Два разказа от Христос Хартомацидис

ЛАКИ

  – Ей така си пиехме кафето в затвора! – гъгнеше с дрезгавия си глас Лаки – Николаос Ифантидис, иначе казано. Слагаше две супени лъжици нес кафе в буркан от компот, добавяше вода и ледчета и разклащаше старателно. Късаше демонстративно филтъра на цигарата, дърпаше жадно, с мерак, за да издиша горестно:

– Гадна, курва обстеството!

Зяпаха го с уважение. Не е малко да си лежал в затвора! Истината бе, че цялата му присъда бе само две седмици във военен затвор, в Гърция, докато си плати глобата за ненавремено явяване на военна служба. За тези две седмици бе успял да си направи истинска затворническа татуировка: разкрачена гола жена с излизаща от лоното ѝ змия с дълъг раздвоен език. „Всицки беди от там идва!!“ – казваше поучително Лаки и клатеше мрачно глава.

Бе дошъл, направо от Пирея. Баща му бе важна клечка сред гръцките полит- емигранти. Макар че не знаеше добре езика, го бе записал да следва право!!! Лаки обаче не се въодушевяваше много от следването. Пееше гръцки песни в ресторант „Панорама“ на Витоша, високо над  София. Достъпът до заведението бе труден – само  с кола, затова бе станал убежище на тогавашните бонвивани от партийната номенклатура. Лаки бе първа фирма в заведението. Винаги  модерно облечен, с дрехи от Гърция, обираше погледите. Макар и с торбички под очите, неизменно печелеше дамските сърца. Мургав и мрачен, най-вероятно махмурлия, той изпъкваше отдалеч със средиземноморската си външност и темперамент. С искрящи очи и увиснали мустаци, той говореше с тежък акцент, затруднявайки се особено с буквите „ч“, „ш“ и „ж”,които той произнасяше като  „ц“, „с“ и „з”.

– Лаки, ще ми покажеш ли татуировката си? – го закачаше  младата сервитьотка – Силвия.

– Несто друго сте ти покази!

– У, да ти се невиди, мръснико! – ужким се сърдеше Силвето и го удряше силно.

– Откаци ми рамото, ма! – протягаше Лаки огромното си ръчище, за да я щипне по дупето, но сервитьорката му се изплъзваше, смеейки се хитро.

Онази вечер обаче, момичето нямаше настроение.

– Засто е тъзно, мойо бейби?

– Остави ме! – отговори му тя навъсено.

Без да се колебае, Лаки я издърпа да седне на коленете му.

– Ама, ще ни види другарят управител!

– Майната му на другаря управител!

– По-тихо, ще ни чуе!

– Я, ми кази какво те мъци! – но Силва упорито мълчеше. – Какво се е слуцило, сладурце? – Лаки я погали по главата с грубата си длан и устничките на момичето се разтрепериха. Очите ѝ се навлажниха. Рязко стана, опитвайки се да избяга.  – Няма да те пусна, ако не ми разкази всицко!

– Вече цял месец не ми идва цикълът… Вчера правих тест на жаба…  (И трябва да обясним на неосведомения  читател, че в онези далечни времена единственият тест за бременност се правеше с жаба. Инжектираха ѝ урина от жената. При наличие на бременност, клетото земноводно се възбуждаше от хормоните и започваше да снася яйца!)

– Знаци си надула тумбака, така ли? – Лаки вече се подсмихваше дяволито.

– Бременна съм, в положение съм, не съм надула тумбака! – сопна му се Силвето и се опита да се оттегли с достойнство.

– Не! Не те пуска!  –  заинати се сега Лаки.  – Ако наистина си бременна, мой дълг е да постъпи като цестен цовек!

– „Цестен цовек!” Подиграваш ли ми се! Нали си женен и даже жена ти също е бременна!

– Тогава сте требве да я изгони, за да се озени за теб!

– Седя и те слушам, негоднико! – дребничката Силвия започна с все сила да налага певеца, а той продължаваше да се смее. – Какво толкова се смееш, понеже жена ти е министерска дъщеря! Като че ли не я знаеме що за стока е – с кого ли само не се е чукала!

– Внимавай какво говорис за майка на мойо дете!

– Още не го е родила твоето дете и каквото си искам ще приказвам! Никой не може да ме спре!

– Да не се озовес някъде надалец!

– Ааа, значи си и ченге! Е, разбира се, какво друго да очаквам! Нормалните хора бягат на Запад, а ти ни се дотътри тук!За да те изучи баща ти, партийния кадър! – сервитьорката побягна разплакана. Зад гърба ѝ оттекваше смехът на Лаки:

– Аз ти предложил да се озеним!

ЕЛЕКТРОШОК

                                  Солун. Началото на осемдесетте години.

– Нямат край изненадите в психиатрията! От мен го запомнете! – натърти Главният асистент. Младата специализантка примижа уплашено. – Ще се убедите сама! – и като че ли за потвърждение, на вратата се почука.

   – Влизайте вътре! – боботеше гневен глас на прага. Последва шум от боричкане. –  Пантели, не се опитвай да ми въртиш номера, защото ще ти прасна един!

   Задъхан от усилието, помощник-санитарят успя да избута в амбулаторията двама болни.

   – Какво се е случило пак?  – намуси се асистентът.

   – Хванах ги да се таковат в храстите, господин Главен асистент! – санитарят ги държеше за врата, като котета. Кльощавият Пантелис току си въртеше шията, опитвайки се да избяга. Дънковото му сетре, изглеждаше като затворническа униформа. Прошарената му коса, кой знае как, бе щръкнала като петльов гребен. Брадичката му трепереше. Всеки момент щеше да се разплаче.

   – Нищо не сме направили!  – разрида се той.  – Питайте Смаро!

   Смаро бе съучастничката. Всеки ден миеше пода на лабораторията и с готовност даваше да ѝ вземат кръв за приготвянето на хранителни среди. Личеше ѝ, че не е особено адекватна. Бе остригана гола глава, заради въшките. Носеше овехтяла нощница на цветенца. Каквото и да ѝ кажеха, реагираше с глупав смях. И сега бе готова да се разхили, но я безпокояха  зъбите. Имаше всичко на всичко два зъба и постоянно засмукваше бузите си от едната или от другата страна. До нея Пантелис буквално се  раздираше от вопли. Сякаш се бе смалил още повече. Тези номера обаче не минаваха пред санитаря:

   – Не се опитвай да се измъкнеш, гадино!

   – Кротко, Яни! – му се сопна лекарят. После кимна на ужасената специализантка: – Случват се и такива неща.

   – Тия само от бой разбират! – палеше се санитарят.

  – Казах, никакво насилие!

  – Хванах ги на местопрестъплението! Мислеше си, че никой не ги вижда. Стоеше пред храстите, нещо бърбореше на Смарула и се подсмихваше  похотливо. Най-спокойно си извади онази работа и взе да я развява! А ми се прави на набожен!

   – Нищо не сме направилиии! – Пантелис се дереше неутешим.

   – Да! Сега ги рониш крокодилските сълзи! Намигна ѝ на Смаро, а тя, нали си я знаете – веднага с него в храстите. – санитарят продължи с патос: –  А мене какво ме засяга!?- викам си. –  Луди са, да правят каквото си щат! – Ама ако не хванат навреме бременността, ще го роди детето – и айде после в сиропиталище или за осиновяване!

   – Тия деца не ги дават за осиновяване!

   – Да не мислите, че не знам!

   – Всичко знаеш ти!

   – За съжаление, докторе, така стоят нещата. А това влечуго, го познавам откакто ни го докараха. Стоеше на площад „Вардарис“ пред Мъчениците на Йехова с голям дървен кръст, като тоя дето хвърлят във водата на Богоявление и ги псуваше. Ама така мръсно попържваше, че накрая извикаха полиция, за нарушаване на религиозните им свободи!

     Пантелис веднага се съвзе. Вече не бе отпуснато и безволево същество. В погледа му блестеше упорство. Прескачаха гневни искрици:

   – Те са сатанински изчадия!  – извика пискливо.

   – Млъкни бе, Разпутин!

   – Знаеш и Разпутин! Браво!  – изненада се асистентът. После някак си извинително обясни на специализантката: – Янис не е точно санитар. Работи като такъв в рамките на трудотерапията…

     – Сериозно! – изуми се младата докторка.

     – Много ни помага, обаче! Яни, я си разкажи анамнезата!

     Санитарят се изпъчи:

   – Аз, госпожице, не съм луд като тях! – после добави гордо:  – Аз съм алкохолик! Тук съм за  лечение! Сам дойдох, за да се избавя!

   – Така, че да не вземеш, да го почерпиш някое ликьорче!

   – Вече капка не слагам в устата си!

   – На Коледа обаче изпихте одеколоните!

   – Тогава бе друго! Рождество, светъл празник!

   – Глупаците от Управата им подарили одеколони и алкохолиците ги изпили! Всички изпаднаха в кома, а на Яни, нищо му няма!

   – Само дето се оригвах на лавандула!

   На санитаря му личеше, че се гордее с подвизите си. Временно бяха забравили другите двама. Смаро си бъркаше в носа. Пантелис бе видимо изнервен. Хапеше си яростно ръкава. Като бебе, на което му поникват зъби. Лигите му течаха. Изведнъж запремига. Очите му се обърнаха. Падна  треперещ на пода. Изпружи напред единия крак, потръпвайки в болезнени конвулсии.

   – Епилепсия! – извика уплашено специализантката. Искаше ѝ се да изтича, да помогне…

   – Спокойно! – я задържа Главният асистент. Усмихна се странно. – Яни знае…

    -Но нали дори не е санитар?!

    Най-хладнокръвно, Яно грабна чашата с вода от масата и я изля върху лицето на Пандели. Страннотго бе, че той веднага се съвзе. Започна да кашля и да плюе. После, сякаш нещо се досети. Огледа се наоколо имитирайки объркване:

   – Къде съм?…

   – Сега ще ти кажа къде си! – засмя се дебелашки санитарят и го шамароса.

   – Без бой! – подвикна му докторът.

   – Що ме удряш, бе! – възстанови  се напълно Пантелис. Изправи се пъшкайки: – Искам да си ходяяя!

   – Боклук! – срита го санитарят.

   – Казахме, без насилие!

   Изведнъж, с неочаквана ловкост  Пантелис се изкубна.  Бе готов да избяга.

   – Стой! Къде си тръгнал, бе тарикат!  – засече го веднага „санитарят”.  За всеки случай му приложи  хватка. Ако натиснеше малко по-силно, щеше да му счупи ръката. Пак застена Пантелис:

   – Убива ме!

   – Яни, остави го!

   – Нека първо си признае позорното деяние!

   – Не съм аз виновеен! – заплака отново Пантелис. – Тя ме подведе!

   – Как ли пък не! Смаро нищо не разбира. Мислиш, че не съм ви виждал как я закачате. Господин асистент, казват ѝ че има долари в гащите, за да ги свали. Сами ще се убедите: Смаро, къде са доларите?

     Хилейки се болната повдигна полите на нощницата.  Видяха се дебелите ѝ крака, развлаченото, мръсно бельо.

    – Достатъчно, разбрахме! – побърза да прекъсне демонстрацията  асистентът. Стана прав. Бе много висок и пълен. С дългата си коса, имаше облика на интелектуалец. Прегърна грижовно двамата провинили се:

– Вървете си сега! Да ми напомниш след един месец Смаро да направи тест за бременност!

   – Слушам, докторе!  – изпъна се санитарят. После отвори широко вратата: – Айде чупка! – заповяда на двамата. – Лесно се отърва, гнидо! Аз ако бях, щях да ти направя електрошок! Щяха да те кастрират, нещастнико!

     Пантелис веднага се изхлузи навън. Смаро с глупаватата си усмивка, го последва.

   – За какво ти говорех?  – продължи уморен асистентът. – А, да… за изненадите. Видя най-добрият санитар в цялата психиатрия. Спи в едно килерче във Вътрешното. Върши най-черната работа без да му плащат – за едното ядене само! Викат му „Честният Джон!“ Безценен е, само дето е малко груб с болните…

   – Да, някъде съм го мяркала… – промълви специализантката. После си спомни: бе във вторник, деня в който къпеха болните. Яни бе с ботуши и гумена престилка. Болните пищяха, плачеха, мъчеха се да се отскубнат, но Честният Джон ги държеше здраво. Събличаха ги и събираха мръсните дрехи на огромна смрадлива купчина. Хващаше изпосталелите  им тела и ги къпеше с маркуч, и огромна гъба.. . Миришеше на мухъл и пара. Повечето бяха кльощави с някак деформирани тела. В полумрака, сред парите приличха на души измъчвани в ада. Картината бе отблъскваща и напомняше банята в каторгата, описана от Достоевски…

   Всичко бе толкова нелепо! С колко ентусиазъм бе избрала специалността си! Представяше си душевно болните като неразбрани пророци, странни личности, Касандри, на които никой не вярва. В първия ден, на двора я бяха наобиколили цяла сюрия: „Дай цигарка! Дай цигарка!“ Мръсни, небръснати, лошо облечени. Раздаде им набързо целия пакет, за да се отърве от тях. Тогава се бе уплашила много. „Значи това е психиатрията?!“ – се бе запитала. – Това са душевно болните?!“  – Бе първият шок на специализацията. По-точно – електрошок.