Разказ от Георги-Момчил ПОПОВ
от сборника-галерия „ГОЛО ЛЯТО“, изд.“Факел“, Сф, 2024
Тряснах го в стълба и го убих. Изпотроших му глава, гръбнак, всичко…
Бог да го прости – голямо говедо беше!
Всичко тръгна от една блъсканица в рейса. Не, по-точно от един летен порой. Както си грухтеше автобусът по нанагорнището към Окръжна болница – бавно, потно, с широко отворени прозорци, изведнъж от чернилото зафъскаха ледени сачми.
И рукна. Ама яко!
Стъклата на грохналата каруца се омъглиха като намазани с вазелин. От гумената хармоника в средата взе да шурти. Хората избягаха напред и назад. Наблъскаха и се оплетоха като нишки захарен памук. По-умните взеха да псуват новия тропичен климат. И да затварят прозорците, за да не плиска вътре.
Стана душно.
Отвън автомобилите намалиха скоростта, някои пуснаха аварийните светлини и спряха. А нашият градски транспорт се дотътра до спирката на Окръжна.
И спря.
Докато не спре тая дъскорезница, никакво мърдане! Който иска, да слиза! Така извика шофьорчето – уморено момче с татуировка на рамото. Съсна вратите, отвори ги. Един-двама луди скочиха на спирката и заскачаха из потоците. Да, за секунди цели реки! А от небето – ледени триони. И това в средата на юли!… Когато по повеля Божия от небосвода трябва да се лее жар, а не морав мраз. При положение че до обяд е било слънчево… Аман от тия политици – все ще ни забъркат по нещо…
Викнаха на шофьорчето да затвори вратите, а аз продължих да вися на дръжката. Зяпах през мътните стъкла навън. Мислех си защо в последно време все повече хора ходят със счупени чадъри. И въобще не предполагах каква опасност ме грози.
В този миг жената пред мен трепна. Накокошини се като квачка, разбута с крила да излезе от калъпа на принудителната близост, а зад ушите й тръгна руменина. Усетих, че съм я попритиснал доста. И опитах да се отместя.
Всуе!
Положението ми се влоши – и отзад, и отпред… Преса!
Е, не сме в първа младост… Чак пък толко!… Беше то през петдесетте… Тогава да притиснеш госпожица на танци, е-хе-е! На другата сутрин цяла София ще разправя, че Левко Денчев на вечеринката в Дома на юристите на „Жданов“…
Ама какво й става на тая жена, бе?! На един крак ли иска да стоя?! Хем си завъртя дупето, хем подскокна… Обръща се към мен. Гледа ме и плахо, и строго… И се е изчервила съвсем. Да не й е пък лошо нещо? Не, не… Очите й светят на лудост.
Е, как няма да пощурееш в тоя дъжд?! Около четири хиляди дявола тропат по ламарината отгоре. Ама не ръченица, а туист. Защото има вятър и завихря.
Е-ех-е, забраненият през петдесетте туист!
И женичката пред мен си врътна ханша като тогава…
Ех, младост… „Бъндараците“, бакембардите, дългите перчеми… Какво ли се сетих за тях? О, да, имаше и такава гадост: ако пуснеш кечара (така й викахме на дългата коса) и те усетят, от районното на милицията получаваш призовка: „ДА СЕ ЯВИ В КАЧЕСТВОТО НА…. подстриган…”
Точно тук нещастието се изсипва върху плешивата ми глава. Тази отпред подскочи. Като след ритник. Сещай се къде… Извъртя се към мен, стъпи ми на крака и такъв бърз шамар ми заби-и-и… И докато спомените още ми пищяха, крясна:
– Дърт мръсник! Не ви е срам!
И пак се обърна. И цялото спряло транспортно средство се обърна. Като ръкав. Хастарът заби стоманените си очи в мен.
Боже мой, какво ли сторих?!
Най-кротко и демократично се прокисвам в един софийски автобус. Чакам да спре дъждът. Облечен съм прилично. Копчетата ми са закопчани. Ръцете ми са заети: дясната е горе на дръжката, в лявата е торбата с вечерята. Колегата Ленко е заключен. От няколко години (откакто закъсах с простата) е мирен и дружелюбен.
Какво иска тая вещица?!
Я да погледна все пак де…
А-а, никакви изненади!
Да де, ама ми стана горещо… Май и аз се изчервих. Също като квачката с шамарите…
Дали не спря дъждът? Е, още росоли, ама мижаво… Я да се измъквам… Ама ме е срам – не смея да викна на шофьора… Разбутвам към вратата. Съвсем е душно вече. Не ме пускат. Но женището ме отменя:
– Ей, шофьора? Отворете вратите да се пръждоса тоя дърт пергиш!
Вратата тропва. Слизам. Блъсва ме хлад… Да вали колкото ще! Добре, че се отървах…
От какво, дявол да го вземе?!
Автобусът рече: бръм,… бръъм… Хвърли черна пудра от ауспуха. И пое с поклащане на опашката: наляво -надясно, наляво-надясно. От кръста назад… Като ханша на мръдлива жена… И колите по магистралата се размърдаха. Пороят беше отминал.
Какво ли я вбеси тая женска? Защо ме осрами мен, дъртака, пред цял автобус?! Като й е било тясно, да си вземе такси! Така де, като е принцеса, да си се вози на колесница. А не на сдъвкан от социализма и попригладен от демокрацията „Икарус“! Така няма да я притискат разни ми ти пенсионери, честно транспортиращи вечерята си…
Вечерята ли?!
Ох, леле, леле-е…
Ох, немотийо! И мизерна пенсио на излъгани тикви!
Виж я пазарската торба? Та тя подрипва в ръката ми!
Ох, срам, ох – чудо… Права била женската… Вместо да си ида до магазина и да си напазарувам като бял човек, аз бъхтих за една манджа чак до другия край на града! Двайсет километра до „Люлин“, до зетя – двайсет километра обратно. И за какво?!
Да ми излезе по-евтинко… Пту!
Наловил – добре. Ама отде да знам аз, че вечерята е още жива?! Тя си играе в торбата, подплесква жената по… кълбата, а аз си я представям вече задушена с орехи… Пън!
Ей, голяма вечеринка съм направил в рейса. Без покана за танц. Без комплименти.
Само един опулен плешив идиот, само няколко поплясквания по задника на танцьорката и само един шамар… Като в оперета – Славянски танци №2.
Не, не… Готварски танци №2.
Разкош! Разкош от мизерия…
А ти, мискинско добиче, още мърдаш в торбата, а?! Ще пляскаш с опашка мирно пътуващи жени, а? За малко да отнеса сто тояги на мокро…
Сега ще видиш ти!
Огледах се, огледах се, пък му намерих цаката. Приближих се до стълба на спирката. Скритите в подлеза вече излизат, ама… Тра-а-а-с! С две ръце изтрясках вечерята в стълба.
Хеле – мирна… Умря… Бог да го прости!
Голямо говедо беше шаранът му с шаран!
Георги-Момчил ПОПОВ,
Из „Голо лято“, 2024
Георги- Момчил Попов е роден през 1957 г. в София. Син, внук и правнук на артисти визионери, завършва средно образование по дизайн и вътрешна архитектура. Успоредно учи и фотография. Първите му публикации обаче го насочват към изкуството на словото. След не съвсем старателно студентство през 1985 г. успешно се дипломира във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология.
Университетът във Велико Търново е организатор и домакин на първата му самостоятелна фотоизложба (1981). Следващите две (1982 и 1986) са показани в София. От 1982 г. се труди на журналистическото поприще – вестниците “Ехо”, “Свободен народ”, “Български писател”, еко –списания, “Гора”, а в нови дни и в „168 часа“. Поради чист и смел изказ белетристиката му до 1989 г. рядко е печатана. Автор е на шест книги, някои в световни библиотеки: “Интимности в пейзажа” (1992), “Копринената Мег” (1993), “Танц с вятъра” (1994), “Ерос и Потури” (1996; Е2008), “София – европейска дестинация” (2007, на BG и EN), „Скритата София“ (2023).
Сборникът– галерия „Голо лято“ е събрал най-хубавите разкази и фотографии на автора.
