„Едвард Мунк през погледа на Карл Уве Кнаусгор” в Кунстзамлунг Северен Рейн Вестфалия – Kunstsammlung NRW – Дюселдорф
Интервю на Филип Хольщайн публикувано във в. „Райнише пост“
Уговорил съм се с К.У.Кнаусгор, когото не познавам, но се чувствам така, все едно ще се видя със стар приятел. Прочел съм всичките шест тома на автобиографичния му романен цикъл „Моята борба”, като всеки том е от около 450 страници. (На български е преведен само първия том под името „Моята лична борба”. ) Като всеки германец, при прочитането на заглавието веднага си спомням за Хитлер. По тази причина Карл Уве трябва често да се оправдава и да обяснява, че в книгите му става дума за борбата му с всекидневието. В първия том, на цели 150 страници е разказан излета на три малки, хленчещи деца. На пръв поглед нищо не се случва, липсата на действие ти къса нервите, но продължаваш да четеш и не можеш да оставиш книгата, защото авторът прави безпощадна дисекция на брака и се разпростира върху всички негови проблеми. След това подготовката на мъртвия му баща за погребението е документирана много натуралистично и с епична продължителност.
Авторът е записвал всичко, непосредствено след случките, веднага на момента. Той използва думата „аз”, както почти никой преди него, поне досега. Може да се каже, че тези книги са аквариум и действието се пресъздава от човек, който е вътре в него – буквален поглед отвътре.
След прочитането на всички томове познавам Кнаусгор по-добре, отколкото далечните му роднини, затова направо задавам въпроса: „Все още ли сте същият, какъвто сте в романите си, господин Кнаусгор?“ Отговорът идва светкавично, и гласи кратко и ясно „Да.”
Петдесетгодишният автор се е разположил спокойно в уютното и тихо пространство на Художествената галерия. Той току-що е представил на обществеността изложбата с картини на Е.Мунк, който сам е подбрирал в продължение на две години. В селекцията му отсъства прословутата картина „Викът” – една от иконите на европейския модернизъм.
„Митът за тази картина трябва да бъде разрушен. Тя толкова често е излагана, че дори Мунк започва да вижда в нея своята „запазена марка.” Всъщност, от толкова свикване с нея, ние не вникваме в съдържанието ѝ, сякаш се плъзгаме по повърхността.”
Затова Карл Уве избира непознати работи на художника, част от които досега не са излагани в Германия.
Кнаукгор разказва, че сега живее в Лондон. Разведен е с Линда, с която в романите му са двойка. Той дори е спрял да пуши, отвикнал е, което за мен е непонятно, но сега отново е пропушил, което ме успокоява. Представях си го по-здрав и як физически. Той е слаб и сух, косите му са къси, брадата подстригана. Облечен е в груби, оригинални дънки, късо палто и кафеви ботушки, които са преживели няколко северни зими, когато са имали честта да се катерят по норвежките хълмове.
Представях си го по-енергичен. Говори тихо, на малко глъхнещ английски. Когато му казах, че истинският му вид се различава от представата ми за него, той се засмя и погледна с екстремно сините си очи, които живо се движат под дълбоките бръчки на челото му. „Тези романи разказват една версия за мен, те са крачка напред към мен.”
Защо Мунк? Карл Уве се навежда напред в кожения си фотъойл и подпира лакти на коленете си.
„Защото „методът на Мунк” е автобиографичен. Той винаги е рисувал себе си, искал е да проникне в мистерията на спомена, да разгадае възстановката му, да научи тайната за реставрирането на спомени. Мисля, че това ни обединява. Мунк е художник, който се опитва да възпроизведе непосредствеността на спомена като въведе чувствата в картината.Затова той търси нова форма на изразяване чрез компресиране, уплътняване и концентриране на цвета, напасването му към настоящето.”
Кнаусгор работи по подобен начин, той дефинира новаторски биографичното писане. На преден план поставя истинността, действителността на разказваното, която се представя в благосклонната светлина на току-що случилото се.
„Моята борба” е широкоекранно селфи, в което времето на случването и разказаното се доближават максимално. В началото на разговора Карл Уве не е особено разговорлив. Мънка. Това, обаче, ми е познато вече от романите му. Постепенно той се отпуска, очите му заблестяват, когато говори за Мунк, го прави с такава страст, че чак се разярява.
„Новото в картините на Мунк е, че той се опитва да „сгъсти” случващото се, да го насити с емоция. Той не е искал да създава разказ, а да задържи вътрешната гледка на чувството, да спре мига. На младите, особено, това въздейства възпламеняващо.”
Не мога да кажа дали този разговор харесва на Кнаусгор или просто го изтърпява. Той е професионално чаровен, и защото си мисля, че го познавам добре от книгите му, чакам малък знак на потвърждение, на задоволство, който разбира се, не идва, защото събеседникът ми не ме познава.
В ситуацията има асиметрична привързаност. Когато четете написаното от Кнаусгор започвате да го следвате като хипнотизиран, да се унасяте от характерното му звучене, да се тресете с неговия саунд. С него се чувствам по същия начин, сякаш съм срещнал Каа – змията от „Книга за джунглата” на Киплинг. Прозата на Карл Уве се вие, приплъзва, прокрадва, тя прави животът по-поносим. Човек просто бива привлечен.
Как правите това, господин Кнаусгор? „Тонът е най-важното. Откакто открих това вече бях в състояние да пиша за всичко.” Този тон той е търсил дълго – първо в Хемингуей, после в Томас Бернхард, накрая в Салман Рушди. И изведнъж тонът беше там, появи се от самосебе си, личния, оригинален Кнаусгоров саунд.
Фундаментален въпрос: Може ли тонът на писателя да се сравни с погледа на художника? „Да.” Ако Кнаусгор беше художник щяха ли картините му да изглеждат като тези на Мунк? „Не.” Пробвал е да рисува, но резултатът е бил като картини на пенсиониран учител.
В момента Кнаусгор пише роман, който се води от няколко разказвача. Намира това за трудно. Поканен е да направи и предговор за ново издание на „Мадам Бовари”. Учудва се колко „френски” е роматът на Флобер, колко силно е свързан със Франция, и в същото време, колко е понятен на всички. „Подобно е и с Мунк – чрез неговите картини светът идва на среща с нас. Да гледаш Мунк означава да се активизираш.”
В текстовете на Карл Уве оцених и това, че той препоръчва винаги други книги, такива, каквито току-що е прочел, и които даряват познание за живота. Може ли един съвет, господин Кнаусгор? Бихте ли посочили книга, която обяснява нашето време? Той назовава документалния роман „2666” на Роберто Боланьо, в който всичко е еднакво важно – няма първи и втори план, няма ограничения и финал, има едновременност. „Това е книгата за нашето време.”
След тази първа среща с писателя той се отдалечи от представата, която имах за него от цикъла романи. Всъщност сега е различен човек или може би, само се е върнал към същността си. При приятелското, но не и възторжено сбогуване, си мисля за следното изречение от книгата му за Мунк: „Решаващото за изкуството на Мунк е, че се разпознаваме в него, че всъщност изкуството е такова, каквито сме самите ние.”
