Да скроиш живот, из „Моят Шабат“

Между „Кроенето на повоя“ и „Кроенето на савана“

Вивиана Асса

„Животът е като гоблен, красотата му е в багрите.“ Тези думи съм запомнила от зимните вечери, прекарани сред ръкоделията на баба ми Виктория. Печката хвърляше дяволски отблясъци, а гранпапа разказваше своите безкрайни истории. Беше словоохотлив и всички ние, внуците, се лепяхме като досадни пеперуди по него с молба да ни разкаже още една случка преди лягане.
Имаше интересен живот, пълен с приключения. Не обичаше да говори за майка си и цялата си синовна любов беше прехвърлил към баща си Аврам. Едва когато пораснах, разбрах, че не е бил сирак, а майка му е напуснала семейството им и е избягала в Истанбул с богат турски търговец.
В съдбата на сефарадските евреи по нашите земи има две събития, които рамкират живота на всеки от нас. Едното е моментът, в който започват да ти кроят първата пеленка и повоя – на ладино „Кортар ла фаша“, който се слага на пъпчето. Второто е  „Кортар ла мортажа“ („Кроежьт на савана“), когато навършиш 70 години.
Господ ти е определил житейско време до тази възраст, а оттук нататък всеки ден ти е подарък. И двата ритуала са весели, свързани с пеене на песни, черпене със сладкиши, бонбони и вино. Първият път, за да ти е сладък животът, а вторият – да ти е сладка старостта и честит да се преселиш в отвъдното.
Изглежда, роднините ми са се поскьпили и не са хвърляли достатъчно бонбони и сладкиши върху пеленката на дядо ми, когато са извършвали ритуала, защото жестоката му орис го запраща в света на болката.
Годината е 1905. Михаел бил само на седем годинки. Майка му Бука е първородната дъщеря на семейство Декало. Била красива и будна жена. Фамилията имало добро име сред еврейската махала в пристанищното градче Бургас. Всички вкъщи са говорили свободно освен български, турски, гръцки, ладино (архаичен испански) и поназнайвали иврит.
Около 1886, когато дошло времето да омъжват прабаба ми Бука, тези екстри като хубост и интелигентност не са били от първостепенно значение, както например добрата зестра. А точно в този момент баща ѝ – средна ръка търговец в града, не е бил достатъчно заможен, за да вдигне цената на личната си дъщеря.
Семейната мълва твърди, че бракът на Бука с прадядо ми Аврам не е бил равностоен. По думите на близките ми той бил дребен и некрасив мъж, но изключително забавен. Умеел да имитира хора и животни. Имал артистичен дар и пеел като ангел. Казват, че бил добър и човечен, но, уви, тези качества не се оценявали високо, както предприемчивостта и практичността – достойнства, много необходими за всеки, който мечтае за просперитет.
Той обичал безумно издигнатата си съпруга, на която в града викали „красивата еврейка“. Бил е предан и на семейството си, което по това време вече имало три деца: Естер, Михаел и Моис, последният бил бебе. По това време прадядо ми Аврам другарувал с богат и представителен турчин от Истанбул, който често се възползвал от гостоприемството му и редовно отсядал в неговия дом. Религиозното еврейско семейство живеело близо до пристанището. Това било важно условие, за да бъде успешен бизнесът на всеки търговец. На брега акостирали гемии от Истанбул, Пирея и Венеция, които предлагали на бургазлии разнообразната си стока.
Така започнало приятелството между прадядо ми Аврам и Мехмед. Той бил собственик на гемия, кръстосвал моретата и въртял своя успешен альш-вериш. Как точно се е зародила любовта между Мехмед и прабаба ми Бука, вероятно могат да свидетелстват само кресливите гларуси. Мириам, по-голямата сестра на прадядо ми, си спомня, че майка ѝ е била задиряна с думите, че заслужава по-заможен и по-личен съпруг. Но едва ли само мечтата за благополучие е замаяла главата на красивата жена, възпитана в традицията, че семейството и децата са над всичко, за да се реши на скандалната –  и за днешните разбирания –  постъпка.
Дълго време преди да прекрачи завинаги прага на къщата си, тя е била неспокойна. Ставала е нощем да наблюдава съня на децата си. Но както е известно, най-фините остриета се чупят най-лесно.

Така се е случило и с нея. В една мъглива есенна нощ, когато по това време прадядо ми Аврам е бил мобилизиран в кавалерията, тя грабва бебето Моис, слага в една бохча малко дрешки и отърчава до пристанището, където я чака корабчето на Мехмед. Щом стъпва на мостика гемията тутакси вдигна котва, да не би Бука да бъде споходена от нови колебания. Тази нощ тя все още не е знаела, че сегашното ѝ щастие ще е част от предстоящата ѝ болка. Такава била сделката. „Защо обичаме, – ще си задава по-кьсно въпроси тя, – когато загубата толкова много боли?“
Тази нощ седемгодишният ми прадядо е избълнувал последния си безгрижен сън. На сутринта децата се събуждат и разбират, че са сами. Извикват леля си Мириам и постепенно къщата се напълва с хора. Сипят се обвинения и от двата рода. „Какъв срам, какъв позор!“ е фразата, която прадядо ми е запомнил от този ден. И по-късно най-ужасното в неговия спомен ще останат не гладните и безпризорни нощи, в които е прибиран от стражарите по участъците в Бургас, а унижението и обидите, изсьскани по адрес на майка му Бука. Защото, макар и да не го е споделял, синът ѝ Михаел е запазил на много скришно място в сърцето си късче обич към жената, която му е пеела люлчините песни, разказвала му приказки за Мошикото и баба Зоица, която го е целувала, преди да заспи, и му е хвърляла погледи, пълни с любов и тревога, когато е боледувал.
Не след дълго изоставният Аврам е демобилизиран от казармата. Завръща се напълно сломен. До края на живота си, а той не е живял дълго, дребничкият човечец няма да забрави Бука и няма да изпита сладост в живота си, въпреки че създава друго семейство и му се раждат още три деца. Отново започва да върти търговия, но без предишната страст, а само колкото да не безделничи. Бизнесът му съвсем запада. Чрез общи познати Бука научава за окаяното положение на децата си и намира начин да изтегли при в Истанбул дъщеря си Естер.

От този момент бащата Аврам и синът Михаел стават неразделни. Почти като във филма „Хлапето“ на Чарли Чаплин. Запомнила съм думите му: „Баща ми в кафенето – и аз в кафенето, баща ми на пиацата – и аз на пиацата. Той на бръснар – и аз на топло до печката. Той на каруцата – и аз с него върху капрата…“
Аврам  решава да се захване с амбулантна търговия и започва да обикаля селата с каручката си. Продавал мъниста, забрадки, чембери, лимонада, ширити, гайтани, гривнички за децата и всякакви джунджурии. Така обикалят и зиме, и лете Странджа планина, докато се изнизали сетните дни на Аврам. „Бяха бедни, гладни и скучни години – разказваше дядо ми Михаел. – Животът се изхлузваше от черната земя бавно като смок. Но да знаеш с каква радост ни посрещаха в селата, защото бяхме единственото им разнообразие. А и баща ми ги веселеше, забавляваше децата и се зевзечеше с по-будните селяни.“
С романтичен плам си спомняше нощите, прекарани в гората, свирнята на щурците и припадъците на славеите след любовни песни. „Баща ми беше от хората, които често пъти оставят днешната си работа за утре, затова не му провървя в търговията. Беше прекалено добър. Когато види възторг в очите на някое дете, веднага ще се бръкне, за да му подари нещо. Вървим през гората, бързаме за поредния селски панаир или събор, а той вземе, че се заслуша в свирнята на кавалите и ми каже да разпрегна конете. Ще изслуша цялата песен на пастирите, после ще ме прегърне и дълго ще плаче над главицата ми. И двамата знаехме защо.“ Така е запомнил баща си Аврам невръстният Михаел.

Мостът преди Грудово, или както го викаха преди – Карабунар, и до днес е известен като Аврамовия мост. Кръстен е на прадядо ми. Някога на това място е имало брод, през който жителите на селището преминавали през Мандренска река. Малката, но буйна от падналите валежи река била толкова придошла, че  откъснала селото от света. Тогава Аврам, „малкият човек“, който снабдявал  с продукти селото, решава да се направи на юнак и проявява безумна смелост –  да премине през дълбоката и мътна вода. Цялото село се събира на другия бряг и всички се опитват да го придумат да се откаже –  буйното течение можело да залее каруцата му, да я обърне и да го удави. Но Аврам размахва  камшика над уплашеното си конче, рискува живота си, но успява  по много драматичен начин да премине с каруцата си през водната стихия, която го отнася повече от километър по течението. Жителите на Карабунар го посрещат като герой, всичко идват да го поздравят за храбростта му, да му стиснат ръката, да го прегърнат. От този ден започнали да наричат речния брод Аврамовия брод, а сетне, когато прекарали мост и до днес го знаят като Аврамовия мост.
Но както споменах, той умира много млад. Сърцето на Аврам не трепва пред дълбоката река, но в гората го пресрещат разбойници. Те не само го ограбват, но и го изтезават, за да каже къде е скрил златото си. Щом е евреин, няма начин да няма тайник за  жълтиците, нали разнасял стоки из околните странджански села. Казват, че след като се спасил от бандитите той се връща вкъщи болен, и много блед. Залинял и не след дълго умира. Предполагат, че  от страх му се е спукала жлъчката, или е бил покосен от инфаркт. По това време синът му Михаел е бил на фронта и не е могъл да се прости с единствения човек, който го е обгръщал с топлота и нежност.

Преминали войните. Бившият аскер се връща в Бургас и създава семейство, започва да се труди за прехраната му. Все по-рядко се сеща за роднините си в Турция. Но един ден най-неочаквано го привикват да иде в известна турска къща на улица „Богориди“, съвсем близо до морето. Там, в двора, дядо ми вижда стройната фигура на майка си, забрадена като туркиня. Срещата е вълнуваща и за двамата. Тя се хвърля, обляна в сълзи, да го прегърне. Но дядо ми, едва преглътнал събраната от десетилетия болка, ѝ казва:  „Защо плачеш? Вече не е нужно. Да беше плакала, когато ме прибираха премръзнал и гладен по участъците.“ А тя му отвръща:  „Аз съм достатъчно наказана, недей и ти да хвърляш още огън в раната ми.“ Дядо ми я прегръща през рамото и я прибра в дома си.
Бука гостува няколко месеца на сина си. Майка ми е била вече родена и добре си спомня подаръците от Истанбул –  дъвка сакьз, турски пантофки и други лъскави дрьнкулки. Помни също как в определени часове на деня баба ѝ отивала да се моли в джамията.
Ако действително Господ е един, той би могъл да ѝ прости промяната в чувствата, би могъл да преглътне и смяната на вярата. Но да изоставиш рожбата си е непростим грях – според всички нравствени закони и всички религии.
Бука се простила със сина си и отплавала, този път завинаги, при другото си семейство в Турция. Случайно или не тя идва да се срещне със сина си точно, когато е навършила 70 години, и когато е настъпил моментът да бъде извършен ритуалът „Кроежьт на савана“ (на ладино – „Кортар ла мортажа“).
Казвали са ми, че е живяла заможно, но не е била щастлива. Малкият ѝ син Моис, преименуван на Мехмед, става капитан на голям кораб в турската флота. А Естер, или Терисия, се омъжва за богат бей в едно от азиатските курортни градчета на Мраморно море. Но, изглежда, проклятие е тегнело над тази фамилия, защото тя не успява да пусне корени в Турция. Естер остава бездетна. А двете деца на Моис загиват в жестока катастрофа, докато са студенти в Лондон. Тези нещастия превръщат роднините ни в Турция в религиозни фанатици и прекъсват връзките си с единствения си брат от България. Той поддържаше връзки с общи познати турци, които му носеха новини, предимно за Моис, който живеел в Истанбул, в един от богаташките квартали.

И въпреки че дядо ми Михаел винаги ни е внушавал, че е твърд и несломим човек, помня, че когато навърши 70 години, най-неочаквано ни заяви, че иска да отиде в Истанбул, за да се прости с брат си и сестра си. Помоли майка ми да го придружи. Можете да си представите как е изглеждала срещата им след 70-годишна раздяла. За да стигнат до селището на бея, мама и дядо пътували цял ден с някакъв раздрънкан автобус. Пристигнали късно вечерта, уморени до смърт. За техен лош късмет къщата на сестра му била пълна с гости, защото изнасяли панихида на въпросния бей. Дядо ми бил неспокоен. Потропали на вратата. Появила се някаква ханъма. „Не е тази“, промълвил тихичко той. След малко излязла друга жена: „Еста ес! (тази е)“, казал с пламнал поглед дядо ми.
Братът и сестрата се прегърнали. Но е загадка, как Терисия го е познала, без въобще да подозира, че някога ще го срещне. Загадка, която никой не може да ми разтълкува. Мама била уморена и заспала. Помни в просьница, че леля ѝ я завила и я целувала по главата. Двамата са си говорили цяла нощ за техния общ, но разделен живот. Но какво точно, дядо Михаел не пожела да ни каже. Върна се от Турция щастлив, но остарял. Беше огорчен, че близките му криели еврейския си произход и дори роднинството си с него.

Но  „Животът е това, което е.“ ( „Зе ма йеш.“), казват в Израел и все по-често се връщам към тази мъдрост. Днес всички герои от тази история са отдавна в отвъдното. Останали са само морето, кеят и пристанището, откъдето Бука е отплавала към своя друг живот.