Да превърнеш прозата в поезия, от Веселина Седларска

Харесах  „Михаела. Пазителка на тишина“ от Димитрина Тончева по две причини. Книгата е най-безхитростната, която е попадала в ръцете ми в последно време. Никакви литературни хватки, никакви модерни похвати, никакво повдигане на пръсти, никакви скрити амбиции. Просто и чисто разказване, което обикновено човек пише в личен дневник, който не е предназначен за чужди очи. И точно по тези причини ценно.

Ето и втората причина: връзката между баба и внучка е свещена. В най-директния смисъл на думата свещена. Баба и внучка често изясняват в уж случайни разговори представата си за Бог толкова естествено и леко, колкото това не може да се случи с усилно четене на купища религиозна литература. И не става дума за оня Бог, който забранява, наказва и те кара да навеждаш примирено глава, а за обичащия, пазещия те Бог. Църквата е къщата на Исус, осведомява малката Михаела баба си Дарина. И продължава: В нея има снимки на майка му, на баща му и на други роднини и приятели навсякъде по стените, даже и на тавана. Там трябва да се пази тишина, защото хората казват разни неща на Исус и той трябва да ги чуе. Едно момченце се развикало толкова високо, че на Михаела ѝ се приискало да падне, но не паднала, защото в този момент се намирала на разстояние от нейния „светлец“ св. арх. Михаил и на него ще му е трудно да я спаси. Има ли нещо, което да не ви достига в това обяснение?

Книгата започва с това, че Дарина пресича площад с името „Поезия“ в града на Пеньо Пенев, в ден, в който очаква да се роди внучката ѝ.  Тя все още не знае, че появата на детето на детето ѝ ще стане причина да пресече целия си живот, за да го разкаже – по по-осмислен път на себе си и да го завещае под формата на разкази на внучката. Тези разкази бабата на Михаела поставя в кутия с надпис „За 18 +“, защото, когато детето е малко, е време за радост, а когато навърши пълнолетие – за уроци. Нека внучката знае какви уроци е дал животът на нейната баба.

А този живот не е бил скучен, това е най-щадящият начин да се каже, че не е бил лек. В него е имало изпитания, за каквито може да се разказва със самосъжаление и оплакване, само че бабата на Михаела е избрала да разказва за живота си през смях, със самоирония към себе си и прошка към другите. В този живот има несъвместими на пръв поглед неща: трудна защита на дипломна работа на тема „Пеньо Пенев“, трудов стаж в голям магазин, практикуване като социален асистент в домовете на богати, капризни и чудати възрастни хора.

Четири поколения живеят в тази книга. Родителите на Дарина, за които тя се грижи, защото алцхаймерът е отнел спомените на майка ѝ, а болест е изпила силите на баща ѝ. Самата Дарина, която въпреки прозата на живота успява да открива във всичко поезия. Синът на Дарина и неговата жена, както и тяхната дъщеря Михаела. Дарина е свързващото звено. Затова тя осъзнава задачата си да приеме уроците на своите родители и да предаде своите на малката Михаела. Макар че Михаела също ѝ обяснява живота. Казва „бабо, хладилникът е коремът на кухнята.“ Как без помощта на Михаела Дарина би могла да разбере тази важна истина?