Публикувани на 28.06.2017
ПАТАТУЯ, ПОСТМОДЕРНА ПРИКАЗКА
…Пататуя се роди в разцепената светлина на прочутото сънно безутрие, когато Великите сили – Вечерница и Северно отчаяние – си разменяха последните две-три исторически недомлъвки, за да не седнат никога вече на масата на универсума и да се почерпят като хора.
Тя се роди в мъчителната нематериалност на една нощна полюция.
В момента, в който детският й писък процепи световната каменоломна, човешкият разум я награди с орден „Калинка”, който да пълзи пожизнено по левия й ревер и да я учи на многоточия. (…)(…) (…)
Сребърната пяна, бликаща от бледата луна, шипеше викториански анапести върху ореховата политура на квадратозора: като през сода бикарбонат, поръсена върху капка киселина.
… А луната хлипаше и молеше: целомъдрие, целомъдрие, целомъдрие.
Пататуя се пръкна с нежния пукот на захарен памук. В същия миг, в пампасите на Гватемала, издъхна гуруто, откривателят и председателят на борда на директорите на памперсите, завещавайки ѝ своя детински порив към хигиена на нравите.
…Пататуя се появи върху лист благороден таитянски репей. Той не смучеше като другите репеи соковете на домата. Семката му бе пренесена в меденото ѝ кралство от вегетарианеца Марко Поло. Рискувайки живота си, той я бе скрил в кухото пространство на бамбуковия си бастун. Марко Поло бе куц, като среднощен сокак, след десет часа маратон по френска магистрала. Ако нямаше вид на клаустрофоб, човек можеше да помисли, че е революционер, наркотрафикант или поне агент под прикритие. Или нещо средно между тях. Кой знае? – Така или иначе, Марко Поло продаде на озадаченото кралство рожденното ложе на Пататуя за седем атлантически луидора.
Сумата оклюма охлюва Филип, който, освен ковчежник на кралството, бе концертмайстор на Филхармонията, велик магистър, врач, камердинер-евнух и доктор по разните тайнства, но преди всичко – акушер на Пататуя.
Акуширайки, той трептеше и звънтеше като струна на цитра – следствие на седемте му уморителни прераждания, и известна злоупотреба с алкохола, през целия отегчителен период.
Другите присъстващи също бяха махмурлии: паякът Уиндзор със сребърна устна хармоничка, на която свиреше националния химн, и комарът Христофор, пилигрим.
Отчасти благородници, но много повече мошеници, тримата бяха автори на Конституцията на Медената Пита, според която със самото си раждане Пататуя получаваше званието подофицер на полския крал Владислав Варненчик XXXV, умрял от ужасната болест sancta simрlicitas по време на напълно безсмислената битка с турците в околностите на Одесос.
Трийсет века по-късно, когато Голямата мечка внезапно се озлоби и започна да обсипва човечеството с проклятия, псувни и люти закани, тазобедрените кости на Варненчик продължаваха да дрънкат като дайрета в квартала Меден рудник на Одесос, фосфоресцирайки под съзвездията и служейки за ориентир на меланхолни, загубили път и надежда пияници.
Освен подофицер на крал Владислав, Пататуя бе и негова годеница. Независимо, че де факто той почина, преди тя да се роди. Уиндзор и Христофор бяха променили в споменатата конституция параграфа „докато смъртта ни раздели” на „и след като смъртта ни раздели”, което превръщаше необятната полска страна с всичките ѝ мазурки и кардинали в придатък към тучни ливади в областта Златия, които двамата евнуси бяха дали под аренда за 99 години на нищо неподозиращи индийци с британско поданство.
По силата на годежния договор, пропита от бебешка наивност, на всяко 28 число от месеца Пататуя тръгваше самотна, с лигавче на тънката си шийка и пеейки католически песнички към квартал Меден рудник, за да почете рицарските останки на неизконсумирания си годеник. Във влюбените си обятия обгръщаше букети от масленозелени листа на целина, поръсени с липов чай.
Аз, роденият след нейната смърт (защото човек се ражда едва след смъртта на любовта, за да изживее живот на страдание), я наблюдавах през стобора от стъбла на овчарска торбичка, който ограждаше (предимно!) нейния кръгозор.
Колко бе хубава! Всичко знаех за живота ѝ.
Шпионирах я от сутрин до вечер. По време на земетресения. На слънчеви и лунни затъмнения. На ренесанс, църковни реформации, революции и борсови кризи. По време на възход и упадък. На съзидание и разруха. Раждане и смърт. Дебнех я през дупката на стобора, мастурбирайки с променяща се интензивност в зависимост от темпото на епохите. Ако си спомните, че все още не бях роден – това бе не само акт на първична сексуалност, но и вид политическа платформа, подарък за бъдещите поколения.
…О, спомени, спомени. Ах, спомени!…
Когато сутрин се събудеше, тя закусваше вкусен мармалад от свежа коприва и кисело зеле. После се протягаше доволно и малките й гърдички на девствен тиранин играеха пеперудения си танц под карминената блузка от змийски изотопи. После тръгваше да се разхожда по своето земно кълбо, което въобще не е като вашето – направено от брашно и кал.
Дясното си краче оставяше винаги босо… Затова пък на лявото нахлузваше с огромно удоволствие обувката на Джани Родари.
Тази обувка, придобита на аукцион в Сотби, някога е принадлежала на младата съпруга на венециански додж, загинал в светозарен дуел с шпаги и стилети през XV век в патинираната и мухлясала от сънна печал Strada del Kampo di Cuore в Падуа, където въпросният додж е хванат на калъп от ревнивия съпруг на една продавачка на морски дарове. Младата му съпруга умира малко по-късно в меднооранжевата есен, отровена с татул от не по-малко ревнивата Катерина Медичи, хванала я на калъп с брат ѝ – Доменико Медичи. Потресеното гражданство на Падуа, за да се отърве от вековния позор и тежък спомен, издига Джани Родари в сан „почетен гражданин” и му подарява обувката.
Джани, ужасен от историческата й обремененост (а всъщност поради дълбокото си италианско суеверие), я увива в една станиолена приказка и я изпраща подарък на Пататуя.
…Крехка и чуплива, като изправена мравка, тя все едно пътуваше през битието в хартиена лодка по отходен канал, подобно оловния войник на Андерсен.
На проторусата си главица винаги носеше изключително красиви шапчици от къдрав, лозов лист, който я пазеше от изригванията на големите взривове на новите галактики. На тънката ѝ ръчица се поклащаха седем седефени гривнички, направени от клавиши на пиано „Блютнер” (разбира се, от различни тоналности).
…о, представете си ме мен, воайорът на световната измислица – как само надничам през овалната дупка, изтерзан от късогледство, перде и глаукома! Как дишам с поглед конкубинното й тяло!
Как зеницата на заслепеното ми око пулсира като тази на оранжев, синеок кит, отразена в изумителната красота на един сибирски диамант!
Как копнея, как страдам… как от лявата ми долна устна потичат сребристи лиги като на охлюва Филип, нейният камердинер-евнух, как в тях звънтят цепленките на слънчевия лъч и преливат в кристалните акорди на арфа като стъкла от счупена баварска ваза… в арпеджи на виола д’аморе и виола да гамба! О, мила Пататуя, по-чиста любов няма. Аз и ти сме последните деца на света. След нас деца вече няма да има.
. . . .
В един момент отправих поглед към небето. Бе жарко и безмилостно. На него грееха ослепителни петдесет стотинки и къпеха света в сладострастието на южноевропейската си мощ. Протегнах се. Изпращях. Хвърлих поглед зад оградата. Наоколо пукаше статично електричество. Ухаеше на метал.
Едно поетично дете бе приседнало между маковете и златееше там. Стегнах стоманени мускули. Изпънах стоманено тяло. Направих стоманен скок над стобора, от стъбла на овчарски торбички.
Никакъв проблем.
Приземих се. Овълчих поглед. Детето пееше. Какво пееше?
Не разбирам песните ви.
Не разбирам фантазиите ви.
Знам само, че сега сте вкусни, а след пет минути гнусни. В тези пет минути е цялата амплитуда на скапания ви обречен живот. Хайде, да не се лъжем. Искате ли? Бели пеперудки, къде отлетяхте. Не, не, само това не ми разправяйте! Ни най-малко не съм груб. Ако ви нямаше вас, нямаше да има и свят. Вие, с вашите детски фантазми!
П.П. „Миличък мой, любим Пататуй,
Твоята малка Пататуя е тъжна и самотна и ти говори с прискърбие от смъртното си ложе, до което я докараха характерните за теб…”
Писмото бе написано с връхче на дафинов лист, потопено в сладко от боровинки, върху парче одрана кожа от утринна мъгла.
Малко след това, осемстотин осемдесет и половина члестоноги и техните производни изпратиха Пататуя до последния ѝ пристан, оплискан с кратерен фолклор и гумени ритми. В индийска нишка и треперещи от рунтавата, зла мараня, те носеха върху мъхнатите си пипала целокупната ѝ приказна субстанция. Пееха протяжна песен с вкус на сол от Мъртво море. Пейте, певци, пейте.
Пататуя бе погребана в две хиляди и четвъртата камера на медената пита, която бе всъщност кехлибарената стая на предишната, разчертана в черно и жълто царица. Да я назовем условно числото Пи. Любов и красота, копнеж и страдание са три цяло и четиринадесет. Живот и смърт са Пи. Помня още, че по едно време трупът пееше, а опечалените гъгнеха под долните си устни, без всякакъв смисъл.
Без какъвто и да е смисъл.
ПОРТРЕТ НА РЕШЕЩА СЕ ЖЕНА
Тя реши косата си с четка и на мен ми се струва, че никога не съм виждал нещо по-красиво от това.
Казвам “струва ми се”, “виждал”, “по-красиво”.
Ето че, опитвайки се да предам нещо, което едва ли би могло да се предаде, аз подпирам безсилието си с тези три думи. В друг случай те биха могли да изразят някакво действие или състояние. В този не изразяват нищо.
Тя реши косата си с четка.
Поток плътен мрак тече към лявото рамо, докосва и меко лази по шията, облива с две-три стремителни вълни малката й гръд.
В мрака мога да бъда сигурен.
Навел съм се над бездънното тъмно и изпитвам инстиктивно желание да полетя надолу. Същият инстинкт за самоунищожение се появява, когато продължително съм се вглеждал от голяма височина. Макар и да не се е осъществило, пропадането е изживяно; то е точно толкова истинско, колкото ако е действително.
Четката изглежда прекалено голяма, ръката – прекалено слаба. Стигайки края на косите, тя прави последно, върховно усилие. Миниатюрни мускули трептят под кожата. Внезапно ръката се освобождава и обезсилена се връща в началото.
Точно когато пръстите потънат наполовина в гъстия мрак, ъгълчето на устните трепва и леко се изтегля нагоре. Сякаш докоснато от болка, то се отдръпва, за да й направи път.
В болката мога да бъда сигурен.
Политайки надолу, съм я изтърпял безброй пъти. Не съм успял да я предотвратя, отдръпвайки се в последния миг встрани. На три крачки разстояние от бездната някой пали в съзнанието ми магнезий; плясък – и аз вече знам, че нямам никакъв контрол над онзи, който продължава да стои вцепенен от учудване горе.
Ръката с четката започва да се движи по-леко. След всеки замах мракът тихо свисти. Сега вълната е една – равномерна, гладка, послушна. Тя навежда глава напред и вълната покрива половината лице. В същия миг изчезва ръката с четката, косата се разтваря и пред този, който стои вцепенен от учудване, се появява потъналата половина.
Сякаш със сресването някои черти са изменили обичайното си положение. Носът е станал малко по-тънък, окото – по-овално. То свети по-тъмно, външното ъгълче на елипсата е извито леко нагоре. Едва доловима полуокръжност се е образувала под него. Изглежда под нея минава тънка вена, защото тя има бледосин цвят. Преливайки в мургавината на кожата, той дава нежен, жълтеникав отенък на скулата. Върху устните са се образували микроскопични резки, може би заради това те изглеждат леко подути. Горната е малко по-бледа от долната. Долната – малко по-плътна от горната и леко обърната навън. Тя изглежда така, сякаш всеки миг върху нея ще капне капка и в очакване на този миг лявата половина на лицето изразява почти учудване.
Казвам “почти”, защото причината за учудването е неясна. То е съвсем нереално, родено от себе си, нямащо никаква връзка с онова, което би могло да породи.
В учудването мога да бъда сигурен.
Долу лежи онзи, полетелият, и това е резултат от инстинкта за самоунищожение. Обаче вцепененият, който се отдръпна встрани, е изумен от факта, че е могъл да направи три крачки и да се спаси от гибелта. Да се спаси? – но гибел има! Той не е могъл да я предотврати! Той е, и не е.
Ръката с четката прави последни движения. Сега лицето е отметнато назад, очите – полузатворени, брадичката – повдигната нагоре. Профилът блясва. Тя прави плавно полуобръщане. Сякаш въздушно течение извръща крехките рамене. Плътният черен поток се отделя от раменете и щедро тече по тънките плешки. Нещата стават конкретни, но тези плешки продължават да ми напомнят крила на ангел, недообразувани ангелски крила. Кръстът е тъй абсурдно тънък, че ми се струва – погледът ми ще му навреди. Сетивата постепенно се завръщат и на първо място – обонянието. Усещам уханието на този гъст поток коси, то навлиза в мен, избистря ме, никога вече не искам да дишам!
Постепенно преодолявам вцепенението – просто правя още една крачка назад. Опасното замайване изчезва, четката се прибира в чантата. Бих могъл да се отпусна, бих могъл да се поздравя.
Но вместо това, с ясно съзнание какво върша – правя трите крачки напред. И отново политам надолу. И това вече няма никакво значение, защото накъдето и да полетя, навсякъде посоката е долу, за мен има две долу, винаги и само долу. И аз си давам сметка какво ме очаква. И вече няма недоумение, няма вакуум, няма две възможности. Онзи, който стоеше на един крак и се двоумеше – неговият пясъчен часовник изтече.
Изневиделица му дръпнаха крака.
Край с него.
Край с него: мозъкът е кипнал.
Край с него – в мига преди да долети, тя навежда коси над бездната, ослепителна е, той усеща пронизителната болка!
Край.
Никога не е виждал нещо по-красиво.
Край.
Виктор Пасков
|
