…защото идва ден душата като меч да се изправи, из втората книга на Етина

НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ДЪЛГИ ВОЙНИ,
а с кратки не ми се захваща.
Всеки може да те смени
и начело да си, и в опашката.
Извън строя, когато вървиш
си намираш пътеката в пътя,
а посоката и да смениш
няма никого ти да настъпиш.
Знамената на твоята чест
нафталинът спаси от молците.
Късогледо е твоето днес,
но далечното утре разплита
и разкъсва конец след конец
до последната бримка наесен,
с която премръзнал щурец
сплита ноти за пролетна песен.

КАКВО Е ЕСЕНТА? ЕДИН СЕЗОН
с крила от две отлитащи представи.
Не се гневя, защото идва ден
душата като меч да се изправи.
Не се разсейва острият ѝ връх,
разсича кадифето на небето,
а блясъкът отгоре е такъв,
че ме гори и кожата ми свети.
Одрана съм от тази светлина,
от нейната жестока невъзможност
да отрази красивото в света.
( Във грозното не виждам нищо сложно. )
В каква великолепна голота
небето самотата ми облече!
До ъгъла ме проследи с очи едва,
но с мислите си – доста по-далече.

И ЕДИН ГРАМА КАФЕ

Вървя достатъчно, нали,
с объркана представа?
В съня ти все вали, вали,
а слънце не изгрява.
Животът няма коловоз
и може през просото.
Доброто ти ще победи.
Кой ще прегръща злото!
В очите ти пустее мрак
и синьото е сиво.
Излиза мъката по здрач
и в тебе се отбива.
Ще и говориш да заспи,
но тя е птица нощна,
по всички падащи звезди
вещае нещо лошо.
Денят е малък, но расте,
а живите стареят.
Земята, все пак, се върти.
Със корените в нея.
Ако се пълни, докъде
изпълни се душата
и как да вярваш, че тежи,
тъй, колкото се смята.
А после блесва утринта
и скреж, сковал земята.
Но нищо в студ не се кове –
пречупва се. Устата
издишва топла тишина,
нощта през теб прелива
гореща, в чаша за кафе,
лекарствено горчива.

В СЪРЦЕТО НА СОВАТА

Не е, каквото е, а нещо друго.
И другото съвсем ще те изправи.
Изплака езеро, узрява луга,
въртя се на изтритите си стави
планетата. А сините ѝ мисли
се изпаряват и валят обратно.
Човечеството още търси смисъл,
обича и намира го за кратко.
Недей да се разделяш във неделя
със спомена за черния си петък –
душата ти съвсем ще се обели
и ще я ръфат хора и прасета.
И тъй като вкусът се възпитава
ще те харесват само душеядци.
Каквото недоядено остава
не може да се нарече богатство.
Вмъкни се във забулената сова,
в сърцето ѝ за миг си дай почивка.
Денят не обещава нищо ново,
което да завършва със въздишка.
И като кацнеш някъде високо
виж как треперят миглите на бора.
Нищожността превзема всички думи,
когато тишината ти говори.

НЕ ЩЕ ДА ТРАЕ ВЕЧНО ТОЗИ МРАК –
луната хапе устните на склона.
С теб ронехме трохи от онзи хляб,
платен отдавна с няколко пирона.
Гладът копнее алчно благодат –
сънят на мравките е житна нива
и зайците мечтаят обич в свят,
във който до лисиците заспиват.
Беснее и разбива се на прах,
но не напуска своето корито
морето, във което моят смях
се спусна да ти свети в дълбините.
Смъртта изхвърля бялата си пръст,
отрича се от зримата прозрачност.
Кръвта ми е без примеси на мъст,
върти се в кръг, а всъщност еднозначно.
Какво е прагът? Пречка за студа?
Преградата, която ме прекрачва?
Ти сядаш там, защото съм сама,
но отстрани изглежда, че си кацнал.

Още от Етина тук