ДЕЦАТА НА ВОЙНАТА, нов разказ от Бисер Тошев

Марко и Марина бяха деца на войната в истинския смисъл. Той беше прогонен като малък от хърватския град Книн  през 1991 г. Тя беше прокудена от родния си дом в Косово от мюсюлманите през 1999 г.  После преживели бомбардировките на НАТО над Сърбия. И двамата бяха свидетели на кръвопролития, тъги и безчовечност. Имаха загинали близки. Техни роднини се издирваха. По някакви неведоми пътища съдбата ги бе срещнала и събрала в Белград.

               Запознахме се в едно късно лято в Гърция. Бяха им изчезнали парите и документите. Колата им се бе повредила. Седяха уплашени и объркани в таверната на селото, където от години отсядам. Успокоих ги и ги настаних при мен. Място имах достатъчно. После обиколих местните. Открихме портфейла непокътнат. Намери се и монтьор за пежото.

               Нощта прекарахме на брега. И на терасата. С напитки и китара. С Клептън и Ленън, с „Дугме“ и Джоле Балашевич. Видях начина по който стискат дланите и докосват слепоочията си на Джолетовата – Samo da rata ne bude („Само да няма война“). В нея се разказваше за сълзите по върховете на нослетата на момичетата, които изпращат своите момчета в казармите… Тогава се появиха сълзите и по върховете на нослетата на моите гости и ми разказаха своите тъжни, житейски истории. И по моя нос май се търкулна нещо… Сприятелихме се. Останаха още няколко дни. Обещах да им върна визитата, за което ми напомняха все по-често във времето.

               Декември потеглих към Белград. Трябваше да съм там за Свети Сава. На този ден в семейството имаха кръстна слава – празник на светеца – покровител на дома. На дългата, обърната на изток трапеза, се беше събрала голямата фамилия. Бяха пристигнали роднини от всички части на света. Имаше и празни столове. Пред тях колачи, вино, свещи забучени в жито, икони и портрети. С черни ленти. На убитите във войните младежи, членове на семейството – Драган, Душан и Никола. Жени в черни престилки и забрадки им умиваха лицата със светена вода, прекадяха с тамян и плачеха. Попът ги опяваше в молитвите. После се споменаваха и живите. И неуспелите да дойдат. Като бабата на Марко, която беше останала в Хърватска. Синът й Вукадин, таткото на Марко, бил командир на взвод. Печелил битки, издавал заповеди. Подчинявали му се. Само родната му майка не му се подчинила. Били в отстъпление. Селото горяло. Всички вече били напуснали. Той отишъл за последен път в дома си. Под обстрел. С две от момчетата си. За да я прибере. Но тя отказала. Молил я, увещавал я: „Къща ще ти построя“ –  казал – „Като писано яйце ще те гледам, само тръгни с нас сега. Какво ще правиш тук сама? Не чуваш ли снарядите? Вече нямаме нищо тук! Остави всичко и тръгвай!“

– Имаме! Имаме спомени! Тях на кого да оставя?! –  промълвила старата сръбкиня. И останала завинаги там. Да пази своята малка Сърбия. Сама, във вече чужда държава…

               После, както си му е реда, отидохме в „Св. Сава“. Храмът още не беше изографисан, но всички носеха икони, събираха дарения и всеки даваше нещо от себе си за светинята. След литургията, на излизане ни срещат бременната сестра на Марко и съпруга й. Милена е излязла от близката болница. На всяка цена искала да ме види преди да роди. Навън е декемврийски студ. Тя зъзне. Виждам буквално, че е разтворена, като с разкритие. Детенцето почти си е показало ръката. А пред очите ми майките още умиват лицата на убитите си рожби. Животът продължава…

               В ресторанта ни очакват приятелите на Марко. Повечето бежанци. От Сръбска Крайна, Косово, Босна. Войната бе белязала съдбите им. И разговорите се въртяха все около това. Разказах им за моя приятел от детинство Евгени, който загина като доброволец в Босна на сръбска страна. И за Скърбящия воин във Видин им казах. Умиращият гренадир е единственият паметник на победител във война, който плаче. От съжаление. За братоубийствената война, която водим със сърбите през 1885-а. Умирайки плаче. Приведен. И сълзите му капят по пушката…

               По време на Първата световна война, след като разчиствали труповете, намерили българин и сърбин, нанизани един-друг на байонетите си, но прегърнати, дочакали смъртите си. Едва ги разделили. Толкова силно били стиснати в ледената си, предсмъртна прегръдка… Много истории се разказваха.

               Там някъде попитах Марина какво й липсва най-много от изоставения й дом в Косово? И тогава тя ме разстреля. Пое дъх и с насълзени очи, тихо, едва доловимо, рече:

– Играчките!

Попитах недоумяващо отново:

– Кое, кое?

               „Играчките“ –  каза – „Нямахме време да вземем нищо. От всякъде се чуваха стрелби. Хукнахме уплашени и играчките ми останаха там. Имах толкова кукли. И малко, бяло зайче… От тогава все ги мисля. Дали са нахранени, сресани, изгладени. Понякога сънувам, че ме търсят. Лутат се из Белград, но не могат да ме намерят…“

               За миг се озовах с ротата си в селото й в Косово. За да пленя играчките и да й ги донеса, тук и сега, на масата. Всичко бих направил да й върна на Марина куклите. И малкото бяло зайче. Но не можех. Неусетно бях заплакал. Плачеха всички на масата. Мълвата се разнесе. Заплака цялата кръчма. А Марина каза на целия свят, че никой не може да отнеме от душата й Косово, изпявайки незабравимо песента „Видовден“. После, докато танцувахме, и обещах, че играчките й ще се върнат. Няма начин да не се върнат. В този момент звънна телефонът на Марко. Милена бе родила момче.

• Видя ли, казах й. Започват да се завръщат! После заваляха ракии. На другия ден изкупихме един магазин с играчки и напълнихме стаята на родилката.

              Не след дълго Марко от Книн и Марина от Клин се ожениха. Имах честта да бъда знаменосец на сватбата. Да нося фамилното знаме на младоженеца при вземането на булката и по време на сватбата. И да го опазя от сватовете. Справих се. Ние нямаме изгубено знаме…

               Войната в Украйна ме свари във Виена. Проучвах виенския сецесион. Междувременно Марко и Марина се бяха преместили в австрийската столица. В търсене на по-добро бъдеще за децата. Живееха скромно в покрайнините. Чакаха легализиране на дипломите си и работеха каквото намерят. Уговорихме се да се видим в едно кафене на Friedrichstraße. Тя се появи с децата. Имала нещо работа в центъра. Марко щял да дойде по-късно. Беше подпухнала и със зачервени очи. “Откакто започна войната не мога да спя“ – каза – „Чувам изстрелите, ракетите, бомбите, писъците. Виждам разделите. Пълно е със изоставени играчки, а децата в укритията нямат с какво да играят, рече като в унес.“

– Още ли страдаш за твоите играчки, попитах

– О, да, каза. Те ме следват и тук…

               После стана и отведе децата до близкия пункт на Червения кръст, където виенчани даряваха помощи за войната. Погали малчуганите по главиците и извади от раничките им по една играчка, които пъхна в ръцете им – кукла и малко, бяло зайче. Сетне ги подкани да дадат играчките си. Децата отказваха и плачеха. Плачеха и момичетата, доброволки в пункта. Марина приклекна. Целуна ги. Каза им нещо. И те подадоха играчките. Доброволките плахо ги поеха.

• Как ги убеди да си дадат играчките, попитах я.

• Много просто. Казах им, че те ще се върнат. Няма начин да не се върнат. Играчките винаги се завръщат…