храм
С червено в окото
слънцето реже.
Змията с качулката–под камъка скрита.
На кактуса свещникът
кади в маранята,
стъпка да мине–пали кибрита.
Рути се камък
и в камък замира,
кълбо на бодил се търкаля отсреща,
венецът му трънен
пак дебне човека,
корона да сложи на съдбата човешка.
Напукани хълмове
търсят водата,
вятърът вие в скалите вкован.
Запалена птица
губи небето
и пада в праха пред белия храм.
Храмът варосан,
светéн преди време,
капакът му златен в зноя стърчи.
В стомаха му кух–
амвон и пътека,
свещеникът–в сянка, с бодливи очи.
Прозорец и кръст–догарящи вече.
Какво ще остане от кладата–думи.
Човекът ще търси и с нокът ще къса
лъчите на слънцето
и златните струни.
Пее стопанинът,
армадило приглася,
метроном кататонен ритъма мери.
Чедата му тук са
охранени, потни,
скупчени кротко пред кованите двери.
Посреща ги той,
гласът му замахва,
до дъно, до край греха ще накаже!
И познали тогава
на Господ словата
ще поемат овчиците Нощнaтa Стража.
Хвърля крещящият
сухи думи на кладата,
алена тога огънят слага,
кучите зъби
върха си показват,
примките вече възлите стягат.
Змията нахлузва
качулката тежка
и съска в небето–живота изпраща,
а в храма за сеч
вие тръбата,
нагоре пълзи тризъбец под плаща.
Паството вие,
изпуснало дирята,
разпнато в пламъци, за прошка врещи.
А в Отвъдното Бог
гледа с усмивка,
махва с презрение и запушва уши.
Валентина Радинска Великолепно, г-н Славов! Има поети, които живеят в България, но лично аз не мога да ги нарека български поети. А Вие, при цялата си географска отдалеченост, сте много по-български поет от мнозина други! Чест и почитания!
мъж
дотук е стигнал
тъмнина
пребит от мрак и глина мъж
усмивка
краят на света
мъртви ръждив
противен дъжд
дотук е стигнал
без душа
от време срязан
черен мъж
преброден
белег на брега –
встрани солен
бездомен дъжд
една отмряла красота
очите само дето носят
мастило
сенки
тишина
тъга –
пребродена и боса
упорство в срутените скули
над ириса –
ръжда и дим
ненужен белег
демон
грешник
безбожник казват
кучи син
живял сред някакво котило
от смрадни думи
и лъжи
заплюл и майка си преживе
и тръгнал рано
призори
и тръгнал както тръгва демон
за който няма светлина
за който Бог
над нож се моли
пред срутените небеса
и тръгнал
както тръгва този
за който няма път назад
за който старото е болка
а бъдното –
мъртвешки хлад
дотук е стигнал
тук е спрял
одрано от мъгли море
бесилница
градът без листи
окаляно в неон небе
дотук е стигнал
спи окото
примлясква
диша и мълви
нощта изгрява
в синкав залез
се давят
мърляви звезди
мълви
мълви
и сетне спира
мълви
и кашля
и мълчи
нощта залязва
а всемирът –
разсечен
и небето ври
дотук
до края на света
до ладия
до лунна пръст –
скиталец с дамгата на Сатаната
забравен и от Род
и Кръст
забравен и от Род
и Кръст
забравен и за свойто семе
един безродник
в мрака гъст
един проклет
за свойто племе
един сирак на тъмнината
един бездомник
– скотно чедо –
пробиват дланите му сенки
кърви дъждът
в безумнобледо
и чезне като сън преброден
до който
никой не се спря
като свещта на гроба хлътнал
която
в мъртвото изтля
дотук е стигнал
тъмнина
побит на кола
кален мъж
усмивка
kраят на света
и пак –
ръждив противен дъжд
Vasil Slavov Благодаря от сърце, Валентина. Безкрайно ценя мнението и таланта ви.
Maria Popova , Мъжки силен стих оригинален и неподражаем Браво Васко!
Лозенец
Прибра се в тихото като в далечен дом,
като осъден, който в тъмното говори;
усети мухъл,
тежка миризма,
подръпна рязко лепкавите щори.
Дъхтеше на изсъхнала лаванда
в забравена от всички чужда къща,
където само паякът е господар,
в която никой
никога не се завръща.
И седна, и душата му изскърца
тъй както скърца над обесения клона –
виола, прах
и драска светлина
под някаква несбъдната икона.
Отвън пияницата будеше звездите
и палеше градът високия си орех –
извади джина,
плюна и отпи…
на кой от боговете си да се помоли.
Бутилката повлече празния си валяк
в съня, където всичко се рушеше.
На пода паднал,
синеок и див,
един изгубен мъж като разпънат спеше.
А горе… Витоша –
с небръснати бедра,
зората раждаше от есенния мъх.
Едно от нейните прокудени чеда
насън изкачваше високия ѝ връх.
