Светослав Николов е роден на 10 август 1952 г. в София. През 1969 г. печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“ за фантастичен разказ. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и дълги години работи като журналист и редактор. След 1989 г. участва в създаването на първите специализирани издателства за фантастика у нас. Главен редактор на „Орфия“, един от основателите на издателство „Аргус“, с което печели наградата „Гравитон“ през 1996 година. По-късно работи и в сферите на рекламата, туризма и животозастраховането. Има публикувани десетки разкази и новели, повечето в областта на фантастиката.Превеждан е на английски и руски език. Автор на сборниците „Планетата на призраците“ (2002) и „Сексът и светът“ (2012), както и на романа „Достигане на езерото“ (2017).
„ДИАМАНТИ В САМОЛЕТА“
–Марлоу! – Мощният дрезгав глас на ченгето Самуил едва не проби мембраната на телефона. – Още ли не си ли вдигнал гълъбите, човече?
–Мислех те за по-интелигентен, Сам – отвърнах в същия регистър. – Щом говорим, въпросът ти е меко казано тъпичък.
Добродушният му смях като по чудо не разглоби слушалката. С такава реплика по-скоро ще обидиш дремещ хипопотам, отколкото железен разследващ полицай като Самуил. И двамата го знаехме.
– Сори, Марлоу, сори! Все забравям, че тия, дето държат дрънчащи кутии на бюрото си, не са отишли при динозаврите.
Това с имената също си ни беше стара закачка. Аз съм Марин Маринов, детектив на свободна практика, което криво-ляво се асоциира с Филип Марлоу – небезизвестния герой на Реймънд Чандлър. Самуил пък, въпреки че е на държавна служба, направо си плаче за Сам – любимецът на Дашиъл Хамет… Класика!
–Иначе, умнико, как ще ми се обади баба Гюрга от Долно Нанагорнище? Или пък някой печен телефонен измамник, а?
–Прав си, Марлоу, особено за второто! Аз обаче предлагам нещо по-добро. Ограбен писател, който ще ти сервирам, ако си там след петнайсет минути.
–Чакам го – съгласих се и затворих.
Петнайсетте минути се превърнаха в половин час, което си е нормално не само за разследващ полицай. Тъй или иначе, потенциалният клиент се появи. Поканих го да седне в коженото кресло срещу бюрото ми. Прошарен мъж на средна възраст с очила и лутащ се наляво-надясно поглед.
–Николай Любенов – представи се със сипкав глас, в който личеше непоклатимо себеуважение.
–Писател? – уточних за протокола.
–Двадесет и четири издадени книги. И още две-три готови за печат.
–Сериозна работа – изкоментирах напълно искрено. – Защо не съм чувал нищо за вас? Да не би да сте подхванал именника на прабългарските ханове?
Явно прекалих. Любенов моментално доби обиден израз и не отговори. Вместо това, свали очилата си и започна нервно да ги бърше с някаква синя кърпичка.
–Извинете – казах с подчертано разкаяние.
–Не сте чували, защото аз пиша книги-игри. Знаете ли какво е това?
–Много бегло. Бихте ли обяснили?
–Литературно произведение – събеседникът ми твърдо наблегна на първата дума, – което предлага на читателя да взема различни решения и по този начин да участва активно в развитието на сюжета. Решенията могат да бъдат от най-различно естество: просто следване на препратки от рода „ако – то – тогава“, до избор на умения, екипировка, стратегии за битка и тъй нататък… Сюжетите също са практически неизчерпаеми: история, фентъзи, космос, супергерои, митология, крими, бизнес, дори еротика… Обяснявам всичко това, защото, поне според мен, то е свързано със случилото се.
Успях да го прекъсна само колкото да вмъкна едно „Тоест?“ И писателят отново взе думата.
Преди месец и нещо получил писмо. От Америка. Някакъв тамошен маниак на книгите-игри организирал международен семинар по темата. Бил прочел двете преведени на английски книги на Любенов, предлагани от световноизвестен бизнес портал, и най-любезно го канел да вземе участие в семинара. Пътните и останалите разноски се поемали от организатора. Предложение, както казва Кръстника, което не можеш да откажеш… Така нашият човек се озовал зад океана. На всичко отгоре, още първия ден му връчали цели десет хиляди долара, защото се оказало, че е класиран на второ място в анонимния литературен конкурс, предхождащ събитието. Естествено, чувствал се на седмото небе от щастие! Сутринта преди заминаването си отделил за щопинг. Вече бил напазарувал това онова, когато съвсем случайно видял на витрината на един бижутериен магазин разкошен пръстен с диаманти. Влязъл и попитал за цената. Пет хиляди долара, само пет хиляди! Жестока промоция.
Продавачката, страхотна секси мулатка впрочем, обяснила, че пръстенът е годежен, от високо каратово бяло злато, с един голям и четиридесет и два (!) малки диаманта. Всичко сертифицирано. Когато пръстенът е годежен, добавила, диамантите били задължителни… Това окончателно решило въпроса. Защо му трябвал годежен пръстен ли? Много просто, защото възнамерявал да се ожени отново! За трети път, но какво от това.
Докато разказваше, писателят сваляше от време на време очилата си и нервно, почти несъзнателно, бършеше стъклата им със синята кърпа. По челото му и около горната устна бяха избили ситни капчици пот. Очите му продължаваха да се стрелкат наляво-надясно. За времето откакто бе тук сигурно нито една подробност от скромния ми офис не беше останала несканирана. Лошото е само, че и аз го забелязвах.
И тъй, всичко в обратния път вървяло нормално до кацането на летището в Амстердам. Обявили, че самолетът има някаква техническа неизправност и трябва да бъде сменен с друг. Любенов попаднал в опашната част на новия. Минути преди самото излитане жена с малко дете внезапно получила нещо като паник атака. Била в предната част. Крещяла, че местото ѝ е опасно и искала отзад, на опашката. С хиляди извинения стюардесата го попитала дали не би склонил да се сменят с паникьосаната жена. Естествено, Любенов се съгласил. Така се озовал на втория ред вдясно от пътеката. Средната седалка. Вляво от него седяла странна персона от женски пол. Всичко в нея било огромно. Огромни очи, огромни бели зъби, видни при всяка невероятно широка усмивка, огромен бюст… Дори венериният ѝ хълм неестествено изпъквал във впития кожен панталон, когато по някое време станала, за да намести багажа си. Апропо, неговият ръчен багаж се състоял единствено от чантичка с размери приблизително двайсет и три на осемнайсет сантиметра. Отначало я държал в скута, после, по време на почти тричасовия полет, я оставил на пода между краката си, като често-често я наблюдавал. Понеже, нали се сещате, вътре в чантичката освен всичко друго бил годежният пръстен.
Вдясно от Любенов седял също тъй не съвсем обикновен пасажер. Слабоват млад мъж между трийсет и трийсет и пет, полуплешив и с рехаво кестеняво подобие на брада. Странното в него било, че определено не можел да реши с какво точно да си убива времето. Отначало сменил няколко игри на смартфона, после извадил книга и прочел две-три страници, преди да я захвърли в мрежичката и включи маломерния си лаптоп. Започнал да търси нещо и изглежда го намерил, защото пръстите му започнали да препускат бързо по клавиатурата. След въпросното занимание прибрал и лаптопа в раницата, измъкнал възглавничка за сън, обхванал с две ръце облегалката на първия ред и забил глава във възглавницата. Личало си, че му е писнало да пътува. А още по-ясно си личало, че е непоправим нервак.
Не можех да не се изненадам от наблюдателността на писателя! Дори си позволих, в една от кратките паузи на разказа му, да го похваля. Той веднага доби самодоволно изражение и се наведе почти интимно към мен, макар и през бюрото, което ни разделяше. Имало още една подробност, освен дето наблюдателността му си била чисто и просто професионална черта. Наложил си да се разсейва с това-онова заради… пикочния мехур.
Сигурно съм изглеждал като гръмнат, защото Любенов за пръв път откакто беше тук се разсмя.
Да, около час след излитането пикочният му мехур започнал да напомня за себе си. По-точно – настоявал да бъде изпразнен. В началото деликатно, после все по-нетърпеливо. Само че на екранчетата над главите на пътниците без никаква сериозна причина продължавал да свети предупредителният символ за използване на коланите. Което изключвало посещение на тоалетната, намираща се – на всичко отгоре – само на няколко метра от мястото му!
Впрочем причината за светещия символ била повече от очевидна. Един от членовете на екипажа, красив униформен млад брюнет с ослепителна усмивка, излязъл сякаш от моден журнал, преспокойно беседвал с пърхащите около него стюардеси току пред вратата на пилотската кабина. Повече от час… Явно именно от него зависело премахването на забраната.
Най-после красавецът благоволил да се върне на работното си място и много скоро след това символът, слава Богу, угаснал. Пред тоалетната веднага се заформила опашка. Любенов успял да се класира трети, защото огромната жена вече го била изпреварила. На излизане от заветната цел тя дори бегло го удостоила с невероятно широката си усмивка. А когато той самият се върнал на мястото си, чантичката му под седалката я намало.
Дори не мога да си представя какви усилия му струвало да запази спокойствие! Идвало му да се разкрещи, да блъска и чупи, лично да обискира съседите си отляво и отдясно… Но разбирал, че е безсмислено. Чантичката с диамантите била някъде тук. Просто нямало къде да изчезне, освен ако… Освен ако вече не се намирала в друго измерение на време-пространството, както това се случвало понякога в собствените му книги.
След напрегнат размисъл той решил какво ще направи. С преднамерено нехайна походка отишъл при една от стюардесите, която тъкмо зареждала количката си със сладкиши, напитки и цигари, и накратко ѝ обяснил ситуацията. Тя веднага взела нещата присърце, благодарила му за правилната реакция и го помолила с нищо да не издава безпокойството си. Уверила го, че незабавно ще съобщи на командира и също без излишна припряност поискала разрешение да влезе в пилотската кабина. Това било всичко. Веднага след кацането самолетът бил отклонен и ръчният багаж на всички пътници преминал през рентгенова проверка. Проверен бил и самият, вече празен, самолет. Чантичката не се намерила.
Писателят за пореден път свали очилата си и механично започна да ги бърше със синята кърпичка.
– Ще се заемете ли със случая? – попита с приглушен глас, в който нямаше и капчица надежда. – И… колко ще струва? Защото… нали разбирате, сега аз…
– Не съм адвокат, господине – използвах едно втърснало ми за такива случаи клише. – Плащат ми само за свършена работа. Така че няма да говорим за пари. Колкото до случая, смятайте, че вече съм се заел.
На лицето му тутакси се изписа облекчение.
– Един въпрос – добавих, отваряйки бележника на чиста страница. – Спомняте ли си името на авиокомпанията, с която летяхте от Амстердам до София?
– Разбира се – видимо се оживи той. – Шайнинг еър… В превод ще рече “блестящ въздух”. Беше изписана с червени букви на самолета. Някаква малка авиокомпания…
– Благодаря – отбелязах си за авторитет в бележника. – Мисля, че засега това е всичко. А, да не забравя, някакъв телефон за връзка?
Любенов видимо се смути.
– Нямам нищо… смартфон, документи… От аерогарата отидох направо в полицията, после при вас… Всичко беше в чантичката. Може ли номерът на годеницата ми?
–Разбира се, че може – докато го записвах, кой знае защо ме обзе някаква безпричинна веселост. – Не се притеснявайте, починете си. Ще ви се обадя.
Подадох му ръка и отбелязах неуверената походка, с която напусна офиса.
Шайнинг еър…
Вдигнах слушалката и набрах номера на Самуил.
– Марлоу? – Явно беше видял кой го търси.
– Аха. Май и ти не си вдигнал гълъбите?
– Няма да е скоро. Дежурен съм.
– Гости приемаш ли?
– С удоволствие. Тъкмо ще ми правиш компания.
–Идвам тогава.
На път за районното се отбих в KFC и купих кофа за двама с пикантни пилешки крилца.
Самуил ме посрещна почти възторжено. Известно време дъвчехме мълчаливо и облизвахме кокалчетата.
– Какво мислиш по случая с този писател? – попитах, след като бяхме позаситили глада.
–Ако имах някаква идея, нямаше да ти го прехвърля.
– Това ми е ясно. И все пак?
– Питам се дали не разиграва ситуация за поредната си книга.
– Недей така. Човекът изглежда сериозно притеснен.
– Аз пък не вярвам в извънземни! Вариантите са два: или чантичката е някъде вътре, или… той я е скрил от самия себе си, за да види как ще реагираме. Не можем да разглобим целия самолет заради един пръстен, нали? Между другото, от авиокомпанията вече натвърдват, че ще заведат иск за вреди.
– Откъде знаеш?
– По една случайност имам познат във “Вътрешна сигурност” на летището.
– Аха! И какво казва твоят познат за тази… Шайнинг еър?
– Нищо особено. Освен че шефовете били маниаци на тема дисциплина и наблюдение. Пълзят по ръба на закона, дето се вика. Били монтирали камери на всевъзможни места. Не знам дали няма и в тоалетните! Но специално във въпросния самолет нито една камера не хваща първите три реда седалки. Така че…
– Чакай, чакай! Трябва спешно да изискаме записите!
– Добър ден. Бягаме преди вятъра, приятел. Моят човек вече ми ги прати. С любезното разрешение на самата авиокомпания, естествено.
– Мога ли да ги видя?
Самуил се ухили.
– Вече почерпи пилешки крилца, така че можеш. Обаче, да те предупредя предварително, в тях няма нищо кой знае колко интересно. Тричасов полет.
Седнахме пред монитор с прекрасни изображения от поне двайсет камери.
– Дай малко преди отпадането на забраната – предложих.
– Коя забрана?
– За ползване на тоалетната, умнико.
Сам ловко превъртя записа и уголеми съответната клетка. На екрана се появи униформеният красавец, заобиколен от няколко стюардеси пред вратата на пилотската кабина. Направи ми впечатление, че докато разказваше нещо, погледът му шареше насам-натам из пътническия салон. Първите три реда седалки действително не се виждаха.
Красавецът влезе в кабината. След малко се оформи и опашката пред дълго мечтаното заведение. Нашият човек наистина беше трети, току пред него онази огромна жена стърчеше с една глава над всички. Писателят често-често се озърташе в точно определена посока, явно надзиравайки чантичката си, която не беше успял да вземе в суматохата.
Ново превъртане на записа, този път по-кратко. Ето го пак моят клиент, който съобщава на стюардесата за произшествието. Тя не сваля насилената служебна усмивка от лицето си, но погледът ѝ видимо се променя. После иска разрешение за влизане, а потърпевшият изчезва от полезрението.
– Дай камера от кабината!
Сам превключи, върна малко назад. Общ план. Самолетът явно лети на автопилот, защото командирът и вторият пилот пият кафе и нещо обсъждат. Стюардесата влиза, камерата я хваща от кръста нагоре. В този момент на преден план се появява увенчана с фуражка глава. Униформеният красавец! По лицето му е изписана силна изненада, която след секунда изчезва, за да се прехвърли върху пилотите. Явно стюардесата току-що им е съобщила…
– Кой е този, да го вземат дяволите?!
– Бордният инженер. Питах моя човек. Длъжност, която почти никой вече не използва. Обаче бил някакъв роднина на главния шеф и затова го лансирали.
– Изглеждаше все едно се е навел към пода и се изправя.
– Работното му място е такова. Зад пилотите и странично спрямо тях. Трябва просто да следи някакви уреди.
– Разбрах – почувствах как ме обзема особено вдъхновение. – Сам, знаеш ли какво означава “шайнинг еър”?
Той ме погледна тъпо, точно като масовата представа за разследващ полицай.
– Блестящ въздух, приятелю – отвърнах вместо него аз. – А кога блести въздухът?
– Кога, кога… Когато слънцето свети силно. Какво, на гатанки ли ще си играем?
– Правилно. Когато слънцето свети силно… или когато избухва взрив!
Не бях подозирал, че Самуил може да гледа още по-тъпо.
Стационарният телефон на бюрото ми въобще не означава, че съм против смартфоните. Извадих моя и намерих онова, което търсех. Списък на терористични организации, общодостъпен вариант в интернет. Да видим какво има на S! Shininig path. В превод: блестяща пътека. Доста сериозна структура с разклонения в почти половината свят. Само съвпадение или…
– Слушай, имам нужда от малко самота. Намира ли ти се някакво подходящо място?
– Ей там, стаичката с архиви – процеди след кратка пауза Самуил, вече абсолютно шашнат.
Стаичката с архиви беше точно това, което ми трябваше. Седнах на единствения стол между двата реда рафтове с папки. Смятах да използвам тактиката на Седящия Бик. Друго в момента не можех да измисля.
Седящият Бик, апропо, бил индиански вожд и шаман от племото сиукси. Твърди се, че изиграл решаваща роля за победата на неговите хора над кавалерията на подполковник Джордж Кастър в битката при Литъл Бигхорн. Преди началото на бойните действия вождът имал пророческо видение. Доброто познаване на местността му помогнало да предвиди как противникът ще разположи батальона си, в резултат на което същият бил напълно разбит. От този момент тръгнала славата на индианския вожд като пълководец, който може да спечели сражение без да става от мястото си.
Аз естествено нямах намерение да печеля сражение, а просто да реша една загадка от типа “затворено пространство”. Нещо като Еркюл Поаро в “Ориент експрес”, стига да не прозвучи прекалено нескромно…
Правил съм го много пъти и много пъти ми е помагал. Автогенният тренинг. Навеждам се напред с лакти върху коленете. Стойката на кочияша. Стягам мускулите на ръцете и после ги отпускам. Още веднъж. Още веднъж. Чувствам как в тях плъзва топлина. Усещам ги тежки. Същото правя и с долните крайници. После с торса. После с лицевите мускули. Контурите на тялото ми се размиват. Представям си, че в средата на челото ми свети фенерче, подобно на онова, което използват пещерняците. С лъча му бавно обхождам всички стави, за да се уверя, че и в тях няма никакво напрежение. Дишам ритмично: по четири секунди за вдишване, задържане, издишване, задържане… И отново. Съзнанието ми е спокойно като езеро. Луната осветява това езеро меко и равномерно. Пред затворените ми очи също се появява светлина. По бреговете ѝ има черен контур, който постепенно нараства, докато не я погълне напълно. Но по краищата на мрака светлината се ражда отново и на свой ред го залива… Светлина и мрак, мрак и светлина. Сега идва ред на най-трудното – да не мислиш за нищо. На практика изглежда невъзможно, ала и тук има простичка тайна: мисли колкото искаш без да задържаш мислите, оставѝ ги да се реят свободно… Ето, появи се някакъв фокусник с тънки мустачки, гледал съм го по телевизията. Питат го как решава, че фокусът се е получил. Когато и аз не мога да разбера как става, отговаря. Камери навсякъде. И нищо. Нищо. Изведнъж отнейде изплува синът ми. В музея на авиацията сме, в Бургас. Синът ми е тринайсетгодишен. Луд е по самолетите. Влизаме в огромния търбух на един товарен. Може би е “Антей”, не знам. Снопове кабели по стените. Командната кабина пълна с уреди, с превключватели, бъка от електроника… И съвсем не в тон, два големи грозни педала на пода, от двете страни на щурвала. За какво са, питам го. Той сочи някакви тънки метални въжета между сноповете кабели по стените. Свързани са с педалите, казва, и с хоризонталното опашно крило. Движат се напред- назад. Посредством тях самолетът завива, също като лодките… Брей, че няма ли нещо по-сигурно? При цялата електроника? Понякога простото е най-сигурно, отвръща. Защото, ако жиците по някаква случайност се скъсат, могат бързо да се свържат отново с една проста скобичка и самолетът да стане управляем. Докато електрониката… Обяснява с тийнейджърски плам. Тия, старчоците, нищо не разбират! Значи въженца. Движат се напред- назад. Напред-назад…
Прозрението ме изстрелва от унеса. Не трябва да се излиза така от автогенен тренинг, но този път нарушавам правилата.
Симеон имаше клиент, някакъв здраво подпийнал мъжага. Още няколко странни типове чакаха, закопчани на “коневръза”.
Видя ме и повика сержант, явно от патрула.
– Карай го в изтрезвителя.
После се обърна към мен. Не го оставих да чака дълго.
– Можеш ли да уредиш още един оглед на самолета? Преди да е излетял, естествено.
– Какъв разследващ полицай ще съм, ако не мога да уредя един оглед – подари ми крива усмивка той. – Само че има ли смисъл?
– Има.
Отиде в съседната стая и след малко се върна с мрачна физиономия.
– Излита утре в дванайсет и половина. Значи огледът трябва да е преди десет.
– Ти кога се освобождаваш от дежурство?
– В осем.
– В осем и половина те чакам на аерогарата.
– Ама и късмет! Точно мислех как ще се наспя…
– Ще имаме време да се наспим. Знаеш кога, нали?
За разлика от него, разполагах с цели три часа за сън. В осем и двайсет бях на летището. Симеон се появи с десет минути закъснение. Не беше сам.
– Командирът на екипажа – представи спътника си, рано побелял мъж на средна възраст. – По правилник трябва да присъства на огледа.
Нямах нищо против. Изненадах се само, че е българин. Явно в Шайнинг еър даваха добри заплати.
Отвътре празният самолет с нещо напомняше на библейския кит, погълнал пророк Йона в търбуха си. Тръгнах към мястото, където беше седял писателят. Коленичих до това вдясно от него. Сивкавият мокет на пода изглеждаше точно така, както трябва да изглежда. Нима грешах?
Бавно, без да пропускам и сантиметър, прокарах с не особено силен натиск показалеца на ръката си по ръба между пода и страничната стена на корпуса. Бях стигнал почти до задния крак на седалката, когато мокетът поддаде. Успях да го “обеля” не повече от двайсетина сантиметра напред. Отдолу се показа празна ниша с размери, малко по-големи от тези на изчезналата чантичка, както педантично ги бе описал Николай Любенов. Самата чантичка обаче я нямаше.
Без да се изправям, вдигнах очи към двамата. Самуил гледаше невярващо с увиснала долна челюст. Лицето на командира стана бледо като на монах към края на строг пост.
– Готови ли сте за финала на фокуса, господа? – попитах тържествуващо, защото вече бях забелязал тънкия шнур вътре. Естествено никой нито не потвърди, нито отрече.
Започнах да издърпвам шнура. Чуваше се как нещо отдолу се движи с глухо хърхорене. След малко в нишата се появи метална кутия без капак. За щастие, не беше празна.
Командирът тихо извика и се отпусна на седалката, на която беше седяла огромната жена. Самуил не помръдна от мястото си.
– Бас държа, че нишата свършва под креслото на бордния инженер – заявих триумфално. – Хайде да проверим!
Проверихме. Оказах се прав. Изненадан от появата на стюардесата, красавецът дори не беше успял да прикрие както трябва скромното наглед “подобрение”.
– Втори бас – предложих вече напълно уверено. – Диамантите са в чантичката.
Понечих да го докажа, но Сам ме изпревари. Не бях забелязал кога е успял да се обзаведе с тънки прозрачни ръкавици. Светкавично се наведе, грабна чантичката и я отвори. Бях познал и този път!
– Не разбирам… – глухо промълви командирът. – Нищо не разбирам… Защо им е всичко това?
– О, съвсем не заради някаква си чантичка – благородно го просветлих аз. – Пък дори и тя да съдържа скъп диамантен пръстен. Всичко е било проба, просто проба.
– Проба… за какво? – побелелият мъж продължаваше да ме гледа неразбиращо.
– Дали някакъв забранен предмет може да се озове незабелязано в самолета – реших, още по-благородно, да продължа с поясненията. – И не просто да се озове, а да смени притежателя си.
– Предмет – добавих след няколко секунди мълчание – от рода на бомба, отрова, оръжие, наркотици… Ръчният багаж на пътниците се проверява преди излитане, но не и след кацане, нали? А за проверката на самия екипаж въобще нямам представа.
– Господи! – тихо възкликна мъжът. – Бордният инженер…
– Не само той – успокоих го. – Обикновено при ситуация от типа “затворено пространство” извършителят не е един. Но това вече не е моя работа. Впрочем, четете класиците в жанра, ще ви е от полза!
Въпреки прекараната безсънна нощ, Сам веднага схвана намека.
– Господине – каза той с нетърпящ възражение глас – уведомете когото трябва, че самолетът няма да излети в дванайсет и трийсет. Аз също ще докладвам… за ситуацията.
–Колкото до клиента ти – обърна се този път към мен Самуил – можеш да го зарадваш, че ще си получи чантичката след като снемем отпечатъци. Дал ти е номерът на годеницата си, нали?
Потвърдих.
– Внимавай само да не се влюби в теб – ухили се разследващият полицай и тримата поехме в индианска нишка към изхода от утробата на кита.
