Гергина Дворецка е родена в София. Завършва софийската 9-а френска гимназия и българска филология с втора специалност френски език в СУ „Св. Климент Охридски“. През 70-те и 80-те години е едно от популярните имена в младата българска поезия. В продължение на 39 години работи като журналистка в БНР, където води предавания на младежки, исторически, образователни и европейски теми. От 2014 г. е председател на фондация „Европа и светът“ и главен редактор на сайта й www.evropaworld.eu. За радиопредаванията си е отличавана с юбилеен медал „1300 години България“, награди на Представителството на Европейската комисия в България и др. Кавалер е на ордена на Академичните палми – третото по значимост отличие на Франция, за популяризиране на френската култура. Удостоена е със „Златно перо“ на СБЖ. Последното й отличие е от началото на 2020 г. – плакет от Съвета на мароканките по света за организирането на вечери на мароканската поезия в България. Автор е на 8 книги със стихове и проза. Предлагаме ви два разказа от подготвения й за печат нов сборник с разкази и импресии „Островът Уикенд“.
В НОЩТА НА МУЗЕИТЕ
В момента, когато си мислеше колко виртуозно свири младата цигуларка, усети как някой обгърна раменетe му. Прегръдката беше ненатрапчива, почти въздушна и в същото време обезоръжаващо ласкава. Преди да се обърне настрани, за да види кой го прегръща така, над него се приведе лице на жена. Усмихваше му се сърдечно и някак нежно покровителствено, както майките се усмихват на децата си.
За момент му заприлича на една негова съученичка от гимназията, която някога беше влюбена в него. Не учеше в неговия клас, беше с 2-3 години по-малка, но участваха заедно в един ученически театрален състав. Девойката проявяваше сценичен талант, изглеждаше интелигентна, само че Васил не я харесваше и се правеше, че не я забелязва. Не, нямаше начин жената, която му се усмихваше сега, да е същото момиче. Тази, макар и в доста зряла възраст, можеше направо да се определи като красива. Затова не процеди: „Госпожа, бъркате ме с някого!” – така, както първоначално му се искаше да направи. Васил ценеше женската красота. Особено онази, необяснимата, която се излъчва като ухание из въздуха и не можеш да определиш откъде точно идва.
– Не съм те виждала отдавна – каза жената и гласът й беше нежно покровителствен и ласкав, като прегръдката й.
Колкото и да се усещаше омагьосан, Васил бързо осъзна колко нелепо изглеждаше сценката, в която участваше. Той седеше на малко неудобен стол в една картинна галерия, където във вече станалата традиционна за България Нощ на музеите беше организирана не само нова изложба, а и концерт – в момента свиреше млада цигуларка. И така, както си седеше Васил на неудобния стол, една непозната жена неочаквано го прегърна, приближи лице до неговото и не искаше да се отмести.
– Винаги ми е било приятно да си спомням колко беше влюбен в мен през ученическите ни години. Един красив спомен за цял живот! – думите й звучаха като шепот в полутъмна стая преди сън.
Жената отново се усмихна и най-сетне отдръпна лицето си. После ръката й, която обгръщаше раменете на Васил, се приплъзна като стопляща наметка, която не съумяваме да задържим. Той извърна глава, за да разбере къде се изхлузи топлата наметка на прегръдката й.
Жената се изправи. Към нея приближи хубав мъж на средна възраст, който явно междувременно беше разглеждал картините в залата. Двамата застанаха един до друг, бяха двойка. Двойка приятни хора, макар и вече не особено млади.
– Радвам се, че те видях, Василе – каза сърдечно жената, хвана мъжа под ръка и двамата излязоха от галерията.
Естествено, Васил повече не можеше да се съсредоточи в концерта на талантливата цигуларка. Почувства се като излязъл от горещ минерален извор.
Не, първото впечатление не го беше подвело – веднага разпозна в тази жена своята съученичка от гимназията! Колко десетилетия минаха оттогава, а тя си е останала почти непроменена! Дори сега е още по-красива! Толкова магнетична, вълнуваща!
Изведнъж, за изумление на Васил, от паметта му като фойерверки заизскачаха най-различни случки от ученическите години, в които участваше Тя, и сега, макар и с много задна дата, виждаше колко очарователно, колко необикновено момиче е била!
Каква невероятна изненада му поднесе тази Нощ на музеите!
– Кой беше онзи, с когото говореше в залата? – попита хубавият мъж на средна възраст, докато вървеше с жена си към следващата галерия, отворена до късно в Нощта на музеите.
– Един съученик от гимназията. Много е остарял, но го познах.
– Твой обожател от най-ранните младини?
– Не. Точно обратното. Изобщо не ме забелязваше… Само че от тази вечер нататък вече ще си мисли, че съм голямата му ученическа любов!
– Защо ще мисли така? – заинтригува се мъжът й.
– Защото лично му го казах! Хората са податливи на внушения, особено когато е минало много време… Нали разбираш, и на музейните експонати можеш да им размениш надписите и публиката ще ги възприеме като нещо съвсем различно от онова, което са.
– Искала си да го накажеш, че е бил безразличен към теб някога?
– Не съм го наказала – усмихна се тя. – Напротив, направих го щастлив. Видях го, че седи самотен в онази галерия, и не се сдържах да му се обадя. Сега ще се рови в ученическите си спомени, ще ги вижда в нова светлина и това ще освежи душата му.
– Знаеш ли – засмя се мъжът й, – изобщо не мога да повярвам, че някога не те е забелязвал. Сигурно се е преструвал. Човек не може да не те забележи.
– Е, няма да започна да те разубеждавам! – разсмя се и тя и двамата влязоха в следващата зала, отворена до късно в Нощта на музеите.
ИНЕРТНОСТ
Странно усещане на доволство, че трябва да направиш нещо, а не го правиш. Като че ли се инатиш на света. А мисълта, че този инат може да се обърне след време срещу теб и страшно да съжаляваш за бездействието си, не може по никакъв начин да помрачи доволството ти.
Помисли си го и днес, докато гледаше как отскачащи от тялото й капки от водните струи на душа препълват поставената наблизо пластмасова кофа с бърсалката за пода, потопена в нея. Вече дни наред всяка сутрин, докато се къпеше, наблюдаваше надигащата се все по-нагоре в кофата, постепенно помътняваща вода, и размишляваше, че бърсалката вътре сигурно бавно загнива и е крайно време да изхвърли тази мътилка, но не го правеше. Междувременно купи нова бърсалка и с нея почистваше средно големия си апартамент, останал в наследство от родителите й…
Пак не изхвърли водата от старата кофа в банята – все някога щеше да го направи, но не точно сега. Гнусеше се някак от белезникавата течност вътре…
По същия начин се гнусеше да рови в неприятни спомени – струваше й се, че от тях я облъхва смрад, която полепва по душата й. По тази причина не се включваше никога и в разнищването на стари гадни случки от битието на офиса, където работеше. По време на подобни разговори пасуваше. Наистина не разбираше стръвното желание да се потапяш в боклуците на нечий живот или на отминали събития.
„Железна си!” – коментираха я в такива случаи колежките й от офиса с примес от завист, яд и зрънце скрито възхищение. Би ги поправила, че е правилно да се каже: „желязна”, но не си правеше труда, пак инертността й побеждаваше…
Беше инертността на човек, който винаги е трябвало да спазва определени правила и дисциплинирано ги е спазвал, вършел е каквото е бил задължен да свърши, по принцип е правел всичко, което и другите са правели, и все пак в някакъв дребен детайл от всекидневието се е изхитрявал да излезе от коловоза, да си позволи волност, да изрази някакво малко непокорство, макар и безсмислено, макар и само за собствена вътрешна радост. Всеки има нужда понякога да се почувства бунтар. Всеки има нужда от гордостта, че за момент е тръгнал срещу течението.
Ето, сега и тези парчета от ябълка, които стояха нарязани в хладилника от няколко дни и чакаха да бъдат опечени… Всяка сутрин си повтаряше, че вечерта ще ги сложи във фурната и всяка вечер не го правеше… Натисна с пръст найлоновия плик с ябълковите резенчета – май вече са започнали да омекват. Язък за ябълката! Нищо, може да я свари на компот и при варенето ефектът от загниването ще се изпари… Затвори вратичката на хладилника с чувство на удовлетворение и отиде да се настани удобно на канапето в просторния си хол. Беше решила да посвети днешния неделен ден на абсолютен мързел…
Но, както става обикновено по филмите, че и в реалността, точно в този момент някой я обезпокои. Тя с досада изслуша трикратното позвъняване на входната врата и се запъти да отвори, когато беше почти сигурна, че нечаканият посетител вече нетърпеливо си е тръгнал. Но, както става по филмите, че и в реалността, той стоеше все още на прага. Погледна я с любопитство и с някаква необяснима решителност.
– Вие не дойдохте на събранието на етажната собственост в петък! – атакува я незабавно младият мъж.
– Моля?
– Бях залепил съобщение в антрето на сградата, до пощенските кутии. Не може да не сте го видели? – продължи той настъпателно.
– Аз дори не знам кой сте! – резервирано отговори тя.
– Как не знаете? Аз съм новият домоуправител на етажната собственост. Живея в блока от една година.
– Тези огромни панелни блокове са като малки села, не мога да познавам всички жители – произнесе тя с досада, осъзнавайки колко е банално онова, което казва, като същевременно искрено се надяваше баналността на тази фраза да прогони по-бързо неканения посетител.
– Напротив! По селата хората много добре се познават един друг и се поздравяват винаги, когато се срещнат – продължи оживено младежът.
– Вие пък откъде сте така осведомен! – леко се заинтригува тя.
– Самият аз съм от село – усмихна се той.
– Моля?
– Е, да речем, имам баба и дядо на село и ходя често при тях – уточни той и се засмя.
За първи път й се случваше някой да парадира пред нея със селските си корени.
– Вижте – делово каза младият мъж – надявам се, че не е неудобно да вляза за малко, за да ви обясня какво важно решение взехме на събранието в петък. Отнася се до всички живеещи в блока и трябва да подпишете протокола.
Би му казала, че няма никакъв смисъл да й се натриса като гост, защото могат да поговорят и пред прага на апартамента й, там би могла да сложи и подписа си върху протокола, но познатата инертност не й позволи да изрече нищо, само се отмести от входа, за да направи път на младежа.
Той с решителна стъпка се насочи към хола – явно знаеше наизуст разположението на помещенията в панелки като тази. Когато се озова вътре обаче, спря неуверено. Огледа се озадачен. Тя не го покани да седне, отново от инертност. Младежът обходи с изумен поглед саксиите с малки палми, кактуси, аспарагуси, азалии и други растения, които напомняха за екзотична джунгла и може би очакваше всеки момент от тях да излети шарен папагал или декоративна маймунка.
– Заповядайте, седнете! – най-после каза тя, вътрешно удовлетворена от ефекта, който холът й предизвика у натрапника.
Той внимателно приседна върху един фотьойл, помълча, сякаш, за да осмисли нещата, и попита:
– А екзотични животни отглеждате ли?
– Не – каза тя с категоричен тон. – Животните може да унищожат за нула време всички тези саксии.
– Но някои хора си имат домашни любимци – репликира натрапникът.
– Човек има право на избор – животни или растения. И аз избрах.
– Избрахте растенията пред живите същества!
– Хайде да не се задълбочаваме – предложи тя делово. – Какво сте решили на събранието и какво трябва да подпиша? Никога не съм била против, когато става дума за ремонти на общите жилищни части и за даване на пари.
– Да, точно за ремонт става дума – каза младежът, който опитваше да се опомни след шока от домашната джунгла в хола на съкооператорката си.
– Е, няма проблем – каквото и да сте решили, аз съм съгласна. Ще подпиша и ще дам каквото трябва.
– Взехме решение да кандидатстваме за европейска субсидия за саниране на стари панелни блокове.
– Ами, хайде да кандидатстваме! Дайте да подпиша протокола!
Младежът автоматично й подаде няколко листа, които тя изчете внимателно и се подписа. През това време той продължаваше да се оглежда замаяно наоколо – рафтовете с книги бяха обгърнати от истинска растителност, която извираше отнякъде, неизвестно как, по малките масички наоколо имаше огромни океански миди и раковини.
– Сигурно обичате пътешествията?
– Обичам да пътешествам, но без да се придвижвам в пространството – доволна от себе си се усмихна тя. – Така си спестявам всички неудобства от пътуванията, а и ми излиза доста по-евтино!
– Извинявайте – с демонстративна деловитост произнесе младежът . – Как точно се изписва името ви? Важно е за протокола.
– Не знам какво му е трудното – засмя се тя. – Изписва се Серафима.
– Не, защото някои го пишат Серафина – обясни той.
– Няма никаква логика да се пише Серафина.
– Права сте. Извинявайте!
– Няма нищо.
Младежът се надигна бавно от фотьойла, кимна учтиво, явно вече щеше да си тръгне. Серафима очакваше с нетърпение този момент, за да потъне спокойно в удобния си диван и да прекара безметежно днешния неделен ден.
– Серафима! – обърна се към нея младият мъж, като че ли държеше да й каже нещо много важно, преди да си тръгне. – Серафима, аз не ви разбирам.
Тя го загледа с любопитство.
– Серафима, аз от една година живея в този стар панелен блок. Не исках повече да бъда отглеждан от родителите си и избрах да имам свой дом, макар и не в центъра на града, но за моя сметка. В продължение на една година ви срещам по стълбите на тази стара панелка, вие винаги ми се усмихвате любезно и отговаряте на поздрава ми, но през цялото време ми се струваше, че не ме забелязвате. Днес разбрах, че наистина е така. Не можех да определя каква е възрастта ви – понякога си мислех, че сте ми връстничка, а друг път – че сте на възрастта на майка ми.
Серафима се усмихна:
– Говорите някак литературно, младежо! Явно имате творчески заряд. Извинете ме, ако не съм ви запомнила при срещите ни из коридорите на старата панелка, виждам се с толкова хора през деня.
– Серафима! – продължи оживено младият човек. – През цялото време се питах защо красива жена като вас няма свое семейство. Защо, Серафима?
– Младежо – каза Серафима, малко по-развълнувано, отколкото би й се искало, – аз съм просто една жена, неуспяла да срещне подходящия човек. А нима трябва да робуваме на всеобщото правило, че е редно всеки да има свое семейство и да създава деца? Ако не ни е писано, няма защо да насилваме нещата.
– Но защо точно вие, Серафима, не трябваше да имате свое семейство и деца?
– Казах ви, младежо – така е било писано!
– Да не би да сте ангел, Серафима?
Тя се загледа в него с нарастващ интерес.
– Да, четох, че ангелите всъщност нямат пол. Затова ли сте така красива и напълно безразлична към хората около вас, Серафима?… И ако Бог ни праща ангели, които да живеят сред нас, защо не им подскаже, че те ще ни помогнат повече, ако наистина станат част от живота ни, ако изпитват емоции като всички хора?
Би казала на този млад мъж, че прекалено много фантазира, но познатата инертност я възпря.
Младежът малко вдървено се отправи към вратата, вече май наистина си тръгваше. Серафима изпита облекчение, че най-после ще остане сама. Но младият мъж се спря, ноздрите му се раздвижиха, челото му се сбърчи.
– Откъде идва тази миризма на застояла вода, Серафима?
– Моля?
– Тук определено мирише на застояла вода, на блато, Серафима!
Би казала на този млад мъж, че е нетактичен, но самата тя усети миризмата на блато – явно водата, която препълваше дни наред кофата
в банята, вече заявяваше присъствието си.
– Исках да видя къде живеете, Серафима – каза младежът. – Не можех да си представя къде обитава красива, елегантна и напълно индиферентна към света жена като вас. Наистина, не допусках, че ще се озова сред райски селения с екзотични растения. Но и не предполагах, че те ще са обгърнати с миризма на блато и мухъл, Серафима.
Тя мълчаливо изпрати неканения гост. Най-после можеше да се отпусне спокойно на дивана в екзотичния си хол.
Първото нещо, което си помисли, беше как ще се отрази на стария панелен блок предстоящото саниране с пари от Европейския съюз. Няма да е зле олющените външни стени да бъдат боядисани в свежи цветове. Тогава няма да е толкова шокиращ контрастът между нейния хол – истинска картинка от Рая – и семплата панелка…
Но тази миризма на мухъл, за която спомена младежът преди малко…
Серафима неспокойно тръгна към банята, грабна кофата с мръсна вода и припряно я изхвърли. Следващия път, ако този напорист младеж се натрапеше в дома й, нямаше да усети миризма на мухъл. Кой, впрочем, беше този млад човек? Тя така и не го попита за името му, поради вродената си инертност. Обеща си непременно да разбере как се казва. А междувременно бързо извади от хладилника престоялите дни наред резенчета от ябълки. Може би имаше възможност да бъдат спасени и отново да станат годни за храна, ако се приготвят по подходящ начин. „Трябва да преминат през силен огън” – каза си Серафима.
