Градът

Портрет на шейсетте години на миналия век

от Ангел КОЛЕВ

„Един билет за града.” – Прозвуча като заповед. Последната дума, изстреляна от упор в разкривеното, отдавна боядисвано в пепелявосиво, поолющено гише в тясната чакалня на старата столична автогара, го принуди да отстъпи крачка назад и да се наведе към светлия отвор, за да го чуят по-добре.

Думите му затрептяха във въздуха като мембрана, запалиха усмивка върху  поовехналото, уморено, като че ли по навик, лице на касиерката – не в първа младост.

“Билет за града.” Познато. Точно така казваха – за града. Нищо повече. Знаеше за кой град става дума, стотици пъти беше издавала тези “билети за града”. Разпознаваше и тамошните хора, натрупала стаж все в тази старичка автогара. Запомнила ги беше и как изглеждат – с меки погледи, с топъл глас. И това кратко, ласкаво, молебствено сякаш – “града”, стопляше.

“Града…”

Спомни си далечното пътуване от същото това, малко пресилено наречено площадче в шумната столица – с продълговата, източена от едната му страна градинка, което всъщност не беше никаква градинка. Просто зелена площ, но в детското му съзнание това място винаги му се е представяло като градинка.

…Молотовката, поизбеляла от служба, изпускаше задушлив мирис на прясно изгорял бензин. Ръбака, както се обръщаше към него баща му, се беше изкачил горе на грамадата от мебели, които се издигаха доста над страните на отеснялата от товара каросерия на военния камион. Пристягаше въжето, опасало стърчащите безразборно крака от столове, маси, метални табла  и пружини от войнишки легла. Това беше и цялото обзавеждане на многолюдното семейство на черноокия капитан – пресен випускник на Военната академия. Хващаше с две ръце “кокилите” на товара и силно ги разклащаше да провери дали няма да изхвръкнат на някой завой по пътя към граничното градче. Щяха да пътуват дълго по разбитото, покрито с износен или съвсем  продран и разкривен паваж, на места засипано с дребен чакъл шосе. В планинския си участък беше съвсем тясно, отбиваха, за да се разминат с насрещните коли.

Капитанът, значително по-млад на години от изпечения, прехвърлил доста служба под пагон шофьор, вече поглеждаше притеснително часовника си, но го правеше мълчешката, без стряскащи гримаси и припряност. Владееше се и заради спокойствието на семейството си, което изпитваше респект към него, в известна степен и за поддържане на бодрост в ситуацията. За пълно спокойствие трудно можеше да се говори. Другият униформен, шофьорът със старшински пагони и вече на възраст, беше най-опитния шофьор в поделението, където щеше да продължи службата на  академика.

Съпругата му се беше настанила удобно в кабината с двете си по-малки деца, също момчета. Оставаше те, таткото и баткото да заемат мястото си върху скупчените, навързани един за друг в каросерията отзад мебели. Такова беше решението на младия офицер, доста смело  – на открито. Пътят им, по думите на шофьора, щеше да отнеме поне седем часа, с няколкото спирки за почивка. Колкото да се разтъпчат.

Измръзна. Въпреки дебелата пухена шуба, с която го бяха овили като пашкул. Беше възседнал кухненската маса, обърната с краката нагоре в своето гнездо от натрупани под него, опаковани в чували одеала и възглавници. Точно пред него се беше разположил баща му. Да спира вятъра. Да го предупреждава, че идва завой и да се държи по-здраво. Тяхната парола за това тяхно дълго среднощно пътуване към неизвестното им до скоро гранично градче. Извръщаше глава назад и през рамо казваше: “Завой!” А той повтаряше: “Завой.” Значи, разбрал е и впиваше здраво изтръпналите си пръсти в гладкото дърво.

…Обичаше да мирише дъските, ама след като преди това майка им беше ги изжулила, точно така се изразяваше – изжулила, с телената четка. Пооръфана от дулго жулене, поизядена на места, с оредели телени иглички, но все още хапеща, ако не си внимателен. Опипваше ги с върха на пръстите, ама без да натиска много. Ток тръгваше към ръката му, ако натиснеше по-силно.

Тяхната стая. Една-едничка. Четири на пет, толкова беше. Два кревата, с железни табли; единият с доста провиснала пружина, която проскърцваше като щурче като се отпуснеш на него, другият малко по-нов, или по-запазен, с по-весел цвят, опрени един срещу друг на двете по-дълги стени. Разделяще ги една малка, почти квадратна дървена маса по средата, обиколена с четири стола с шпертплатови облегалки. На двете по-къси стени, пак срещуположни една от друга, се бяха разположили един бледосин избелял шкаф и малък бюфет със стъклени витрини, а срещу тях – кухненска печка и свита в ъгъла малка чугунена мивка, в коята вода течеше рядко. В един от ъглите беше вратата на стаята. В тази едничка тяхна стая за всичко, щяха да живеят петимата. Семейството на граничния капитан, родом от другия край на България. Родителите и те, тримата братя – родени един след друг в три различни гранични комендатури. Години след онова време известен столичен поет му беше казал: “Комендатурчици”. Такива бяха…

Върбици сестрици. Спускащите се безметежно на вълни, на вид слабички и беззащитни, а всъщност жилави клонки на върбите – зелено петолиние, цвърчат във всички гами на птичия хор. Птиците не се виждат, природата грижливо ги е скрила в пазвите на върбовата върволица досами реката, закътала в ямурлука си усърдните песнопойци. Вдигне ли се утринната мъгла, затиснала като с каменна плоча клокочещия поток и всичката живинка, населила старото корито на градската река, шибната от бледорозовия камшик на лятното слънце, птичият хор отваря песнопойките си. Всяка живинка наоколо се буди от внезапно избухналата птича песен. Въздухът оживява, искри в зеленината; хората, наизлезли вече от къщите си и изпълнили улиците на града, отбелязват с надежда новия ден в календара на градската хроника.

Стои свит, сам, затаил дъх досами среброто на реката. Подскачат вълничките, рошави и бистри от всяко камъче – звънко, меко – акордирано пиано. Си-си…Ла-ла…Пак си-си…

Някой цопва. Жабок? Или водна мишка. Има ли водни мишки?..

Сянката на двата силуета се спуска към издълбаното от пороите корито. Едра, затуляща хоризонта. Вървят един до друг. Плътно, сякаш са слепени. Той и тя. Той е Боре, стопанинът, познат в целия град, и Млечка. Кравата. Никога не ги е виждал разделени, един без друг, винаги са заедно. Така пресичат почти целия град. Тя чатка тържествено с твърдите си копита, той, неделимо съпровождащ я – с меката си, чуплива стъпка, сякаш ей сега ще се впусне в някакъв чувствен и непознат танц. “Боре.” – Така се запознава. И бърза да добави името на своята спътница: “Млечка.”

Никой в града не ги е виждал отделно. Сигурно спят отделно, ама и това никой не може да го потвърди. Може пък да си е стъкмил и той някаква свое легло от режещо, но топло сено в ъгъла на малкия обор – нейното обиталище за през нощта. Къщата им е в другия край на града, от там започват заоблените хълмове на планината и се налага всеки божи ден да преминават през целия град, докато стигнат тучните, избуяли от постоянната влага треви по крайбрежието на малката, но пълноводна речица, която събира водите от пороите, дето се стичат от високото. В тежките зими я стяга леда, но то е за кратко…

Не иска да го видят, не че ги следи с някаква корист, но иска да ги наблюдава незабелязано за самите тях, без те да знаят за това. Понякога дори се чувства някак виновен за необяснимата и за самия него конспирация. И никога, ама никога и през ум не му минава да разказва на някого за сцената край градската река. Той върви до нея като жених – всеотдаен, готов да я защити, ако тя почувства заплаха, или нещо я смути – някое бездомно куче, някой свит в тревите смок. Глупости, фантазии, прогонва с досада изненадващото и необяснимо за самия него, налудничаво хрумване. Тихо е…

Веднъж го заговори, захвана го отдалече и много предпазливо, за да не се издаде с нещо, че го наблюдава скришом до реката. Срещнаха се случайно на улицата. Странната за всички в града двойка се прибираше от своя маршрут след всекидневната паша.

“Защо Млечка?” – Пое инициатива за темата.

“Защото е…” – Малко неуверено и смутено, изчервявайки се едва забележимо му заобясява

“Защото е…” – Тук неочаквано спря. Не знаеше как точно да продължи, мисълта му забуксува, като че ли фатално нещо е сгрешил или е издал някаква свещена тайна, за която се е вричал да пази до край. Разбира се, защото има мляко, реших наместо него. Коя крава не дава мляко! Боре дълго мълча. Ама и той, намери за какво да го пита.

“Ами, от Млечния път.” – Възторжено изрече Боре и лицето му изведнъж светна, засия, сякаш неочаквано намери отговор на труден въпрос. Размекнала се беше и после съвсем изчезна от небръснатото му лице тънката, загрубяла от вятъра и слънцето коричка, от която чертите му изглеждаха студени, грубо нахвърляни, без капчица живот. Почувствал след този отговор превъзходството на победител, необяснимо за какво, вече по уверено и без да се запъва, гладко и някак си напевно продължи: “ Ерол ми обеща да ми покаже Млечния път през своето далекогледо око. Да го погледна някоя нощ, когато той се вижда най-добре.” С Ерол бяха приятели от училище, учеха в един клас, най-добрия му приятел. Кога ли са говорили за това?

Този разговор ги спиятели, макар тяхното приятелство да беше само във въздуха, защото това беше техният пръв и последен разговор. Никога повече не се спряха да поговорят за нещо, все едно за какво, макар и съвсем неважно, не намираха повод. Но всеки път, когато го съзреше, даже и съвсем отдалече, Боре винаги блажено се усмихваше. Повече на себе си, нежели на него. Това го стопляше. Чувстваше някаква неизказана от него благодарност. За какво? Наистина какъв странен живот. Но никога не разкри тайните си наблюдения, докато те вървят мълчешком край реката, закътани във върбовите клони, скришом от другите хора. Двамата. Боре и Млечка. И той в своето скривалище.

Беше забравил за тази своя тайна с Боре и Млечка. Без нещо по-така да се е случвало. Просто един ден не отиде до реката. После още един…И още…Не го срещаше вече и на улицата, все така пристъпящ бавно, но с някакво едва забележимо величие до кравата. После порасна и съвсем го забрави. Докато един ден не видя некролога. Тези некролози той няма да ги забрави. Бяха някакво тукашно градско летоброене. Те сякаш отброяваха дните, часовете и минутите дори на живота в града. Сякаш заменяха спрелия от години градски часовник.

Един от тези некролози привлече вниманието му. Да, залепен на познатите му и преди дървени стълбове на Енергото, също така познатите му бели изписани листове, но нещо невидимо и необяснимо и до сега го подтикна да се приближи към мястото. От снимката го гледаше с благия си, всеопрощаващ поглед Боре, а до него извила леко врат към стопанина си – Млечка…Това е била сигурно единствената снимка, която са намерили в стаята на самотния мъж. Дори не си бяха направили труда да изрежат единствената му радост, кой знае дали е така в самотния му, незабележим за околните тъжен живот. Точно така – тъжен живот. Не знае дали е прав, но винаги, когато се сещаше за Боре, си мислеше, че животът на този странник е не само самотен и тъжен, но напразно и безполезно пропилян. И това чувство го измъчваше, защото не знаеше с какво всъщност може да му помогне, да го спаси. Някой да е търсил неговата помощ? Да го е молел за това?.. Но дори и на тази снимка мъжът се опитваше да скрие тъгата си, самотата си, с непохватната си и позната, някак непреднамерено и наивно изрязана върху лицето му усмивка…

“Ероле!” – Той се обърна рязко. Лицето му като парнато от мълния – напрегнато, някак смалено и сякаш захвърлено в някой тъмен ъгъл. Очите му неподвижни и неми – изгаснали и безжизнени черни въглени. Не го очакваше. Стояха изправени един срещу друг – неподвижни, бездейни, с леко повити настрани рамене – като предизвикани на дуел, в припряно очакване кой пръв ще изпрати смъртоносния куршум към противника.

“Противници?..Защо противници?..” Тази мисъл го стресна, тя го мобилизира за съпротива, за отчаяна съпротива, ако се наложи. Те не могат да бъдат противници. Никой и нищо не може да ги направи противници. Та те бяха най-добрите приятели от училище още и нито миг оттогава не са били друго нещо, освен най-добрите приятели. Името. Той сега от много време насам за първи път си чуваше името. Неговото си, истинско име…Каква нелепост…

Виждаше света през телескопа – метална тръба, пълна с разни лещи, която сам беше измайсторил. Неговия си свят. Небето. Не говореше много, по-скоро можеше да бъде отнесен към мълчаливците, но ако спечелиш доверието му, никой и нищо не можеше да го накара да те предаде, да се отвърне от теб. Тогава го бяха предали. Всички. Беше отишъл сам да си смени паспорта, заради новото име. Не искаше никой да го вижда. И душата му настръхна към всички. Само не към него. Дълго време не можеше да се реши на тази стъпка, да отиде при него и без да му говори, без да се извинява – за какво, просто да се обърне към него с истинското му име. Боеше се да не предизвика нова болка, ново опарване…

”Ероле, да отдем до “Плешивото”, вземи Балкан…” – И нищо повече.
От реакцията и на него му стана студено. Потръпна…
“Сега ли?..” – Едва чуто промълви.
“Да, сега!” – Почувства се окуражен от въпроса му.

Такава хубава разходка. Такива разговори. За всичко. Без ред. За класа, за мачовете в проливния дъжд в двора на училището; с белите потници в силния дъжд и как всички ги гледаха с възхищение, окичили прозорците на класните стаи по етажите, от всички класове; за смешката с панаира, когато си купиха от сергиите малките хартиени “котенца” и по сигнал ги стискаха и пускаха да мяучат по “движението”…За  геройството им, когато решиха да карат с колелетата до Големия град, без да казват на никого. Тогава студеният вятър ги изплаши и те скоро се върнаха от пътя, без да изпълнят момчешката си закана. За стригането. Избягаха всички от час за някакъв мач по телевизията и ги остригаха голи глави до един. Бяха горди с мъжеството си, а от тях очакваха да се почувстват виновни. Момчешко геройство…

Потоци, потоци от спомени. И усмивки. И приятелство. Каква благодарност само се четеше в очите на Ерол.

Ерол…Все по-често и по-често произнасяще името му. Като извинение. Не, като приятелство. Тяхното момчешко, едновремешно и възмъжало с годините приятелство. И сякаш нищо такова обидно, досадно, противно не беше се случвало. Как да бъде иначе…

Армандо. Така го знаеха всички в градчето. Красив циганин, с бяло лице, смолисто-черна леко начупена гъста коса, сресана на вълни назад, под която се откриваше високо, изпъкнало, равно младо чело и бликащи светлина като игриви извори тъмни очи. Не се разделяше с китарата, или тя не се разделяше с него, дори, когато ходеше на редките погребения в махалата, тя пак беше с него. Не защото беше поел някакъв ангажимент да изсвири нещо тъжно, скръбно за душата на присъстващите – като утеха, а защото и той, и сякаш самата китара толкова бяха свикнали един с друг, че нямаше как да я остави да скучае сама в малката къщичка, където живееше – с кого точно никой не знаеше, или не се интересуваше, защото всичко, което имаше смисъл и присъствие в града беше самият той. Армандо. Никой не се беше запитал дали това е истинското му име, но то също нямаше никакво значение, освен за папирите на местната власт, където грижливо се изписваха адреси, гражданско състояние и какво ли още не за всеки гражданин. Свиреше и пееше с наслада, ритмите му бяха и тежки, и отчетливи, и запомнящи се. Прочувствено горещи, по-скоро тъжни, отколкото романтични песни. И на цигански, и на българкски , комай поравно разпределени мотиви. Беше истинско удоволствие да го слушаш.

Мълчаливи се нареждаха до него, а той изливаше душата си, често с неизвестни текстове. И също така мълчаливи се разотиваха. Всеки със своите си мисли. Разбуждаше душите им Армандо със своите песни. Думите на някои, макар и популярни в махалата си ги дописваше сам, но това тях най-малко ги интересуваше. Попиваха дълбоко в себе си изпятото; сякаш благодатен дъжд се изливаше върху им и ги зареждаше. Красив, но самотен – къде живееше, с кого, не беше чул някой да казва дали има жена, има ли деца, които да му наследят китарата. По едно време се пусна слух, че е изоставен още като съвсем малко бебе пред вратата на приемниците му, извънбрачно. Говореше се за различни хора, но така и не се разбра кои бяха истинските му осиновители. После разправяха, че са го откраднали. Версиите, коя от коя по криминална и кървава, с ножове и брадви, постоянно се сменяха.  По едно време дори бяха го “намерили” забравен в колибите след някой катун – кошничари, които разпъваха за лятото своя стан край реката. Така и си остана кръгъл сирак; самотник, без нийде никой роднина, но с широка за песни и веселие душа. И това беше всичко за Армандо…

Градското кино. И мустакатият, мургав,  вечно усмихнат бай Ангел. Благ, разговорлив, лъчезарен – с открито излъчващо спокойствие лице. И много горд, щом застане на вратата преди прожекцията да къса контролите на билетите. Несменен. Години все той. Никой не би могъл да си представи градското кино, с всичките филми, които спираха за някой и друг ден в града и после поемаха по дългия си път към други кина , без бай Ангел, както уважително и с почит произнасяха името му, щом станеше дума за него. А за него ставаше дума често, почти всеки ден, защото градското кино беше и най-масовото учреждение тук; градската библиотека, която се помещаваше на горния етаж, беше за по-образованите, а сигналът на телевизията все още с мъка си пробиваше път към малкото на брой в онази далечна година домашни телевизори. Често радостта от домашното кино, както още беше известна програмата на прохождащата телевизия, беше помрачавана от някоя по-силна грамотевица, изсипала се върху тяхното Чудо – телевизионната кула, забила металните си нозе, същински динозавър на най-високия връх горе в планината, с гордото име Ореляк. В хубавите дни се виждаше от тук, а щом вдигнеш поглед към синия хоризонт, няма как да не затрептят радостни вълни в гърдите ти, гордост да не изпълни душата ти.

“Кулата пак гръмна!” – Отчаяно казваха и тази истинска беда ги караше искрено да страдат. Особено, когато имаше мач, или дойдеше времето на робинята Изаура от сериала. И потискайки тази непозната за други градове мъка, излизаха на Главната улица и се пускаха по “движението”. От единия му край до другия и после обратно. От горе, където се ширеше площада – до долу, при сенките на кичестите сводове на двата огромни вековни чинара. Тешаха се едни други с погледи, с макар и пестеливи пресилени усмивки, подхвърляйки си навремени по някоя реплика с половинчат коментарен характер. “Ще бием!”, “Слабаци!..” – Това за мача. Или “Голям подлец!..”, “Горката…” – Това пък е от сюжета на сериала. Крачеха по двама, по трима, обединени от общи теми за разговор, на места на по-големи тумби; приличаха на жужаши весело пчелни семейства, възбудено новодомци от роенето, на моменти като че ли вятърът ги отнасяше на една страна, сякаш губеха посока, но после пак се връщаха по набелязания маршрут, между плътно подредените една до друга, плътно заграждащи главната улица двуетажни и триетажни къщи с издадени малки оградени с метални преградки, балкончета, накичени като медали със саксии. Движението. То вливаше спокойствие и сигурност в хората, излезли на въздух от домовете си. Понякога над веселия хорски рояк, животът спускаше буреносни облаци и той заприличваше на уплашено огромно, разтеглено от единия до другия край на главната улица влечуго. Някакъв капитан ли, майор ли от полка застрелял жена си. Изневяра!..В тези дни, докато новината се смели на ситно, с най-малките подробности, някои от които нямат нищо общо с истинското събитие, тревогата изпълва всяка молекула на въздуха, влечугото се свива от причинената болка в готовност да се брани, сякаш някой по-силен враг всеки миг ще го нападне. Докато облаците се разпръснат и се възцари отново познатия мир в градчето. Движението възвръща обичайния си кошеров вид, хората все така на групички възбудено обсъждат живота си, поздравяват се дружелюбно или само кимат одобрително на другите, които идат насреща им, за да се разминат в общия поток без официални граници. Над градчето отново се възцарява познатият мир и любов.

В друг случай, черна вест ляга като непрогледен креп върху движението – внезапната, безвременна смърт на момчето от “Звънчарска”. Името? То не се споменава дори.  Жуженето отново се смени, движението отново потече бавно, мълчаливо и умислено. Смълча се жизнерадостната “пчелна” общност, макар да не секна потока, който изтичаше в две противополжни посоки – от горния край с площада и киното до моста с малката градска река и двата побратими чинара, които стражареха в долния край над моста и после пак обратно от долу – нагоре. Жизнената вена на градчето, която неспирно пулсираше независимо от събитията – радостни или трагични – и чийто пулс показваше, че въпреки повратностите на Съдбата То живее. Че Животът тук никога няма да спре, да изчезне…

Понякога, някой ще се откъсне от човешкия кошер и ще се завтече с бърза крачка към четирикрилата врата на градското кино, което затваря площада от горния край. И тази вечер ще има прожекция на едничкия от няколко дни филм. Милото градско кино…

Цялото градско общество се събира на “Движението”. Тук можеш да видиш съвсем наблизо покай теб да преминат и градските величия. Директорът на тютюневия монопол, наследил славата на “Никотиана”, директорът на гимназията с внушителния си достолепен вид, дори директорът на Винпрома – една от най-емблематичните фигури, известно защо. Дори светилото на българската хирургия в местната болница, под ръка с ослепителната синеока красавица – дъщеря си Джулия – все още в ранна девича възраст. Понякога на светски удоволствия, макар и с по-скромното си присъствие, се отдава и младият свещенник, в обичайните си божи одежди. Веднъж един от местните зевзеци, като забелязал отчето пред тях, се пошегувал: “С Бога напред!” – пропял с тържествен глас.

Милка. Споменеше ли се името на “шефката” на градската чистота, до него веднага се нареждаше и името на Стамат. Нейния благоверен.Тя въртеше метлата основно по главната улица, а той караше дребното мръсно-червено конче, което теглеше малката трополяща с обръчите на дървените си колелета каручка по неравния паваж. За тях каквото и да се кажеше, хората хващаха вяра, толкова вятърничави бяха и двамата в на пръв поглед много простите помежду им, а всъщност доста заплетени житейски взаимоотношения. Казваха, че няколко пъти вече са разтуряли дослука помежду си и после, след време, пак са минавали, и то официално, пред властите под венчило. Барабар с народените до това време дечурлига. Не си даваха дълги почивки, дори когато официално бяха разделени, пак “творяха” заедно, загрижени за популацията на махалата. И точно това е бил най-големия лек за неизстивашата им пламенна любов – 11 живи деца! /С думи –  единайсет!/ Тук, разбира се, се прокрадва и вечно глождещото човека съмнение за чужда намеса. Но това не беше толкова важно, защото никой не можеше да подложи на съмнение, че майката на единайсетте момичета и момчета, все гражданчета, е именно Милка.

Хамам баир. По-близо до звездите, които помнят всички хора и случки от града. Веднъж беше казал на Ерол: “Ако инсталираме телескопа на плешивото най-горе на баира, няма ли да се виждат по-близо звездите?..” Той се засмя снизходително, но запази мълчание, не искаше да обиди приятеля си, заради неговата непросветеност.

Звездите. Как ли изглеждат отблизо. Ама много отблизо, ей толкова, колкото от нашия балкон до Гастронома през улицата. Може пък и да са топли, да парят, нищо, че според учебниците те са отдавна изстинали небесни тела и само отразяват послушно  светлината от Слънцето. Сигурно е така, щом го пише в учебника.

Тайно от другите, обаче, дори от Ерол, от който нямаше никакви тайни, той идваше тук. Чакаше да се стъмни, за да се виждат по-добре. Изкачваше се, докато все още може да се вижда протритата в треволяка пътека към Плешивото. Сядаше горе и чакаше. Чакаше да се разгорят хубаво, за да се виждат по-добре. Имаше нощи, в които трептяха на тъмното платно на небето като…като…Не му идеше друга дума. Като истински звезди.

И веднъж, точно в една такава нощ, съвсем неочаквано млечният път му заприлича на крава. Млечка! Да, Млечка. Каква изненада! Муцуната й, клепналите й уши, постоянно ококорените й, тъмни и някак странно тъжни широко отворени очи, в които се отразяват предметите пред нея – къщите, улиците, дори тополите. Като аквариуми, в който плуват предмети, наместо риби. До нея, малко встрани и малко назад, Боре. Да, това е Боре, само че с някаква шапка. Защо шапка? Той никога не е слагал шапка. Никаква шапка никога не е слагал. Това още повече го развесели. Привиждат му се разни измишльотини. Фантазира си. Дълго задържа поглед върху Млечка и Боре, споменът за двамата странника – човек и животно – го стопля някак особено, става му приятно. Очите му се изморяват, започват да го бодат иглички, погледът се замъглява, събира се сълза. От вълнение.

Примижа, след това на няколко пъти мигна с очи като стисна силно клепачи, за да се убеди, че видението високо над главата му е истинско. Отвори очи, наведе глава надолу за известно време, да почине и пак изправи поглед нагоре. Боре и Млечка си бяха тръгнали. А няма ли сега там високо горе да се покаже и Ерол? Нали му е най-добрият приятел. Беше го изгубил съсем неотдавна, отиде си тихо; дори не му се обади да си вземат сбогом. Глупости дрънка…Пощадил го е, това само един истински приятел ще го направи. Да си останат заедно, както е било и преди. Или Армандо, разгърден, с весело лице, прегърнал любовно в скута китарата, се опитва да хване акордите на следващата песен. Всичките му песни  – весели, любовни, възторжени. Или да го погледне от там все така с тихата си приветлива усмивка бай Ангел – киното, така му викаха всички. Навежда се бавно надолу, взира се сериозно в малкото късче хартия и след като е прочел кода изписан ситно с химикалка върху билета – за сегашната прожекция, откъсва ритуално, само както той може крайчето с надпис “контрола” и показва пътя към салона, въпреки че всеки много добре знае как точно се минава, за да стигнеш до обозначените места. И каручката на Милка и Стамат, с ръждивото конче и тя да изтрополи, този път по-тихо и тайнствено по млечния път по своя си, този път небесен маршрут. Счу му се дори и трополтенето на металните обръчи по паважа на главната – нейния земен маршрут. Притисна с длани ушите си и после се заслуша пак. Шумът беше изчезнал. А, беше забравил за бай Митко спокойствието, също от постоянните жители на главната. Вече е изравнил разкривените от експедицията снопове на новите вестници и вдига малкото прозорче на зелената си дървена, островърха будка, през което ще потекат новините от деня. Опашката от любознателни пред него, обаче този път не се вижда.

Откъм Комсала се развика петел. Малко ядосано, като че ли заради ранния час и доста дрезгаво. От гъстата мъгла. После гласът му като че ли се пооправи. И още веднъж, ама вече като че ли на живо. Отвори очи. Този път, истинският вече петел се опитваше да надвика тишината в късната неделна утрин, точно откъм Комсала.

Яркото слънце се блъсна в стъклата на прозореца в импровизираната детска спалня, изпълняваща ролята и на хол, където спяха с единия от братята на персон и половина креват с метални табла; най-малкият от тях все още беше зачислен към семейната спалня. Бяха ги разширили. Майка им винаги дръпваше предвидливо пердетата настрани, да стават по навреме, макар че днес училище няма. Странното звънтене на стъкла, или само така му се стори от силната светлина отвън се смеси с петльовия вик…

Цял ден днес, докато се стягаше за път към малкия градец, известен на служителите в софийската автогара Юг като Града, мислите му постоянно го пренасяха към едновремешните момчета и момичета от училище, където се събираха сега за юбилея на тяхната гимназия. Как ли изглеждат те сега, след толкова години. С някои не се беше виждал въобще, някои дори сигурно и съвсем ги е забравил, но това не го смути, само го накара едва забележимо и по-скоро вътрешно да се усмихне. Топлина се разля по цялото му тяло. Прехвърляше спомените си – и всеки път, когато отгърнеше нова  ситно изписана страница с хора и случки – сякаш наистина разгръщаше такъв, макар и невидим, нереален дневник на паметта – събитията ставаха все по-отчетливи, по-ярки.  Като живи дишаха, оцветяваха се, озвучаваха се, пулсираха като човешко сърце – сякаш сега се случват пак пред очите му.

В града…