Представяне на книгата на Албена Стамболова „Драки и къпини“ (изд.Факел) в книжарница-галерия „НБУ в ЦентърА“
Книгата „Драки и къпини“ спечели награда на името на Йордан Радичков, непосредствено след това спечели и награда от Портал „Култура“ в раздел „Проза“ и извърши един преврат в българската литература – яви се и обра наградите. Но нейният преврат не е само в това.
Откакто е издадена книгата следя с интерес кой как я разбира и жестоко се бунтувам срещу това, което най-често се казва – че книгата е свързана с място и с къща. Дори голям писател като Теодора Димова каза, че книгата събира прекрасни разкази за прекрасно място и прекрасна къща от нейното купуване през ремонта й. И че звучи като поезия. Това за поезията вече го бях видяла и в една онлайн книжарница, в която срещу полето за жанра на книгата – чисто и просто беше написано, че е поезия.
Работно заглавие на книгата беше „Боженски приказки“, после Албена Стамболова сложи заглавието „Драки и къпини“, което малко отмести от краеведското очакване, но не и от онова „назад към природата“. Докато я четях за първи път – й сложих мое заглавие „Акварелни татуировки“ –заради начините, по които разказите сякаш оставят татуси по кожата, за да не кажа – белези. В текста има едно такова цветово присъствие, което не знаеш дали се рисува или се отмива. Цветовете на розите, на къпините, на една червена рокля – все неща като кръв и драскане, на чергите, които накрая ще бъдат занесени за пране на тепавицата, при които е единственото място, на което се среща думата „любов“. Има и едни котки, които стоят като едни скъпоценни камъни – златна, сребърна, абаносова и слонова кост. Има и един друг любим цвят в книгата, който възприех като нейния знаков цвят – сива охра. В същото време в „Драки и къпини“ има и изчистване на цветове – всички герои са сякаш униформени, облечени в черно-бяло, приближени към цветовете на къщата. В крайна сметка – смених за себе си и това заглавие – и според мен най-точно би било книгата да се казва „Драки и къртици“.
Срещу приемането, че „Драки и къпини“ е книга за село, къща и природа, е моята теза, че има и нещо друго, което не се вижда, но присъства чрез знаци, по които може да се открие, и по които се усеща – тези знаци не са толкова съдържателни, колкото са един цялостен литературен модел, свързващ видимия сюжетен разказ с един втори скрит „сюжет“, който е по-важен, но не се вижда.
Този скрит сюжет обаче на поне три места в книгата нарушава остро логиката, за да се достигне и буквално до въпроса: защо след като в къщата всичко е така прекрасно, авторът в края иска да отлепи сянката си от нея. Майсторството на видимия сюжет е толкова силно, че всички тези знаци се отминават, пропускат и забравят, дори и да са били забелязани. Къртиците от едноименния разказ са първите в книгата, които разбират това – и разкопавайки добре двора, се опитват да сложат край на идилията.
Почти всички неща във видимия сюжет през цялото време се случват извън къщата. В Боженската къща се влиза само когато се разбива за ремонт, когато се споменава, че разказвачът по това време пише друга книга с интерпретации на приказки и в края, когато преди Великден се четат ръкописите на поета-гост, който влиза с взлом в къщата, подобно на къртиците, и сякаш за да изведе от нея. Че нещата с къщата не са наред се вижда и от присъствието на други къщи като къщата-музей, изгорялата къща, невидимата къща, а също и от невидимото село и призрачното село, които се споменават. Писането на друга книга, с интерпретации на приказки, вътре в текста, сякаш отмества писането на самата тази книга – тя не се пише тогава, тя се случва.
Погледната от високо, книгата може да бъде представена и като карта на литературата в България – в началото се казва, че къщата е принадлежала на партизански писател-поет, в края – че в къщата е дошъл съвременен поет-революционер – по средата между тях са нещата, които се пишат или не се пишат – и приказките, които са от друг ранг.
Това, което е написано, се живее от автора още в самата книга, сякаш ако литературата наистина прави модели за реалност, то те да не се похабят, като останат неизползвани за случването. По този начин случването започва още в текста, репетицията на сюжета липсва – но това крие и опасността читателят лесно да бъде изхвърлен от същинското разбиране.
Книгата „Драки и къпини“, която не е нито сборник с разкази, нито роман, нито пък поезия, търси и конституира един нов жанр, който се изразява в търсене на свързаност (дори на ухото на Тифчо нежния има кой да говори, а отделните хора и двойките прерастват в сборния образ на приятелите) и в назоваването на това, че е необходимо да се преживява. Тя търси жанр и дава модел за този нов жанр като противопоставя привичните начини на говорене като одумването, шушукането, приказването, към които включва и т.нар. от автора „споделими сюжети“ – срещу преживяването. Всичко това е много дълбоко и болезнено, но то става и космическо, ако може така да се каже, защото спокойно се прехвърля между две големи парадигми и се обръщат значенията – споделимите сюжети са част от човешкото ежедневно говорене, но общо взето това е и литературата – сюжети, които се споделят. Или не? Преживяване ли е литературата. След като се ползва нейно понятие в този ред – има ли смисъл споделянето, независимо в каква парадигма се намира, ако не се преживее. В говоренето споделимите сюжети се разказват и отминават. В литературата споделимият сюжет ли е главен и видим, и ако е така – не измества ли нещо по-важно.
Така, използвайки съвсем конкретни неща от видимия си сюжет книгата извежда общочовешки ценности и ги осветява за разглеждане. Такъв е случаят с одумването и споделимия сюжет. Такъв е случаят в разказа „Царева ливада“, в който се говори за служенето, благодарността и извинението: „Служенето е благородна кауза и не е за всекиго. Рицарите и хората на Църквата го знаят. Както и хората като отец Йоан и майка Тереза. Служенето не е за всекиго, защото означава смелост и вярност. Повечето от хората, които познавам го смятат за унизително. Знак за подчиненост. Рядко казват благодаря и извинявай. Защото свободата дреме в някой прашасъл ъгъл в главата им и тя отдавна е забравила, че да си важен е да се откажеш да си важен.“ Като един от предпоследните разкази в книгата, разказът за къщата-кошер, интересен символ за обозначаване на целия ни човешки кошер, може да се приеме за своеобразен предфинал, преди същинския, в който се извежда висшата ценност – преживяването. Интересно е въобще да се наблюдават вибрациите в свързванията в тази книга – групирането на отделните хора, наблюдението на двойките, разказваческото „ние“, което на моменти налепя и други пчели.
В разказа „Приятели“, който е единственият, в чието заглавие са събрани повече от двама души и по някакъв измерим начин посочва един тип важна общочовешкост, се прави палинодията, казването наново така, че все пак в края да се разбере – „Идваха, преспиваха, говореха за въздуха, за каменната маса, за чергите, за миндерите с възглавниците, за хапването навън под чардака. Но това ли беше?“ – „никой с никого не можа да сподели преживяването си“, а само „споделими сюжети“. Все едно нещо не се е разбирало и тогава, когато се е живеело, и сега, когато се чете. И сега, когато се чете, а всъщност се живее.
Търсейки жанр, книгата се опитва да се изплъзне от сюжета и да постави на негово място нещо друго – „сюжета“ на живеенето, самото живеене, което също иска да прогони от себе си сюжетирането. Тя уеднаквява и вкаменява героите, разказва как героите говорят, но няма пряка реч, на места дори буквално ги пропъжда. И създава пролуки в текста, подобни на къртичините, които се намират там, където няма обяснение за нещо и където текстът не се свързва с другия текст. В разказа „Жени невинната“ се появява следното място: „Няколко месеца не бях ходила в Боженци и се чувствах подивяла, изгубила връзки с мястото. Други бяха ходили там през това време и се питах има ли връщане назад.“, което лесно може да се подмине поради намалената си сюжетна функция. Никой не се опитва да си го обясни, както не се опитва да си обясни и защо след цялата красота и ремонти на къщата – се стои все отвън, защо музикантът на книгата, който можел да е символ на къпините, е Боб Марли, който пък от своя страна се свързва предимно с No Woman, No Cry и защо тя иска да си отлепи сянката от къщата.
Книгата среща адската съпротива на видимия сюжет, който настоява – имаме книга за Боженците, за къща, за добре направено портретиране, за къпини, драки и коприви, никой не е видял къртиците, какво като няма пряка реч, защо да не може местата на нещата такива, каквито трябва да бъдат и нещата такива, каквито са – да се разменят, за да може все повече да се застива.
В разказа „Певците младоженци“ се появява второто място, което е къртичина във видимия сюжет – „Колко тънка е границата между това да си стопанин и това да си гост? От гледна точка на един цял живот, разлика няма – всички, и птиците и ние, сме гости тук. Междувременно само си играем на собственици. На къщи, на писалки.“
По този начин Албена Стамболова събира в семплото пространство на разказа две големи неща – споделимите сюжети, които почитаме и които са много силни, и неразказаните разкази, които са пролуки в текста към преживяването.
„Драки и къпини“е книга, която сама налага модела си за четене и крие преживяването си, защото то може да бъде преживяване само ако като в приказките – читателят успее сам да стигне до него. Този модел за четене се извършва по технологията за бране на коприва и къпини – не те пуска, забравяш, омагьосваш се, губиш се, но и те драска, развивайки защитен модел, докато отгледа жанра си. „Къпината не излага на показ всичко, което е родила. Образува цели редове от насаждения, които завземат постепенно площите, обръща гръб на възможните си консуматори и се развива навътре в една общност от драки, която постепенно се уплътнява към центъра си и става все по-недостъпна откъм периферията.“ се казва в книгата – нещо, което може освен за къпините – да се отнесе и за самия текст. Моделът за четене е и като своеобразно платоново прераждане в текстовете на Албена Стамболова – възкръсване на сенките от пещерата и объркване на душите, които си припомнят, но не знаят какво им се случва – когато се влюбват или разбират. Така се чувстват и нейните читатели – като хората от старческия дом в „Хоп-хоп звездите“, чиито души губели и малкото останали ориентири в тъмното, искали да ядат или да отидат някъде, а после не знаели как да се върнат, като хората от „Авантюра, за да мине времето“, които поклащали тяло в ритъма на едно-единствено излято движение, което се повтаряло до безкрай и можели да живеят без да говорят, като хората от „Това е както става“, които обикаляли улиците и в паметта им се регистрирали думи, лица, ситуации, в които някой режисьор можел да открие неизчерпаем материал за монтаж. Като в „Драки и къпини“ – където видимият сюжет в тази книга е като щастие, което те кара да забравиш всичко друго.
***
Последното нещо, до което достигнах в „Драки и къпини“ е, че видимите споделими сюжети не само печелят масовото разбиране, те преминават отвъд началото и края на разказите, и за да могат да продължат да съществуват и отвъд кориците на книгата, те биват защитавани от автора и от читателите, които са омагьосали или заставили. За да продължат с гигантска крачка видимите сюжети с лекота поставят тротил в дупките на къртиците-интерпретатори, с лекота подминават пролуките в текста и опияняват всички така – че никой да не помисли да се спре и да си зададе въпроса на живеенето: какво се случва.
Но не те, а неразказаните разкази провокират да се потърси свързаността, и именно в скрития „сюжет“ се намират пролуките към преживяването. На този фон – „къщата“ не въздесъществува, а се прибира в реалния си размер – този на добрата писалка, на която дължи живота си, и която също като една майка му напомня какво е:
„Врата, прозорец, покрив, комин, чардак, стълба. Точка.“
Веселина Василева
