Tanko Serafimo

ЛЪЧ В УТРОБАТА НА МРАКА

В Прогласите към мъртвите, към живите, към безсмъртните и към България в новата си книга „Панихиди за птици и поети“ Румен Леонидов бие тревога за застрашителната ерозия на нравственото, за нашата духовна слепота, глухота и нищета.

Жестоката равносметка е направена: „Религиите развенчаха своите богове!… Ето датите на вашите лични престъпления! Ето ножовете от братоубийствените нощи!…“
Неудържим е ропотът на Румен Леонидов към безсмисленото битие на бездушните, на бедните духом, които живеят с „духнато кандилце в душата“. С колко горчивина са напоени думите на поета: „Горко вам, дето от злото се вардите, но никому не чините добрина“… Но все пак той таи своята надежда за спасението човешко, защото има самосъзнанието, че се е обрекъл да бъде „лъч в утробата на мрака“. Тежка роля!

Духовното око на поета е всевиждащо във вселенския безкрай. Но какво се връща обратно по проникващия лъч в сърцето и ума на Румен Леонидов? Скръб… Той се превръща в тъжен събирач на скръб… И му остава утехата, че „последният човек не иска власт“ и надеждата „бъдният Рембо дано на български да псува“…

Трябва да сме преодолели височината на познанието за библейските времена и събития, както и да сме усвоили умението да разчитаме сложните партитури от метафори, за да усетим и почувстваме дълбокия вулканичен тътен на тази поезия в проза. Само тогава ще разберем думите в песента на пияните ангели- разрушители, които искат да ни убедят, че Лъжата е Хляб… Само тогава истински ще съчувстваме на най-самотния врабец, „невидим в клоните заплетен като наказано за чувствата хвърчило…“ Само тогава ще разберем защо „неуспелите актьори стават диктори, преуспелите простаци са диктатори“… Само тогава ще разберем защо „допотопното спасение е Ной!“…

В своите Възпеви Румен Леонидов е тревожен, че човекът се чувства удобно сред многото си братя и сестри – коня, заека, глигана, змията, кравата и… кучето; че зад думите за обич – духа вятър; че „за една чиния леща ще убие Авел“… И отчаянието му потъва в мълчание: „сега ми се мълчи…“ Отчаяният оптимист все пак се надява, че „ще запърха в гърдите ни хелий… Ще хрясне обаче последният гръм. И ще престанем да бъдем животни“.

Ще се опитам да „преведа“ на езика на простосмъртните космически извисената словомузика в „Панихиди за птици и поети“. Румен Леонидов в своите тържествено-скъбни литургии за поетите, чиито имена не е назовал, за да подчертае тяхното велико сливане с всемира, тяхната така жадувана значима самотност като прашинки, в които пулсира „мистерията на поезията ни“…

Поетът, казва Румен Леонидов, е „печален певец, който не пее като всички, с цяло гърло, а шепне горещите си горести с прехапани от страдание устни…“ Той е „птица, която не пее в общия хор, нито в общите химни…“; той е от „рядък вид, умопомрачително свободолюбиви птици“.

Подобно на „Покаяние Господне“, и „Панихиди за птици и поети“ е много, много висок връх в новата българска словесност. Такова поетическо превъплъщение, докосващо се до божественото, е творческа благодат, с която са удостоени избраници.

Teodora Sarbinska
29 декември в 19:06 ч.

В декември. Дървета безразлични към законите на късната есен. Под младите пъпки чупи пръсти общественото напомняне: „Ще измръзнат, няма да листят, не му е времето.“ Зимни птици се спускат от забитите в ниското небе клони. Пируват с крехката зеленина. Понася се несъвършена, но честна песен, решена да прегърне живота. Без да търси недостижими висоти, всеки тон перва в лицата недоверчивите плахи души. Всяка смела извивка предизвиква пукнатини в тъгата и все по-високи стават небесните стени.

Готово е времето?!

Вървях през този декември притиснала „Панихиди за птици и поети“ в сърцето си. Книга, която не е „пилешка супа за душата“, нито дреха с удобни ръбове. Не носи уюта на лесно предвидимото. Не е хапче за сън. Не е за тези, които оставят времето да тече незабелязано покрай тях и се боят да се видят в огледалото на съвремието, за да търсят своята роля в погълнатите от него светове.

Прогласите и възпевите на Румен Леонидов ще резонират в читателите, които не търсят комфорт и утеха в сладникаво-лепкави римушки, а са готови да съпреживяват дълбоката гъста и гореща като венозна кръв поезия. Поезия, толкова категорична в качествата си, че дори е захвърлила обичайната стихотворна одежда.

Усещам я като доказателство за съществуването ми, като съюзник, като леща в третото ми око. И аз имам своите пияни ангели, чувствам се еднакво неуютно и в глутниците, и в тълпите, усещам „допълнителна обществена самотност“ със смъртта на всеки обичан поет.

Към принца, ключаря на залива, прашинката от бога, сина на своя заровен народ, тази година се присъединиха и още печални певци, сред тях и светецът-гамен, за когото аз винаги ще мисля като за мъжа със стръкчето мушкато.

Съседството на бързопреходното и вечността буди нуждата от молитва.

В „Панихиди за птици и поети“ бродят настроенията на създание от вид, неидентичен с повечето човешки същества, но истински и страстно желаещ тяхното спасение. Гневът и яростта съществуват в него като подкрепа на съвестта и справедливостта и не подминават онези, които съзнателно вървят след злото. Милостта и нежността са целувки по челата на простените грешници, на достойните ни предци, на неродените още.

Светоокият пише върху лист, гравиран с безцветните, но ясни следи на юнашки генетичен код, поети-птици и бащи светлоносци. Той самият също не се бои да движи перото си смело и силно и да оставя следи по купчината листи, които чакат под неговия. Темпераментът му дава трагична, но не театрална, а почти свръхестествена светлина на виденията, неспокойни плодове на будни сънища.

Без надменно доверие в бъдещето, но познаващ достатъчно от безбройните гримаси на живота, посветен да стига до дълбочините на нещата, „сиамският близнак на свободата“ поставя по местата им светлините и сенките, за да видим проекцията на последния човек. „Последният човек не иска власт. Последният човек не иска власт.“
„…и си пиука.“