Светлозар Игов: „Това че един от най-българските романи идва с осемнайсетгодишно закъснение в „родния” си език като представяне на гръцки писател в „Балканска библиотека“ е нов урок за нашия литературен живот – нещо като завръщане на образ в огледалото и в същото време – като огледало, в което не сме пожелали да се вгледаме.“
Гръцкият български роман
Светлозар Игов
„Китарист в таверна” от Христос Хартомацидис е поредната книга на Балканска библиотека, където се публикуват творби на писатели от балканските страни. Авторът Христос Хартомацидис живее в гръцкия град Комотини, заглавието на романа звучи „гръцки”. Но романът е български (не е преведен от гръцки, защото е написан на български) и неговият автор е български писател (роден през1954 г. в Казанлък в семейство на гръцки политемигранти, завършил медицина в София и живял до 1980 г. в България), без да престава да бъде грък и независимо от това, че е издал няколко книги на гръцки в Гърция.
В уводните думи „към българския читател” авторът съобщава, че през 1990 г. романът му е получил наградата на изд.”Христо Г. Данов” и пловдивската община, но не е бил издаден по „неизвестни причини”, а година преди това е бил върнат от софийското младежко издателство с аргумента, че е „повлиян от упадъчната американска литература”.
Знам много добре това, защото бях в журито, което присъди наградата на романа, сам аз бях възхитен от неговата недебютантска повествувателна зрелост. Подозирам и много добре известните „неизвестни причини”, поради които издаването на наградения роман бе осуетено, защото и моята „Антология на българската поезия – том втори” не беше издадена пет години след това, макар да получи субсидия от Министерството на културата.
За мен бе истинско удоволствие да прочета за втори път – вече след 18 години – романа на Христос Хартомацидис – и защото най-сетне
с българското му издание е поправена поредната несправедливост (и спрямо автора, и спрямо читателите, и спрямо наградилото го жури), и защото изтеклото време с нищо не е отнело достойнствата на творбата, но е прибавило и допълнителна перспектива към прочита му.
Въпреки „гръцкото” заглавие, „Китарист в таверна” е изумително български роман, „български, наистина български” (ако парафразирам леко Цветан Стоянов). Не просто защото житейският материал е българската действителност и български персонаж от годините на късния, презрелия социализъм. А защото дава впечатляваща и проницателна картина на социално-психологическата действителност на българското общество от това време.
Тази картина може да се интерпрертира и като социална критика на комунизма. Но не защото творбата е социален, а още по-малко социално-критичен роман. Напротив, романът е съсредоточен върху екзистенциалната проблематика на героя (разказът се води в първо лице, като автобиографично повествувание, което не значи, че е автобиографичен), потопен в принизен битов контекст. В битовата реалност на късната социалистическа действителност. Не само защото най-суровите години на репресии и идеологически патос са отминали, социалното в романа е редуцирано до всекидневно-битовото, където дори политическите позиции на някои от героите са се утаили в безобидни прякори, битови навици и сантиментални или горчиви спомени.
Родителите, несъмнено бивши политически конформисти, са се превърнали
в битови конформисти, техният идеал е синът им „да се уреди добре” и да живее според нормите на приличие на средата. А тази „среда” е точно ”средната” (на едно място дори се казва „средната класа”) и точно тази „усредненост” на персонажите и социалните им позиции прави творбата художествено репрезентативна за състоянието на цялото общество.
Бунтът на героя – ако приемем за „бунт” нежеланието му да участва
в спектакъла на живота – не е социален бунт, не е бунт срещу някакви социални прегради или въобще срещу някакви външни пречки. Той е много по-дълбок, защото е вътрешен и защото е всъщност бунт срещу самия себе си, срещу „непосилната лекота на битието”, в края на романа се говори за „неочакваната лекота”.
Героят не е приет за студент, защото сам се е отказал – не чрез демонстративен жест – от „лекотата” на препятствието, от удобствата
на привилегиите и на порядъчния живот. Но в същото време много добре
се справя с този живот. И именно тази „неочакваната лекота при изпълнението” се оказва същинската екзистенциална трудност на битието му.
В края на творбата героят избягва от собствената си сватба и се скрива в един „клозет”, размишлявайки „че понякога бягството е може би единственото противостоене” и в същото време съзнавайки, че това е измислено от самия него „голямо оправдание”. Този незавършен и „отворен” финал е всъщност достойният „завършек” на творбата като смислова структура. Тя би могла да завърши и с хепиенд, но това би било еднозначно затваряне на сюжета. Би могла да завърши и с истинско, тосет успяло бягство.
Но авторът ни оставя точно там, където героят е хем избягал от сватбата си, хем е и възможно да го открият и да се върне под сватбения венец. И именно тази неопределеност на самото желание на героя е художественото достойнстово на романа, защото разкрива флуидността, амбивалентността и неяснотата на желанията на самия герой като същностна характеристика на човека.
А този финал е подготвян и от самата творба, която като всеки разказ измъчва читателя с въпроса „какъв ще бъде края?”, „как ще се развие съдбата на героя?” Какво представя връзката на героя с първата жена, Юлия, доста по-стара от него разведена инженерка с голям син, почти на възрастта на любовника й – удовлетворяване на сексуално желание, страстна любов, необходимост от домашен уют отвъд родителското гнездо (и ролята на вечно дете)? Може би героят сам не знае. А какво представя връзката на героя с връстницата му Камелия (”която май дори обичах”), след като не е съвсем сигурен и в това си чувство.
Човек е загадка преди всичко за самия себе си – до тази битийна проблематика българската литература не е стигала често и вече самото навлизане в нея е голямото достойнство на първия роман на Христос Хартомацидис.
Амбивалентно е поведението и мисленето на героя не само на финала, а
и в целия ход на постъпките и оценките му в романа. Той се проявява и като нежен и като груб, и като загрижен и като безгрижен, и като бунтовен и като конформист, като беглец и като завръщащ се, различен не само в различни ситуации и към различни герои, но и към едни и същи хора.
По същия начин са представени и останалите персонажи – главният герой ги вижда като че по различен начин в различни ситуации, а и те самите са представени многообразно не само през погледа на главния герой. Каква е Юлия – сладострастна сексуална хищница или просто жена, желаеща човек до себе си, грижовна майка или безгрижна лекомисленица, влюбена жена или коварна хитруша, желаеща на всяка цена да се омъжи? Или всичко това в някаква противоречива, но жива смес?
Писателят има усет за противоречивата динамика на човешката природа,
за множеството роли на социалната личност и за множеството желания
на „голия” човек. Така виждаме – дори през погледа на сина им – и родителите, видяни ту с досада към педагогическото им усърдие, ту с нежност към човешката им крехкост, ту с ирония към социалните им предразсъдици, ту с гняв, ту с разбиране за деформациите им от социално-историческото време. А чрез това е предадена и динамичността на оценъчния поглед и поведенческите реакции на сина им.
И цялата тази пъстра мозаика от различни човешки персонажи и ситуации, битовата среда и историческия фон дават много точна картина на българската действителност от последните десетилетия на социализма. Не като натурно точно (макар че бих нарекъл похвата на писателя битов реализъм и дори натурализъм) описание на тази действителност, а като художественото й моделиране в достоверни образи и ситуации.
Не зная какво са имали предвид отреклите романа като „повлиян от упадъчната американска литратура“, защото и не долавям някакви преки образци на влияние. Ако са имали предвид по-свободното описание на сексуалния живот на героите, извън стандартите на тогавашната българска литература, не съм усетил това при тогавашния прочит на творбата нито като особено художествено предизвикателство, нито като „порнография”, защото е вплетено в повествуванието с мярка, лекота и известна ирония. Като не говорим за днешното възприятие, когато всяка подобна дързост в изкуството не само изглежда невина, но е и ненужна като предизвикателство на фона на порнографски разюзданата действителност. А ако трябва се се ситуира творбата в някакви литературни координати на 80-те години бих я поставил между метафизическата ригидност на Златомир Златанов и артистичните фриволности на Янко Станоев, не в смисъл на някакви влияния.
Христос Хартомацидис още в първата си книга ни демонстрира личен почерк, напълно адекватен на изобразявания житейски материал. Българската действителност – като социум, персонаж, манталитет – е представена с великолепна изобразителна пластика и социално-психологическо и народпсихологическо проницание на всички повествувателни равнища – от най-дребни битови детайли (нали наричат романа изкуство на титаничния миниатюризъм) до психологията на отделни човешки личности и микрообщности (например – прекрасния колективен образ на кръчмарския „трудов” колектив, на оркестъра или на стандартното чиновническо соцсемейство, на ритуалите „българска сватба” или „сватосване”).
Но – повтарям – това е само втората, фонова линия на повествуванието,
в чиито център е екзистенциалната проблематика на човека, хванат в „капана на живота”. Ако въобще тези неща могат да се разделят, защото едно от внушенията на романа е именно неразчленимото им битие. Този акцент върху екзистенциалното придава на романа универсално значение отвъд документално-художествената му стойност за българската и социалистическата действителност. Драмата на героя е преди всичко универсална екзистенциална драма.
Това че един от най-българските романи идва с осемнайсетгодишно закъснение в „родния” си език като представяне на гръцки писател в Балканска библиотека е нов урок за нашия литературен живот – нещо като завръщане на образ в огледалото и в същото време – като огледало, в което не сме пожелали да се вгледаме.
––––––
Христос Хартомацидис. Китарист в таверна. София: Балкани, 2007.
