„Голямата земя на мълчанието. Поезията на Георги Рупчев“
от Едвин Сугарев, изд. „Факел“, 2026.
Монографията на Едвин Сугарев анализира специфичните характеристики в поетическия свят на Георги Рупчев – наслагването и преплитането на пространства и времена, на реалности и митологии и на реални преживявания и екзистенциални прозрения; проникването на поетичния език отвъд повърхността на видимото; създаването на особена атмосфера, в която всеки образ и жест носи знамение за нещо неопределено, но безмилостно предстоящо; проникването на подсъзнанието и интуицията дълбоко в пластовете на осъзнаваните реалности.
Фрагменти:
*
Езикът в поезията на Георги Рупчев се стреми да проникне отвъд видимото, стреми се да продуха цялата бездарност и обусловеност на нашето битие, да оголи интуициите ни, като в буквалния смисъл на думата смъкне пластовете на рационалното и определимото. Това отиване отвъд не е произволно и безцелно, то също е част от енергията, която обтича битието ни; чрез него поетът съгражда своя собствен свят, съответстващ на сложния комплекс от преживявания и опитности, положен колкото в социума, толкова и в тъмните пространства на неопределимото и интуитивното.
*
В някакъв смисъл и Георги Рупчев е асоциално същество – той е този, който търси тъмното и неизразимото, който няма как да се задоволи със синдрома на масовото живеене, с ценностите и критериите на общоприетото. Но да следваш своя инстинкт за неприспособимост е опасно: това означава да бъдеш сам и гол срещу света – без щит, без броня, без маска. Означава и още нещо – да не позволяваш на самия себе си да мимикрира в доволството на общите матрици и роли – и да се саморазнищваш безпощадно, ако бъдеш изкушен от подобно битие, тъй като то те оставя без устойчиви ценности и смисъл.
*
Поколението на 80‑те бе твърде рехаво и индивидуалистично настроено, за да гради валидна за всичките му представители ценностна система, свой поведенчески модел и свой публичен образ. Тези поети не толкова градяха и обговаряха своята общност, колкото някак си просто се „надушваха“ интуитивно – затова е трудно да мислим за тях като разположени в една координатна система и центрирани около една фигура. Със сигурност обаче една от централните и смислоопределящи фигури бе тази на Георги Рупчев, а неговата поема „Смъртта на Тибалт“ може да бъде посочена като култовия текст за тези поети.
*
Тъкмо чувството за бавно изчезване е много важна естетическа характеристика в поезията на Георги Рупчев. Предметният свят е разколебан, той едновременно е и не е; пространството се вгъва в себе си и неговите сегменти се наслагват, времената се вплитат едно в друго, често се завихрят в кръг, сриват се идентификациите и всички дадени в опита установености. Всъщност всяко от тези стихотворения пита с горчива тревога: кои сме ние, какви сме ние, откъде сме дошли и къде отиваме?
*
Именно в това отношение поезията на Георги Рупчев постига своите впечатляващи успехи. Ако се вгледаме в начина, по който интерпретира своите литературни, исторически и митопоетични герои – Тибалт, Тристан, Танхойзер, Орфей, император Лудвиг Втори и самия Исус, ще видим, че той, от една страна, свободно трансформира мита, историята или легендата, на които се позовава – което му позволява да превърне тези фигури в свои говорители. От друга страна, тази трансформация се развива чрез диалогични отношения с днешния свят: паралелно с нея тече друга сюжетна нишка, чрез която проговарят съмненията, драмите и екзистенциалните проблеми на нашето днес. И именно този диалог, воден впрочем с пределна свобода и изненадващи ходове на въображението, в крайна сметка се оказва носител на поетическите послания.
*
Този избор е важният, той е и носител на поетическото послание, валидно за поколението на поетите от 80‑те години: единственият достоен път е натам, накъдето няма път. Тръгвайки напряко, отвъд утъпканите пътища, ставаш себе си – друга възможност няма. Защото поетът никога не е един от многото, поетът винаги е другият – той е онзи, който противостои, който не се съгласява с масовото живеене. Той е онзи, който отказва да встъпи в подмяната, и онзи, който казва своето „не“ на удобните лъжи. И още: той е онзи, който е уязвим, който застава пред света без щит и броня, който няма да се поколебае да застане редом с отхвърлените и победените. И това не е роля – това е мисия, мисията на тези, които следват своя инстинкт за неприспособимост.
Фрагменти от рецензията на Пенка Ватова.
„Книга за голямата земя на поезията“
– пълният текст е под печат в сп. „Литературна мисъл“, 2026, кн. 1
*
„Голямата земя на мълчанието. Поезията на Георги Рупчев“ е една необходима книга – появила се с немалко закъснение, над 20 години след смъртта на този голям български поет от края на ХХ век, емблематичен за едно литературно поколение, реализирано на границата на две социални системи – тоталитарната запустялост и началото на наново прохождащата българска демокрация. За сметка на това е написана от навярно най-подходящия автор. Винаги съм вярвала, че за поезията трябва да пишат поетите – не защото неизкушените в поетическото изкуство не могат да бъдат разбиращи читатели и тълкуватели, а защото поезията предполага (и изисква според мене) проникновеност, сетива, които да водят читателя в нея, един особен усет за поетичното в думите и стиховете, но и много повече за поетичното отвъд тях. Заедно с това винаги е плюс, когато онзи, който води читателя в явните и тайни места на поетичното, знае, разбира, има и опита да го направи професионално. Едвин Сугарев съчетава отлично тези две качества – да е професионален литературовед и да е поет, при това от същото поколение на 80-те години на ХХ век, а има и още един плюс – приятел е на Георги Рупчев, човек от същата среда, останал близко до поета до самия му край.
*
Поетическото „родово дърво“ на Георги Рупчев авторът реконструира и чрез насочване към образната тъкан и подмолните референции на поемите и стихотворенията му, като сочи многобройните им препратки, явни или скрити, към световната митология, литература и култура (музика, кино, контракултура и пр.). Така поезията на Рупчев се сдобива с все по-ясно очертано място в национален и наднационален контекст, диахронно и синхронно анализиран с вещина и усет. А поетът в оптиката на Е. Сугарев намира мястото си в онази „устойчива редица, чийто общ белег е в това, че реалността никога не им е била достатъчна, че те са отказвали да я приемат и да се вместят в нея, и винаги са се опитвали да изградят един друг свят със средствата на словото, търсейки неговата дълбочина и перспектива в индивидуалното, в личния опит – най-често ориентиран към гранични състояния“ (с. 58). Така авторът намира ключа към този поет, за да го впише в наднационалното, в световното пространство на поезията от всички времена.
*
Една своеобразна вергилиевост се наблюдава по отношение на читателя – и на тази книга, и още повече на читателя на поезията на Георги Рупчев, а не е прекалено да кажа – на цялата поезия, създадена у нас в края на „застоялите“ времена, на границата на последните десетилетия на миналия век. Едвин Сугарев превежда – и има потенциал да преведе дори скептично отстранения от поетическото читател през дълбокото поетическо живеене на един творец и едно поколение, намерили в поезията смисъл и основание на съществуването си, но и овладели образния, метафоричния и поетикоритмичния инструментариум, чрез който да зазвучи музиката на душите им, смътните домогвания на умовете им да добият плът, звук и цвят, за да може чрез себеизразяването да изразят усещането за света на другите, недарените с таланта за поетическа рефлексия.
