Да свети Твоeто име, братко мой, и дирите Твои по Пътя …

Няма нищо лошо в масовото разцепление на фейсбук обществото. Това е нашето всенародно събрание и всеки може да гласува или да псува по противния – до доказване на противното.

Но покрай тези преки и непреки пререкания има опасност да се превърна в нежен убиец –  днес, без да ми мигне окото и без изобщо да се замислям изличих доста въшки, с които бях привикнал да ми лазят по нервите. По-рано заради лудата им любов и преданост към голия генерал Мутафчийски, сетне ги оставих да лаят с ярост срещу ваксините – с основание и без основание, сега голямо квичене пада не просто срещу САЩ, но и срещу цялата западна Европа. И почти всеки неваксиран се оказа на тъмната страна на безпътника Путин.

Какво ми предлага тази тълпа? Иска да ме върнат в ледените прегръдки на предишните времена, от когато познавам и кътните вълчи зъбки на сталинистите. Недоволни са от живота си, сякаш някой им е обещал задоволство,  лукс и блаженства. Сякаш Господ е генерален партиен секретар и им е обещавал не Царството небесно, а безплътност и съвършенство – тук и сега.

Но днес беше особен ден за лов на рибки бананки. Поводът за поредния квик, за поредното колективно квичене ме довърши – скръб и ярост за един военен министър, който по време на война не се съгласява с политиката на премиера.

Кажете ми в коя държава – демократична или тоталитална – такъв честен, доблестен и смел министър щеше да остане на поста си? Или сам щеше да подаде оставка?
Този номер навремето успешно го извъртя ген. Марин и стана вице на Първанов, а лета подир това и ген.Радев – първо подаде оставката си на ген. Борисов, но той не му я прие, ала сетне Радев неудържимо напусна армията и се изправи срещу любимеца на народа, за да го повали от власт.

Затова, когато днес чух хоровото изпълнение на редица разгневени левандули, на бивши офицери, фатмаци, издухани комунисти и настоящи гербаристи, които в един глас и с еднаква строева стъпка плъпнаха из мрежата, разбрах, че новата лява пропрезиденска партия отдавна е в ход. Червейчето е закачено на въдицата и чака лапнишараните да го налапат до топките.
През последните години винаги имах по 5000 непознати и познати приятели във фейса. По-голямата част от тях не виждах, не чувах, не знаех дали са реални люде или фалшиви профили. Какво от това, си казвах, всеки има право да се съгласява с мен или да ме убеждава в обратното. Но повечето от тях не ме забелязваха, нито пък аз тях.

Може би си траеха, щото преди време извадих от употреба доста леви екстремисти, но си оставих най-ярките измежду тях, за да се забавлявам с коментарите им, в които намирах понякога логични обвинения и нелогични промосковски акценти.

Но днес за пореден път ми се избистри окото и видях, защо е навъзможно  у нас да постигнем нито масова градска десница, нито консервативна плесница на обществения вкус, нито независима, дори и от себе си, класическа интелигенция.

Причината е, че внуците на робите имат свободи, които с нищо не са ги заслужили, освен заради свалените си потури.

Хубаво е, че тази безумна война обедини гадния запад и изолира – дай Боже, за винаги – щастливата Москва, по Андрей Платонов. / Ако леваците знаят, за кого става дума/.

Не знам дали отново съм част от окатото малцинство или от слепците, които са виждали и виждат изгрева на Мрака, това няма национално  значение. За разлика от копейките и полезните идиоти аз вярвам в Христос, а Той не убива, не стреля, не обижда, не заграбва и не се опасява цял живот, че някой ще го нападне, макар да има защо…
Дяволското семе на Маркс и Ленин продължава да вирее в душите на огромен брой бойни българки, както и сред сексуално угрижените антизападни самци.

Явно 30 години не стигат и никога няма да ни стигнат, още векове наред българският шип от трънения венец ще бъде трън в окото на Господ.

И понеже у нас е пренаселено от неудачници, от амбициозни неосъщественци, от агресивни атеисти, с винаги неудовлетворени невежи, които не си познават реалните възможности, но познават реалнана омраза и завист към всичко различно от тях, нищо чудно самоликвидацията на народонаселинието ни да приключи още докато сме живи.

Къде е спасението ли? Няма спасение.

Поне в този общ живот и в уроците по дишане сред тези уж наследници на свети Йоан Рилски. В това вонящо по своему общество няма място за молитви, нито за секири.

Не се вайкам, нито се жалвам. Заслужил съм си всяка самота. И отдавна съм разбрал, че накъдето и да тръгна, какъвто и Път да захвана, винаги се спъвам в трупа на Щастливица.
И само на сън понякога се чувам:
„Да свети Твоeто име, братко мой, и дирите Твои по Пътя …“