копчета и черен, той – бял и рус.
Това момче донесе от София сак за ловене на пеперуди. Приличаше на тензухена качулка и с него ловяхме пеперуди – царски, сини, бели, лимонки, шарени, всякакви. И за всяка – по една карфица. Хооп – и на стената.
Трябвали му по зоология на софиянчето, обещал на учителката и затова беше целият пеперуден лов.
Той обаче само ги ловеше, а моята ръка ги пробождаше. Така де – нали затова бях черен, а той – рус.
Точно по този начин се усетих, когато за пръв път прочетох повестта „Сестра ми пеперудата“ на Магдалена Абаджиева. Като прикована пеперуда се усетих. Нещо в мен се замъгляваше и замъгляваше от страница на страница. Замъгляваха ми се очите. После плаках, после спрях и така – докрая.
Силна, честна, безхитростна книга за болестта на пеперудените деца, за болестта на детството, за болестта на порастването, за болестта на семействата, в които се раждат и живеят такива пеперудени същества. От първата до последната дума болката и радостта от истината се прескачат и летят. Летят думи, истории, сълзи и любов и човек не може да разбере това книга ли е, или филм или пък някой говори и не спира, докато пеперудата не престане да лети.
Горд съм, че съм редактор на тази книга. Дано съм помогнал с нещо.
Специално искам да отбележа изумителната художествена фотография на Maria Evtimova. Нейните снимки се сливат с текста, осмислят го, дават му нов прочит.
