Да си себе си на сцената на (не)знанието – прави ли те враг?

Венислав Василев

„Враг в класа“ от Найджъл Уилиямс. Превод Иван Л. Димитров,  режисьор Николай Йорданов, художник – Никол Трендафилова. Участват Димитър Стойнов, Петар Андреев, Даниел Кукушев, Йоана Димитрова, Нелли Таукчи, Иван Николов. Театрално сдружение „НЮХ“. Премиера – 3 април 2026.

Постановката акцентира на учениците, които сякаш търсят внимание от околните в състояние на пълен нихилизъм. Те са най-големите експерименти за един учител, правещ опит да ги приобщи към конвенционалната матрица. При неуспех, колкото и да твърдят как слабите биват „унищожени“ – човекът отвън напуска затворената стая. Подаденият тон от архетипа на руската класическа литература не е случаен. Директно и завоалирано се правят препратки най-вече към Достоевски и Чехов. Но за това после.

Актьорите ни посрещат на сцената в определено положение. Всеки прави нещо, изпаднал в ням или леко присмехулен, плашещ транс – един чете, втори спи, трети се плези като гущер, четвърти като тартор се разхожда и тупа топка за тенис на корт, пети – къса листи от тетрадка, пали ги, гледа ги и накрая ги пуска в алуминиева кофа. Всичко това в непрекъснат „акомпанимент“ на въпросите „Какъв ще станеш, когато пораснеш?“ и „Какъв ще станеш като голям?“, сякаш е зациклена иглата на грамофонната плоча.

Обаче само черната дъска с (липсващи) тебешири и разгневените спомени върху историята напомнят за „по-старото“ време. Учениците са съвременни и близки до настоящето ни. Проблемите – сериозно наболяващи и увеличаващи се с всеки изминал ден. Сигурно това обяснява и твърде вулгарния език до втръсване, както и поведението им – нихилизъм, преминал в абсолютен „омразинизъм“.

Но къде е „новото“? То се открива в мимезиса на драматурзи като Чехов и Бекет. „Проблемните“ (отразяващи, а не правещи…) ученици очакват Учителя, който ще дойде и ще ги научи на някакво потребно за тях знание. До края – с биенето на звънеца – никой не идва. Затова, чакайки, те решават да се самообучават. Всеки излиза на черната дъска и представя своя урок (за секс, за градинарство, за готварство, за самоотбрана). Най-силният сблъсък е между Железния и Светлия. Първият не приема ничий урок за полезен, а вторият, туширайки първия, подкрепя останалите към пълно разкритие. През цялото време учениците променят драстично бързо състоянието си – от весели и шеговити, стават гневни, крещящи, но след секунда отново се уравновесяват. Тази секундна явна драматизация, замъглена от вътрешна буря и тих яд, е характерна за Чеховите герои. Но реминисценциите не спират дотук. Репликата на Муна за счупеното стъкло, което пада като сняг, е равнозначно на мисълта на Тузенбах за смисъла. И да, учениците също го търсят, и то през знанието. Копнеят да научат най-накрая какво трябва да знаят, какво правят тук, защо са се родили, как да постъпят към себе си и околните. Колкото и да пародират комунизма, религията, семейството, демокрацията, те в някаква степен излизат от тях на показ. Героите и плачат, и се гаврят един с друг, и се бият. Сетният двубой е между Светлия и Железния. Последният обезобразява другия, който до последно остава наивен и вярващ в доброто. Пада на земята, като Христос на кръста. Следва урокът на Железния по самоотбрана. Излиза на преден план, точно пред публиката. А през това време зад него на сцената се оформя интересно съчетание между „Пиета“ на Микеланджело и „Тялото на мъртвия Христос в гробницата“ на Холбайн, съобразено с принципа на „застиването“ (като за фотография). Тялото на Светлия – все още жив – е на земята с леко отворени уста и очи към публиката, главата му е върху краката на една от съученичките му. Останалите са около него и го гледат, изправени, клекнали, хванали го за ръка. Може би не е случайно и че урокът на Светлия е по готварство – за хляб с олио (циганска баница). Нали Иисус нахранва хората с три хляба. Алюзиите с Достоевски не са само с „Идиот“. Усеща се и конфликтността от „Братя Карамазови“. А и Светлия се държи донякъде като Иван Карамазов – мълчи, смее се, знае как да каже нещо, че да провокира донякъде или да повлияе на останалите. Той е много обран от действия на сцената през първата половина на постановката. Накрая Железния показва своите бесове на публиката през засилен очен контакт, конвулсии, изскочили жили, викове, шептения, кокорене и какво ли още не. Това обяснява и тъмната атмосфера, внушена от сценографията: на показ излизат пропадналите души с техните объркани ценности.

Накрая, когато формално изглежда, че представлението ще приключи, актьорите взимат по един стол и сядат пред публиката. Зачитат сценария си (интересен подход) – как идва директорът, какво си казват и накрая как остават пак сами. А и дори тогава няма никой друг освен тях (не се появява актьор, изпълняващ ролята на директор или учител).

Изправят се и словесно, мисловно достигат до това как няма знание, което да се научи. Съответно няма Слово, което да го изрече, а оттам произтича и усъмняване във фигурата на Бог. Но те остават – всеки със своите травми, неизяснени мисли и все пак надежда за нещо или някой – без разкаяние, без драматизъм. Една чиста и права линия, равнина – като черна дъска.

Но къде е тебеширът?