Събуди се
Подметките на старите ми кларкове газят в пясъка на малко селско гробище.
Гледам килнатите паметници и броя всички ангели с позеленели от дъждовете крила.
Събирам с очи последните дарове , положени на мраморните плочи. Разтопени от слънцата бонбони – лукчета , букети изсъхнали карамфили и малки кандилца , които упорито мъждукат в светлото.
Аз съм счетоводител на гробищни паркове. Завеждам помени и панахиди в дебелите книги на съвестта ми. Броя свещи и събирам сълзи на вдовици.
Някой скубе троскот и говори с мъртвите.
На стара плоча има сложени жълти стотинки , но се страхувам , че няма да стигнат за лодкаря.
Лятото преваля зенита и се готви да се предаде на есента.
Сам съм на последния гробищен парк на Вселената. Стискам в ръката си разтопени свещи. И моля за милост.
Ангелите размахват позеленелите си криле и излитат във високото. Времето свършва като трептяща свщичка от десет стотинки. Небето се разтваря и приласкава всички страдащи.
Имам точно пет минути за упокой и единение. Пазя всичкото спестено време на безсмисления ми свят. Зад гърба ми лястовиците репетират миграцията на чувствата си и настройват компасите си за юг.
Искам да размахам криле и да тръгна с тях. Искам да се събудя.
Тогава тъмното слага студената си ръка на гърдите ми.
Сърцето ми бие със сто удара в минута и няма хапче , което да ми помогне…
Малкото гробище е заседнало в мерата на две села.
Кани с дългите си черни ръкави гости.
Вика , зове и умолява.
Небето се свива в сивия си шлифер и закрива слънцето.
Стоя на малкото пусто селско гробище. Гледам безпомощно в нищото.
Разпервам ръце с надеждата да стана слънчев часовник. Въртя се в кръг като дервиш и моля небето за милост. Крача по ничията земя между паметниците и търся плочата на дядо.
И няма никой . И никой няма.
Запуснатите последни домове ми спомнят джунгла.
Дебели стъбла като пипала са пробили земята и са се вкопчили в мраморните плочи. Канят някой на последен танц. Тук няма танцьори. Тук няма милост.
Оставам анонимен в малкото селско гробище. Зад мен слънцето потъва в заника си. Не можах да открия гроба на дядо. Всичките ми топографски карти станаха на прах.
Залезът просветва в катурната мраморна плоча. Спирам се и се навеждам. Толкова е тихо , че чувам как капачките на коленете ми изпукват.
Камъкът , някога бял , сега е покрит с прах от звездите и троскот. Бърша го с длан и чета избелелите букви:
Йордан Русафов – 63 год.
Има снимка на мъж с бели мустаци.
После сълзите ми скриват пейзажа.
Очите ми плачат и перфорират августовската вечер. Трия с ръкав дядовата снимка и поставям три метални левчета на напуканата плоча. После драсвам кибрита и паля омекналата свещ.
Тъжният ветрец подухва от нищото и угасява трепкащото пламъче.
Късно е за изкупление и забравени обиди.
Стоя сам в малкото изоставено гробище и броя оставащите клечки в кутийката. Сричам каменните кръстове и забравените въздишки. Само не мога да пресметна мъката на всички неканени гости на това скръбно място.
Ризата ми е черна като некролог , залепен на крилото на гарван. На челото съм сложил траурен знак и гледам в нищото…
После тръгвам навън. Слагам капаци на очите си. Искам да бягам , но кларковете ми потъват в пръстта. Газя в пустинята , която разделя миналото ми от неизвестното утре.
Бягам в пясък и събирам малки кръгли мраморни камъчета.
Краят на краищата идва , когато излизам навън.
Августовското поле е свело класове и почернели слънчогледи. Първото доказателство , че лятото не е вечно…
До самата ограда на гробището виждам скелет на автомобил. Зелената му боя е прегърнала ръждата на времето.
Москвич дванайска с оглозгани фарове , липсващи врати и джамове. Колела няма. Останало е само пропуканото предно стъкло и една забита ръждясала чистачка.
Нещо ме спира при останките.
Влизам в тази гробница на Тутанкамон и търся съкровища. Сядам на разпердушинената седалка и се оглеждам за знаци.
Знаци няма. Само ръжда и забвение.
Всичко е празно.
***
Тогава разбирам ,че това е колата на мъртвите. Тази , която ги води на Алфа Кентавър.
Паля цигара. После с почит напускам останките.
За финал вдигам ръждивата чистачка и под нея поставям монета от два лева.
За да има за лодкаря…
И се затичвам в тъмното.
Събуди се!
Reservoir Dogs
С моите братя сме глутница.
Събираме залези в края на дните. Спускаме се мълчаливо по крайбрежни сипеи. Броим глътките, които крадем от Безкрайната река. Редим бентове , че да има къде да скрием оголелите си души.
С моите братя сме глутница.
***
И сезоните нямат значение, защото водим последна битка със сълзите на вечната зима.
Тогава снегът се разпада и чупи законите на бялото.
Среброто е покрило чела и бради. Очите хлътват и гледат строго в отвъдното.
И няма илюзии , и няма сладки обещания.
Само спомените ни преследват като вързани за опашките ни празни консервни кутии.
Въртим се в кръг и търсим свободни скривалища.
С моите братя сме глутница.
***
Ръцете ни са привързани с вериги за греблата на галерата. Пътуваме през дните , но сме забравили посоката.
Компасите се молят за милост в краката ни.
Единствено в пазвите крием последните гълъби , които откраднахме от ковчега на Ной.
И ги молим да ни покажат брега на Смирението. Твърдта на последната ни земя.
***
Сънувам мрачна кръчма в най-забравеното пиянско гето на планетата.
Приятелите ми са до мен. Седят мълчаливо в здрача. Разтриват стари белези по ръцете , погледите им се носят високо в небето.
И никой не говори , защото всичко е изречено.
Кръчмарят дреме зад бара и чака да вземе сметката…
С моите братя сме глутница.
***
Изучихме до съвършенство изкуството да разговаряме с погледи.
Някой присвива очи. И всеки бръква в джоба си , за да плати горчивото питие.
Някой вади старо любовно писмо , някой – пожълтял некролог. Трети – джамина със синьо сърце.
За бакшиш на кръчмаря оставяме паричките – късметчета от Коледните пити.
После тръгваме по паважа на Студения град. И си спомняме , че изпуснахме нощния влак за морето.
Някъде в далекото горят покриви на призрачни къщи и боядисват лицата ни в червено.
Няма звезди. Само в очите ни проблясват комети и сияния.
Мълчанието тежи като Сизифов камък.
Всички думи са казани. Изпяти са всички песни и всички картини – нарисувани.
С моите братя сме глутница.
***
Може би след години ще се свестим в последната ни болнична бяла стая. Ще се попитаме : Живях ли , или всичко беше едно дълго сънуване?
***
Сега.
Вдигам очи , размахвам крилете , които Икар ми завеща , след като умря в Голямото море.
Не ми остава нищо друго , освен да полетя над неподредения ми живот и малките лъжи, които измислих.
Че да е по-леко бутането на камъка.
Пурпурният хълм е висок.
Пътят е посипан със самота. Аз съм последният от глутницата и катеря стръмното…
Елате , братя мои, при мен.
Да се съберем като за последна битка.
***
Водим война с Мрака от хиляда години.
Понякога се хлъзгаме в грешни избори. Понякога се изправяме , стиснали здраво щитове и брадви. Вървим напред.
Тогава черното Слънце пада на колене пред сребърната Луна.
И става мир.
***
Вървим с братята ми по паважа на Студения град. Мълчим и крачим в тъмното.
С моите братя сме глутница.
––––––––––––––––––
