Избрани мълнии от предсмъртните интервюта на Мъдреца
08.02.2013
Иван Радоев е роден на 30. 03. 1927 г. в град Пордим, Плевенско. Умира на 10. 07. 1994 г.
След като останеш в голямата литература, дори пороците нямат никакво значение.
Само гениалността оневинява исторически морала. Или историята опрощава безнравствеността на гениите.
Аз съм спокоен за себе си само като безпокоя другите.
Всеки човек смята, че по отношение на него животът е бил несправедлив. А все някой трябва да е виновен. Всеки човек има някаква вина в този живот. Няма невинни хора. Ние сме виновни по между си. Човек чака нещо да се случи в живота му. Чудо, което да промени живота му. А покрай това очакване сме пропуснали нещо много съществено от нас, което е било едно чудо. Очаквайки чудото ние сме го пропуснали. Да вземем за пример живота на поетите. Цял живот не признават един поет и след смъртта му го виждаме отдалечен сред звездите. А докато е бил жив какво сме направили? Не само, че не сме направили нищо, за да го разберем, а сме направили всичко да не го разберем. Никога човек не си е давал сметка към кого е бил тъй несправедлив.
Законът е санкция, а прошката е наказание, което човек сам си налага. Обикновено човек е устроен да прости на другия, едва когато стане някакво нещастие.
Социалната вина– това са две вини.
Мен лично причинно-следствените връзки не ме занимават толкова. Защото доказвам обратното – последицата е причина за нещо друго. По-свободно се чувствам когато мисля така разпокъсано, скачайки от място на място.
Животът жанр няма. Жанрът е изкуствено предизвикан.
Приемам изкуството като ласка за човешкото страдание.
Изкуството се занимава с изследване на човешкото страдание.
В пиесата „Биволът“ централна тема е това изхабяване на човека, мислейки, че ще бъде удоволетворен отмъщавайки си, дали не се връща като бумеранг всичко онова, което извършваш по отношение на другия, когато унизяваш другия, дали не унизяваш повече себе си?
Приемам поезията като форма на човешка автобиография. В драматургията до голяма степен биографията на твореца диктува отношението му към героите.
Образците на голямата литература винаги са били свързани с това – дали човек е контакнувал с по-низшите слоеве на народа.Винаги най-голямото изкуство е извало оттам.
Може да се подобри общество, бит, икономика, но това съвсем не значи, че в същите срокове се усъвършетства и човекът. Точно обратното. Наблюдава се ликвидиране на чисто човешки , а оттам и народностни добродетели. Селото е превърнало дворовете ни в апартаменти, изчезна съседството като качество, добросъседството.
Вярвам в промяната на обществото. Човекът е непроменяем.
Най-достоверното нещо в изкуството е измислицата.
В изкуството е истина онова, което узаконява творецът. За мен истинското творчество започва оттам, откъдето започва измислицата.
Ако играта на въображението загуби всяка допирна точка с реалността, с духовните тенденции на една епоха, то то е или формално или фалшиво, или изкуствено. В този смисъл конструирането на собствен свят не е бягство от живота, а усилие да се достигне най-същественото.
За мен е много важно да не се разбира нищо от заглавието на пиесата. То трябва да е такова, че човек да не може да отгатне за какво става дума.
Майсторлъкът да направиш детайла е гаранция за създаване на цялото.
Защо в надеждата винаги има нещо тъжно. Какво е надеждата? Това е блян. В бляна има и лъжа. Лъжата е тъжна.
Най-решаващо е това, което човек сам мисли за своето произведение. Защото с едно произведение може да се тръгне срещу цялото обществено мислене и ти да си прав. Трябва да има свобода и търпимост за изкуството, защото истината за днешния ден може да не бъде в хармония с конюктурата. Творецът има интуитивно историческо мислене.Той поема риск не срещу идеята, а срещу конюктурата и тия наща трябва да се разграничават.
Римата съдзава някаква геометричност, като съвременните компютри действа римата.
Някой път казваме – таз поезия е неясна мако. Тя не е неясна. Това е невъзможността да доизкажеш ясно онова, което ти е много ясно, а не можеш да го изразиш. Става дума за неяснота, която е последица на смътно предчувствие, а не когато поетът изкуствено, умишлено, преднамерено смята, че ще бъде по-дълбок, ако е мъгляв.
Всяка дума е еднакво добра или еднакво лоша. Думата сама по себе си никога не е банална. Банално е съчетанието на две думи.
Истинското писане винаги е леко. По начало, като че ли лекотата на писането е основен белег за това, че на човек му върви работата.Ако вземеш да се мъчиш за всеки ред, за всяка дума… Ами, значи, не си писател. Процесът на писане е лек процес. Трудно е мисленето преди това. Идването на нови идеи след като си го написал, поправките, отхвърлянето. Тогава е мъката.
Не смятам, че езиковите познания са нужни на писателя. По-скоро писателите са създатели на езика. Езиковедът не може да научи писателя на език. Писателят се учи от живия език. Особено цветист е езикът, когато е неправилен.
Има една формулировка, че скромността е качество, когато човек няма никакви други качества. Хората на изкуството не са скромни . Скромността първо е търпимост към другите.А талантът още с появата си е съпротива на нещо. Ако такъв човек е скромен, той бива лишен от воля за борба. Може ли да се каже скромен гений?
Трябва ли да бъдеш скромен пред настъпващия простак? Скромността е форма на капитуация. Скромен трябва да бъдеш в обикновения живот, със заобикалящите те, с близките, с хора, които не са ти врагове, с непознати. Иначе – не.
Геният е като вулкан, бълва вулканично.
България е въобще страна на големите поети.
Поезията е нещо, което не зависи от тебе. Тя или ти се налага сама, или сама те отблъсква. Поезията не се подбира. Тя си има ключ, с който те отваря и сама влиза в теб.
Дьолакроа нарича развлекателната литература интелектуално сводничество.
Аз се мъча над това – как да се съчетае развлекателното със сериозното. Масовата култура така тренира вкуса на публиката, че за нея изкуството е сведено до развлекателност. Сериозната литература трябва да използва начините, по които масовата култура пробива в индивида, за да може да каже сериозни неща. Малко хитрост трябва да се приложи. Щом зрителят е такъв, не бива да го обвиняваме, да го афронтираме, а да тръгнем от него, да го поведем, уж всичко е така, както той иска, а да му кажеш това, което ти искаш.
Стиховете са такова нещо, което не се нуждае от посредник. Една поезия може да бъде изцяло отречена и похулена и това да не представлява бариера за читателя, защото читателят е брат на поета. Читателят на поезия не се съобразява с критика. Той е особен вид читател – съзаклятник, заговорник с поета.
Пристъпвайки към оценка на съвременната литература критиците започват да губят пусулата /и това са талантливи хора /, не поради това, че им липсва вкус, но им липсва морал. Липсва им граждански морал. Оговорност пред бъдещето. За мен критичната дейност е морална дейност преди всичко. Тя трябва да построи моста между своето време и бъдещето. Това е дейност на прозорливия човек, който трябва да изпреварва малко писателя.
Творчеството е мечта по свободата. Мечта за бъдещи модели на човечеството, на човека. Това, което човек изхвърля от себе си е форма на освобождаване от всички неща, с които реалният живот го потиска, своеобразна победа над живота, над парадоксите и над абсурдите му, над житейското бреме.
Обикновено се смята, че неповторимостта на твореца е плод на епохата, в която живее. Той е рожба на епохата си, но аз бих казал, че той е повече рожба на бъдещето. И като говоря за големите творци – това е едно изпреварване на собствената епоха, на собственото време.
Човек поначало трябва да има малко приятели, за да разчита на максимална вярност. Приятелството не се изразявя във всекидневно виждане, контакти, а в това да бъдеш искрен с човека и да не го подозираш в нищо.
Привличат ме хора, които са състрадателни. Състрадателният човек е силно липсващ човек в нашето общество, а когато е гражданин, той е човекът, който може да те защити. Такива хора са много малко. С други думи – ценя риска да защитиш някого.
Мисля, че човек не може да бъде разгадан цялостно от друг човек.
Не само това, което ти мислиш е важно, а и доколко можеш да понасяш обратното мислене.
Няма да пристигнеш! Пътувай!
Аз не съм добродетелен човек. Искам да бъде добродетелна работата ми.
Поезията не е спецефичен дар, а е съставна част на човешката природа.
Поезията е преработване на хаоса в мечта.
Без поезия този свят няма да може. Така както родителят се продължава чрез децата си, светът се продължава чрез поетите си…
Поезията е като любовта. Свикнеш ли с нея, тя отвиква от тебе.
Вярвам в онова, което съм написал бързо, защото не съм оставил време да се усъмня в него. Стихотворението пониква естествено в душата на поета, както семената в почвата. Не можеш да сееш през зимата, за да се упражняваш в сеене. Упражнявай волята си, не метафорите!
За жалост по–гоямата част от хората, занимаващи се с критическа дейност, приличат на неосъществени атентатори в храм.
Не само аз – всеки поет отдава на любовното чувство почетно място в поезията си. Това дори не трябва да се нарича тема, а част от съдбата и природата на поета.
Когато любовта е свободна, в нея няма погроми и победи.
Разгадаванетона всяка тайна открива още по-голяма тайна.
Всеки човек е грешник. И най-грешен е вероятно тоя, който иска да се обяви за праведник. Защото това е един опит човек да скрие своето несъвършенство. Аз не зная дали човек е длъжен да скрие своето несъвършенство, или обратното – дали именно несъвършенството понякога не ни краси, защото ни прави по – откровени.
Поезията е едно висше мислене, може би тя е на върха на пирамидата на литературната дейност. Но не ме удоволетворява по линия на моето гражданско мислене. За мен поезията е недостатъчна.
Избягвам да си отмъщавам, понеже човек, отмъщавайки си, не отмъщава никому другиму освен на себе си.
Моят приятел доктор Делчев зададе въпрос на Ерих Мария Ремарк: „Какво мислите за преходния период от капитализма към комунизма?“ Ремарк отговори: „Всички периоди са преходни, само преходният период е вечен.“
Геният се самоубива, посредственият ще те гони до дупка, ама няма да се самоубие. Защо да се самоубива посредственият, когато може да те накара ти да се самоубиеш.
Човек не бива да се защитава срещу нападки или срещу оценки на критиката. Това е недостойно.
Всеки народ през дългата си история е успял да изработи форми на самазащита. Българинът е избрал един не лош начин , правейки се на ударен… Това е велик начин за оцеяване.Такъв народ, правейки се на ударен, също е дал великите си хора – Ботев, Бенковски, Отец Паисий… Но тоя народ винаги като че ли е чакал друг да му реши съдбите и много е обичал да бъде яхнат от някого. Много пъти казвам: откъде на българина все такива държавници му се падат, не може ли да дойде Ботев, Бенковски?.. А представяте ли си какъв ужас би било, ако управението в освободена България се беше оглавила от хора като Ботев и Бенковски – това са луди хора, това са родени диктатори. Стамболов е цвете в сравнение с тях.
Един народ, като всеки човек е красив с противоречията си. Едноцветният човек не е красив и едноцветният народ не е красив. Аз предпочитам народа, който е извършвал предателства спрямо великите си хора. Легенда е това, че само нашият народ е главният предател. Не съществува история на народ, в който да няма предатели.
Темата за самоизяждането между хората е общочовешка и е заложена генетично.Това ни сродява с великите същества на природата – животните. Само че при нас това се определя като престъпление, понеже имаме разум. При животните – не. Затова те са по-великите създания.
Всеки е свободен толкова, колкото е решил сам! Нашият социалистически лагер, ако си спомняте, бяхме най-свободното общество на земята.Всички други бяха роби, просяци, бездомници, неинтелигентни, бездуховни. Ние бяхме бедни и духовни. Може ли да има такъв човек – беден и духовен?
Свободата е да вярваш днес в едно нещо и да си напълно свободен утре да се отречеш от него.
Актът на вярването и актът на отричането е абсолютно един и същ свободен акт. Зависи дали той е извършен честно.
За мен най–свободене човекът, който може да повярва и да се отрече. Последователният човек не е свободен – той е робът.
Андре Жид написа за Съветския съюз книга, после се отрече. И какво нещо е свободният човек! Казва: Аз не се срамувам, написах сума глупости, възхвалих Октомврийската революция. Отидох след десет дена – видях, че това нищо не струва и я отричам. Никой не го нарече предател, нито Франция се отрече от Андре Жид… Отивам, казва той, при едни млади хора и искам да ми обяснят какво е Стахановско движение. Те казват: „Това значи, че по-рано тая работа се вършеше за десет дена, а сега ние я вършим за един“. Той размися и казва: „Разбрах, значи това е била работа, която е можело да се свърши за един ден, само че, те са я свършвали за десет дена!“ Проста логика на стахановското движение – пълен разгром на системата – с едно изречение.
Как да се съхранява човек в това време? Всеки според силите си. Аз намирах спасение в скептицизма. Ходене по ръба. Никаква привилегия нито на десния, нито на левия крак. За да не стана песимист, опирах се на въображаемото, за да не бъда оптимист, прибягвах до иронията. Скептицизмът е моя религия. Чрез него аз съм свободен. Но вие не мислете, че и сега не съм скептик. Започвам да се страхувам от нова уродливост. Човек е дефектно създание – от Исуса до Нерона.
По–добре късно, отколкото НЯКОГА.
Смятам, че правото да повярваш е абсолютно равностойно на правото да се разочароваш.
Кой е най–опасният човек в днешния ден? Робът, получил даром свободата. Чрез крясъци и ново насилие над другите той си създава илюзорното чувство, че се освобождава от роба в себе си, а пред обществото, на което е слугувал, се самопроизвежда в герой. Когато не притежаваш реалния интелект на духовен аристократ, което да представлява естественото ти превъзходство над другите, ти посягаш към забраната и насилието.
Отмъщението е джуджето у човека.
Константин Павлов е натоварен от природата да създава допълнителност към нея.
Човекът, колкото и да ни е мъчно, не пристига. Той пътува. И в това се състои неговото величие и падение. Няма да пристигнеш! Пътувай!..
Човекът е по–слаб от дървото и тревата. Откъде тогава у него дързостта да очаква чудеса? А може би животът ни е токова непоносим и абсурден, че единственото реално нещо е чудото.
Аз съм скептик. И единственото нещо, в което вярвам са чудесата. Това поддържа духа ми и никога никому няма да позволя да ме състрадава. Аз съм милионер по дух.
Поетът е рожба на бъдещето поради благосклонността на природата да го надари с допълнителни органи за възприятие.
Казвал съм го и в стих: не викайте, защото викането е като мълчанието, никой не го чува…
Аз съм човек целуван по бузата. И това е било толкова откровено, че най-голямото отмъщение е било прошката.
Аз не съм последователен човек. Аз съм отворен, незавършен, неконцептуален. За мен поезията не е философстване, а естествена артистична философска дейност, необвързана с единствена идея.
Беден поет няма. Беден е само оня, който има всичко.
Най-опасният човек във всяко общество е човекът, лишен от срам.
Съвременна е само онази драматургия, която причинява болка в името на народното здраве. Какво се иска за това? Мъжество.
Интелектуалният труд поначало е опозиционен труд, защото е дълбоко индивидуален, а индивидът рано или късно влиза в конфликт с обществото.
Аз съм за критичното мислене. Това е нещо, с което е надарен само човекът. В тоя смисъл интелектуалецът е критик на обществото и на властта.
Това са редове от книгата на Мария Гарева ”ИВАН РАДОЕВ”‚ литературни анкети‚ София 1987, изд. БАН, и Иван Радоев‚ ”АВТЕНТИЧНИЯТ АБСУРД‚ интервюта‚ съставителство‚ редакция‚ предговор и бележки Мария Гарева‚ ИК Жанет 45‚ Пловдив 2001
