Йордан Велчев, Това, което е, Пловдив 2024; Йордан Велчев, Милиони малки убийства, Пловдив 2024
Георги Каприев
Честваме годишнината на Йордан Велчев и двете му книги от тази година Това, което е и Милиони малки убийства[1]. Йордан, нека се каже, е шампион по несамоизтъкване, непретенциозност, тотална лишеност от мании, особено от манията за величие. Скромността му отива дотам, че дори заглавието на едната от тези книги е почитащ цитат – от Константин Константинов.
Йордановият „Надпис“ гласи: „Каквото имах – / на забравата го казах“. Ако не беше така, Пловдив трябваше вече да му е издигнал паметник, дори само за Балканският човек. Йордан обаче минава с велико пренебрежение оттатък суетата и болката. С презрение отминава „пълзящите властници“, чийто враг е „само той, талантливият човек – този вечен присмехулник на усърдието да се вземаш насериозно“.
„За продан болка не вади“, съветва той и предупреждава: „Не съществува радост, която да бъде постигана с измолване“.
Трябва ли да започна синхронен разказ за двете книги, нямам колебание за началото. И в двете е налице един фрагмент, едната даже започва с него: „Гущерът, змията“. Там се казва: „В откровеност без приумици / във величие да се превърнеш / чрез естеството си“. Негово естество е отказът „да се ориентира в тъмнината с компаса на омразата“. Естество му е „граничещата с безумие смелост да останеш наивен“. Естество му е смелостта да си човек – по-голяма, отколкото да бъдеш герой. Естествено за него е да „не се сбогува с двамата лекари: съзерцанието и разбирането“, докато върви „непрестанно / през смъртта, оцелял, непокътнат, / неуморен копач на живот, на надеждата пътник“. И когато мълчи побелял под небесната стряха, той е „с душа възхитена“.
Неговата сила е в усмивката – „жест на съпротива“, във владеенето на „чудото да се справяш с лекота на птица с най-страшната тежест – свободата на избора“. И другото чудо: „не просто да гледаш, а да виждаш нещата от света“. Оттам се охрабрява да живее без илюзии – защото „истината винаги е по-дълбока от измислицата“. Оттам иде и упорството му да назовава „нещата с истинските им имена“. Тогава именно думите сядат край него с ритуала на своите библейски значения: думи като свобода и достойнство.
„На ъгълчето земя, на границата между упованието и разрухата“, Йордан „обикаля своята градинка, поливайки едновременно и цветя, и бурени“. Градините му са епохите на града, „тунелът на града“, а градът е Пловдив. Ни най-малко не е от „летописците, които знаят да населяват площадите на отечеството само с мъртви хоругви“, а е „от онези щастливи хора, успяващи да обединят миналото и бъдещето в пълното отсъствие на враждебност“.
Впрочем, сериозно говорено, „не съществува минало, а в нас избира брод… и бреговете блъска“. Призванието на Йордан е ясно: да е „четец / на посветени партитури“, да сбира „гледки, безплатно съзерцаващ / сред площада“ на града, при един фенер и една къща – „опорните точки на географията, където минава животът ни, оставяйки подире си своите въпросителни“, даващи усет за това как „трепти като мембрана този град“.
Отдаден на своя Пловдив, вградил се в него той отказва да клечи „върху своето малко парче земя“, откъдето на мълви или крещи „максими, излъчващи застояла свобода“. Защото е изцяло отдаден на града си, влюбен в него, той е в състояние да диша в възхита въздуха на Страсбург (Елзас) или на Тюбинген (Швабия, Баден-Вюртенберг), на Европа с нейната красота, дълбочина и крехкост.
Йордан не се включва в хоровото жужене на еднодневки, на които същност са единните им граждански номера: „мнозинството означава посредственост“. Но ще се вгледа грижовно в човека, който „няма име за аналите на голямата история“ и „не иска повече от това: да бъде забелязан от тези, които обича и които го обичат“. Ще го прегърне. Деликатно, каквито деликатни и меки са всичките му жестове.
Защото „какво можеш да спасиш?“ освен живота, „древната му изтезавана душа, едва крепяща равновесие върху дървените налъми на мечтите“. Йордан го прави с жест, уверен, че „сред ръждивата трева / проблясва релса – като тетива“, която изстрелва стрелата на призванието и дълга му: „Трябва да викам, да викам, / та въздуха / с вика си да стопля, / всяка тревица назад да върна, /да опазя всяка топола, / да направя птицата умна, / до мене да пее цяла, / да изтръгна една човешка дума / от природата подивяла“.
Затова Йордан Велчев е целият в своята „Градина“, едно стихотворение, което – макар със задна дата – щедро ми посвети. Ето го цялото:
Празен град – с липсите си ме изпълва.
Бих казал, че съм умрял.
Ако не беше жуженето на една пчела
над цветчетата на килима.
И ако зад открехнатото перде на прозореца –
в просъница – не я виждах спасително
Нея
и нейните копачи на лехи
подобно на отвоювани от нищото фрази,
в които като казваме лопата,
разбираме глагол.
–––––
