Зад маската на смеха
Духовният недоимък гаси огъня и на трагизма, и на комизма,
подменя ги с жестока мелодрама
Мярката да се получи чист хумор е в съблюдаването на заветите и забраните. Само той превъзхожда ума, света, времето, отнема и бремето
На 1 април отбелязваме Деня на хумора, забавата, шегата, закачката и лъжата. Не е официален празник, но се чества навсякъде по света. Едни приписват зараждането му в Древен Рим, където го празнували като Ден на глупците. Други отнасят възникването му в древна Индия. Иранците пък си правели шеги на 13-ия ден от персийската Нова година, но го празнували и като ден на природата още от 536 г. пр.н.е.
В различните страни той носи своите различни специфики. Но има и обединяващи го елементи, като надпреварата някой да се праща за „зелен хайвер“ и като някои друеги лъжливи препратки. В Полша дори държавните институции си позволявали да лъжат и важните работи се отлагали за друг ден.
Забелязва се, че има връзка между основните национални характеристики и начина, по който различните народи се шегуват и веселят. Добре е, че различните национални типове правят възможно взаимното разбиране, включващо и елементи на любяща насмешка, на доброжелателна шега, както над себе си, така и над другите.
Безкрайни, съвършено неизчерпаеми са възможностите на хумора, свързани с големите национални различия. Многомерно е и българското пространство на на хумора, с оглед морално-етичните и нравствените ни черти. Някога той е бил изискан и остроумен, с незлобива шеговитост. Интересното е, че в българския фолклор има твърде малко смешни песни, дори „порицанието” често е изговаряно от животни. Такива плахи, сдържани следи от него откриваме и днес в народните умотворения.
Но след войните жизнерадостният български хумор доста се променя. Допуска и много солената, пиперлива шега, но предпочита и незлобливата, добродушно закачлива, търсеща забавата, закачка.Вероятно, допускаме повече негови проекции и смисли, защото усещаме, че смехът ни идва по-издълбоко, от сложната ни природа. А това не може да се систематизира.
Българинът вече се страхува да не изглежда смешен, допуска, че осмиването го наранява, заклеймява, стигматизира. Много му повлияха и идеологическите норми за смях. Стана смях под сурдинка. А от несвободните си и мълчаливи натрупвания, той стана и по-неискрен, според изследователите на хумора.
Но това се случва и по целия свят. Защото много неща се промениха, откакто върлува с пълна сила духът на отрицанието, осъждението, разделението. Откакто се сриват старите ценности, грубият присмех не щади и най-святото. Шири се на воля циничният, стихийният смях, като нова форма за насилие над свободата. Плющи ката страшен бич и най-грубата му смислова игра, която едва ли ще се задоволи само да разколебае нашите духовни позиции, принципи и устои, както твърди големият руски филолог, културолог, литературовед, библеист, преводач и поет Сергей Аверинцев. Той предполага, че този негов развой ще отиде и много по-далече.
И нищо чудно. Идващите днес екстрени енергии правят живота ни толкова тотално променен, че не знаем дали да плачем или да се смеем. Пълното му обръщане с главата надолу ни прави неспокойни, напрегнати, объркани. Отвсякъде прозират безброй изкривености. А кривината е общ признак на всичко лукаво.
Грехът също е дошъл чрез изкривеността, извращението, отпадането от Бога. Така човекът и светът биват въвлечени в глобалните кривини. И те стават толкова уродливи, че предизвестяват неизбежната трагичност. Но пък има опити донякъде да се смекчат с трагикомичното. Но тъкмо комичният нюанс съвсем изкривява всеобщата картина. И днес нашият смях плаче горко̀ над самия себе си, самооплаква се, самоизяжда се.
Духът в него усеща, че да паднеш, да сгрешиш, не е толкова страшно, но да се смееш над невъзможността си да се изправиш, поправиш, съвсем не е за веселба. Защото изопачаващият света смях го отразява в криво огледало. Раждат се и най-злокобните хули, стигащи чак до насмешката над Бога.
Гледаме тези кощунствени неща в някои развлекателни програми и ги подминаваме тихомълком… Нямаме сили дори за съпротива. Добре че Бог още търпи и допуска нашата неразумност, вероятно заради нашето изправление. Та нали най-много изстъпленията водят до големите страдания, а пък те съдействат за така необходимата ни духовна еволюция.
Безкрайни са измерениията на смеха и те много зависят от вътрешното състояние на човека. Смехът ни е толкова разнообразен, колкото и се отличаваме един от друг. Варира от искрения, отривист, съпричастен, приятелски, опрощаващ, освобождаващ, оздравителен, помирителен смях до примиренческия, конфузния, яростния, раняващ, отмъстителен, циничен, саркастичен, до осъждащия смях на сатирата, та чак до злокачествената и унищожителна подигравка, до принизяващия всичко висше и свещено.
Може и да привлича, и да отблъсква събеседника, да прикрива нещо, да бъде плосък, банален, празен, кух, уеднаквен, унифициран, но и расистки. Да убива времето, да съдържа и оценка, назидание, да се превръща в стока, в реклама, в комерсиализиран и глобализиран хумор, в съблазън, в зависимост от епохата, дори да отразява нейните промени.
Но тъй като е неунищожим, нито войните, нито идеологиите и концлагерите успяват да го убият. Само понякога смехът секва, както беше при случая „Шарли Ебдо” , в който се разкри и една негова зловеща черта – да не си взима поука от злоупотребата с него.
А песимистичният, себеироничният смях може да доведе и до обезценяване на стойностите, до убиването на всеки порив за сериозна промяна, дори в утилитарната сфера, казва Жорж Паланте. А Шарл Лемер смята, че постмодернизмът е една обща иронична теория с трагични последици, стигащи до всеобщо разочарование, до край на вярата в светлите каузи, в идеализма, мечтите, утопията.
Защото ироничният смях е студен, равнодушен, презрителен, подигравателен, смачкващ, политически и социално генерализиращ, скрит зад маската на демократизма. Но когато народът престане да вярва в стойностите и също стане ироничен, нещата се скапват тотално.
Затова не участва в изборите, защото иронията е само последствието, а не причината. Защото внушената самоирония може да се превърне в себеосъждане, дори вече има твърдения, че се продуцират и кодирани с такъв замисъл творби на изкуството. Жорж Миноа стига и до по-далече, като казва, че модерният дух съвпада все по-малко със света, разминава се с реалността, и като иронизира всичко, го превръща във деструктивна виртуалност. А за да оцелее, човекът днес трябва да поддържа една дистанция от нейната опасна празнота, задълбочаваща несигурността и неориентираността.
Стана също ясно, че смехът на ХХI век не изгражда нова увереност в тази посока, дори поставя под съмнение всяко ново мислене, всяка нова идеология, води до нихилизъм, до отрицание на всичко и това тръгна от разрухата на смисъла, а последствието е днешният хумористичен нихилизъм. Дори днешната, т.н. елитарна литературна мода обявява често, че смисълът е в безсмислието и така прекъсва връзката си с реалността, приближава се до виртуалността.
Така смешното стана присмехулно, прие съвсем размити черти. А Даниел Грожновски прибавя, че злото и доброто в хумора се сляха от отчаянието, от липсата на желание да се вярва. Затова смехът престана да разсмива, дори повече предизвиква печал. И този всеобщ присмех – отрицание доведе до изчезването на свещеното, традиционното, които също бяха обругани.
Така и обратите станаха неминуеми, водещи до пълно разрушение, за да се започне новият градеж на чисто, както пише в свещените писания: Камък върху камък няма да остане, всичко ще бъде сринато до основи. Изкуството също започна да съдейства за това, то се изпълни с абсурди, деконструкции, фрагментарност, безсюжетност, дезинтеграция… Внушава несигурност, бързопреходност и води все по-далече от смислеността и разумността.
Вече в смеха няма чувства, страст, а само едно роботизирано безразличие, сякаш е сътворен от изкуствен интелект. Дори обективните картини на изтребленията, войните, катаклизмите започват да се гледат като виртуална игра.
Превърнатият в консумация, в стока живот, загубва смисъла си, превръща се в гримаса на отчаяние. Жорж Миноа го демонстрира със събраните от него сентенции на съвременни комици: “Да живеем щастливи в очакване на смъртта”; “Животът не си струва труда да го отнемеш”; “Човек винаги се самоубива прекалено късно”; “Грозотията е по-висша от красотата, защото трае дълго”.
Маскеният бал на смеха вече само прикрива липсата на смисъл. Изкуството на оригиналността при него отстъпи на сръчността, създаваща вечно повтарящи се до втръсване клиширани форми и сюжети, сякаш да покаже, че няма нужда от него, защото е станал само отражение в огледалото на карикатурния свят. А допринеслите за това му състояние, не могат да не създават вече нещо толкова индиферентно, форматирано, регистрирано, етикетирано по калъп, сякаш излизащо от конвейер, за да обслужи обезнадеждените и зле настроени хора, твърди Жорж Миноа.
Такъв хумор, претендиращ да бъде неангажиращ, светски, елегантен, лековат, необременяващ, в крайна сметка става безцветен, безвкусен, умъртвяващ всеки откровен смях. И това го изисква логиката на празничната фиеста на политическите сбирки, на съблазняващите продажби… Но да се присмиваш, или да се смееш на всичко, означава да привикнеш с всичко, да премахнеш злото и доброто в полза на “готиното, споделя Жил Липоветски,.
Затова и опитомените хумористични атаки срещу нечии недъзи дори спечелват симпатии към критикуваните. Защото това е изиграло ролята на изпускателен клапан на напрежението. В тези случаи, според Ж. Миноа, комиците влизат в ролята на придворния шут, който не заплашва властта, като я представя като комедия. И като прави грозната истина неутрална, смекчава нейните удари.
Всичките тези прийоми на смеха водят и до удоволстване на всяка цена, до хистерично пръсване, до припадане, съпроводено с неврастеничен, пресилен смях, съчетан с алкохол, наркотици, техномузика с високи децибели, с трансови танци и халюцинации.
Защото стимулаторите са нужни, за да се замаже празнотата, да се превърне гримасата в усмивка. В тези комични фиести дори има и предварително записан смях, пускан на определените за него места. Така повсеместният смях става авторитарен, непоносим, задушаващ, изтъркан от дългата употреба.
А истинският, естествен и спонтанен смях започва да угасва, да умира, защото му липсва плача от сериозността на проблемите, които би трябвало да разглежда. И тотално осакатен, превърнат в инструмент на търговски съображения, трикове и тактики, той дори задушава грижите, престава да изпълнява социалната си функция.
Дори в него вече се оглежда загубата на смисъла на живота, маскарада, маската, прикриващи нищото, вместо да запълнят екзистенциалната празнота. И той вече не успокоява, а възбужда насилие, превръща се в нервен крясък, в боен вик, както звучи превъзбуденият смях на запалянковците на футбола.
Затова е крайно необходимо да се говори, да се дебатира за всичките тези допуснати негови изкривявания, макар и да са част от всеобщите деградиращи ценностни процеси. Много може да направи и онази част от интелигенцията, която е запазила своята съучастническа, съчувстваща, разбираща усмивка към смешния обект, единствено можеща да запази сериозното в смеха.
За да може той да не се изпразва от смислово съдържание, да си запази вярата в сериозните стойности. За да може хуморът да не се обръща към мимолетните теми и проблеми, да не се изсушава и стандартизира. Да не се превръща в присмех на самото хумористично общество. А залиняващата веселост и хуманност на живота отново да се събудят.
В противен случай, както отбелязва Жил Липоветски, смехът, осмял и релативизирал всичко, ще продължава да атакува единствената опора на индивида – неговото себесъзнание. Ще продължава да осакатява духовно човека, живеещ в общество, изпълнено със самота, безразличие, ненавист, злоба, грубост, пренебрежение, презрение, абсурди , подигравки и много комбинации на истина и лъжа.
Тогава това ще продължава да гаси огъня и на трагизма, и на комизма. Ненавистта пък ще прекратява и двете, подменяйки ги с жестоката мелодрама. Ще превръща обществото на индивиди в общност без всякакви индивидуалности. И в едно глобализирано, безпомощно пространство без възвишени амбиции и идеали, без вяра, в което индивидуалната същност ще продължава да деградира, да приема ставащото за нормална забава.
Но така именно, добавя Липоветски, започва и ликвидирането на смеха, раждащо механизма, който прогресивно разрушава наклонността към смеха. Дори в силно развитите държави вече се наблюдават подобни реакции, като масовото безразличие и демотивацията, увеличаването на екзистенциалната празнота, липсата на жизненост и изчезването на спонтанността, неутрализирането на чувствата, както и нарцистичното самовглъбяване.
Една от най-важните причини за появата на тази нова, разрушаваща старите ценности вълна, бе загубата на паметта ни за духовните закони и за историята като израз на Божията воля и на резултатите от нейното неприемане. Също и загубата на познанието, че мярката за добрия хумор е в съблюдаването на заветите и забраните, напомня Аверинцев. Важно място в него заема и водещият принцип на съществуване – противоположността.
Затова не може да има хумор без полюси, без контрасти между консервативните и либералните ценности, между правилото и изключението, между нормата и прагматиката, между стабилните табута на унаследената етика и правата на конкретното, еднократното, действителното. Дори е необходимо те да се възприемат достатъчно остро, за да довеждат до сълзи и до смях, иначе – какъв ти хумор?
Но ако движението му е само в неотстъпчивата сериозност, или във вездесъщата, монотонната фриволност, в която вече нищо не е бяло или черно, а само сиво, това означава край на хумора. Докато на границата между полюсите смехът, парадоксът, дръзновението вибрират като игра, а не като симулация.
А същността на всеки остър политически и качествен хумор винаги е съотнесена с противоположността между конформизма и протеста. И тя трябва да бъде достатъчно убедителна, истинна и сериозна, за разлика от тоталитарната смъртна сериозност, готова да загине от задушаване.
Докато в демократичните и „развитите” страни изходното разпределение на хумористичните роли е между материалистите-прагматици и бунтарите, което е твърде съмнително, дори съвсем мнимо. Но пък отменянето на всички обвързващи табута, особено в сферата на сексуалното, на вулгарния феминизъм, демонтирането на всички културни йерархии вече граничи с пълната липса на хумор.
Но въпреки тези превратности на времето, смехът ще си остане един от най-големите Божии дарове и той отново ще засвети с изконните си лъчи на новия хоризонт. Особено след като така болезнено изстрада и заплати високата цена на всемирната разруха.
И вече смирен, притихнал в осъзнаване, отново ще ни помага да устояваме на трудностите, да не се отчайваме и изпадаме в безперспективност, безнадеждност. Ще ни става все по-нужен, лекуващ, укротяващ прекаленото, претенциозното, намаляващ напрежението.
Пак ще стане най-добрата защита за здравия разум и мощно оръжие в борбата за самосъхранение, възможност за отдръпване, издигане над всяка ситуация, макар и само за няколко мига, но животоспасяващи, спомагащи раждането и реализирането на творческите ни импулси, даващи ни възможности за нравствено противостоене срещу антихуманността. Както и сила да се присмеем на страха си, което означава да го победим.
Дори в някои краища на света, като в Латинска Америка, започват да се усещат нови духовни облъхвания, започва връщане към идеалите, вярата, желанието светът да се промени към по-добро. Както и отново да се върне истинският, чистият смях, който е лекота, полет, свобода, прозрение, разцъфтяване, тайнство на душата, мистика на Духа, преодоляваща и този, и отвъдния свят, според Учителя Петър Дънов.
Защото е роден от Светлината и пак се връща в нея. Защото е лекарството на духовното изкуство, което възвръща стремежите, вдъхновението. Увеличава енергията, осветява цялата нервна система.Защото чистият смях превъзхожда ума, света и времето, отнема бремето. А когато хората се издигнат духовно, според Учителя, лицата им ще трептят сияйно, ще преливат като вълна в някакъв оптимистичен повик.
И в този смях ще участва радостта на света – чиста, непринудена и богата. Защото усмивката е миг, проблясък от живия трепет на едно лице и тя говори в него много повече, отколкото тия, които биха се опитвали да я уяснят.
Както усмивката на „Джокондата” говори сама за себе си с нейния едва уловим трепет на устните, криещ в себе си такава загадъчност, която няма словесен израз и тълкувание. Но тя ни казва, че да се смее може всеки, но да се усмихва може само един изтънчен индивид.
И неговата усмивка отразява върху лицето му един далечен душевен трепет, трептящ като мимолетно прорязана гладката повърхност на езеро линия.
А проникването в другата душа чрез проблясъка на една усмивка, диренето на човека в смеха му, ще се схваща като опит да се разкрие една пролука, разкриваща великата съкровищница на сложната енигма, наречена човек.
В нея, по думите на Петър Дънов, може да има толкова фин, изтънчен, само загатнат смях, като този в усмивката на Буда и на „Джокондата” на Леонардо, който е преди всичко вътрешен, издаващ душевна радост смях.
А съществуването на подобен смях, ни дава вярата, че човекът е призван отново да го превърне в инструмент на вечното празнуване на живота и на справянето с всичките му неудачи.
Лияна Фероли
