Елегия за Петко Хинов

„Да спя… да спя жадувам, / полегнал сред облак в пустошта, / где нивга не е крак човешки / стъпвал, / где е ненужна / песента… / и да не зная, че ще дойде пролет, за да остана / в пълна самота, / защото под снега не е неволя / на тихата душа / сиротността…“ Стиховете в никакъв случай не са шедьовър, но тръпки ме побиват, когато ги чета: той е предсказал какво ще му се случи. Сега, там под снега, тихата му душа се наслаждава на сиротността. Ще го разберат не модерните циници, а почитателите на древната китайска мъдрост, съчетана със сиянието на православието. Малцина по света са избраниците, успели да съчетаят тайните на дао с мистиката на плащеницата. За да се доближим максимално до душевността му, ще цитирам изцяло и стихотворението „Милувка“, програмно за появилата се през 2020 година негова поетична книга „Душа под снега“:
„Страхът болезнено разчупва / на земните надежди / мъртвата черупка, / и изпод струпеите, / от неволята изтъргани / отново детската ни кожа се показва / чувствителна и плаха… / И пак милувката на Бога сещаме / и допирът ни плаши / и ни умилява.“
Имам могъщото усещане, че поетът ми/ни се доверява от безбрежието на Отвъдното. Последният текст във Фейсбук на Петко Хинов от ноември 2021 е посветен на грижата и мъката му за децата, изолирани и едва ли не фрустрирани поради пандемията. Пак там накратко е представена книгата му „Българско народознание и превод“ – тема, върху която никой преди него не е размишлявал толкова ползотворно. „Езикът е онази духовна сила, чрез която душите на хората се докосват помежду си… Като две крила – живият и променлив народен език и писменият и устояващ на промените книжовен език – пренасят един народ през вековете здрав и жизнеспособен.“

Длъжен съм да вмъкна кратки биографични сведения, тъй като битието на Хинов е повече от необичайно. Роден е на 4 септември 1972 г. в Пловдив. Израства в Севлиево. Учи в пловдивската английска гимназия, а от 1991 г. следва китаистика в Софийския университет. Втората му специалност е румънска филология. И внимание: през 1996 година взема непонятно за повечето съвременици решение – скрива се в малка монашеска обител в полите на Витоша и остава там 14 години. Имам приятел, талантливият белетрист Николай Грозни, който прекара четири години като монах в Дармасала, седалището на Далай Лама, където усвои тибетския език и изучаваше будизма. Петко Хинов упорито е изучавал старобългарски и съвършено бе проникнал в светилището на православната култура. Нещо повече – под перото му се появиха множество църковно-богослужебни творби, написани на старобългарски. Първата му поетична книга „Плачевни напеви за родния край и душата“ можете да намерите в сайта „Словото“. Въвеждащото стихотворение се нарича „Покрусена земя“: „ Моя родна земя, превърната в храм безолтарен, / мой народе – съсипан в неволи – безбожни тъми / раздери в покаяние; плюй в тая дива поквара!… / … Над поля непосяни дъждът покрусено ръми…“ Сигурен съм, че „модерните поети“ ще се подсмихнат иронично, тези напеви – за огромно съжаление! – вече не говорят почти нищо на новите поколения.

Петко Хинов беше абсолютен безсребърник. Ако влезете в Уикипедия или в неговите сайтове във Фейсбук, ще откриете свободен достъп до стиховете, есетата и до безценната му книга „По дирите на българските новомъченици“, от която през 2006 г. успя да издаде само първия том – „Баташките новомъченици“ в православното издателство „Св. Апостол и Евангелист Лука“. Името на автора на корицата е посочено инок Евтимий. Книгата е преведена и на английски – с негови средства, за общото благо! Никой друг не е писал по подобен начин за Баташкото клане, макар да са му посвети немалко книги, дори и такива, които се опитват да ни убеждават, че то не се е състояло.

Ето как завърша предговора на инок Евтимий: „Зовът на новомъчениците ни буди – да осъзнаем, че този тъй кратък земен живот ни е даден не за друго, а за това – да познаем своя Създател, да Го обикнем и, живеем или умираме, да пребъдем неразлъчно с него. Българските новомъченици ни зоват към Христа, зоват ни и при себе си – към нашата свидна и света небесна България“.

Страшно ми е дори да си помисля, че разрушителни гласове на „глобалисти“ – като сирените, преследвали Одисей – ни зоват да се откажем от тази „свидна и света небесна България“, а ново-дървенистите и стражите на политическата коректност се опитват да прогонят Светия кръст от съзнанието ни.

Петко Хинов е от последните рицари точно на обратното. Той широко е отворил душата си за християнските добродетели, но не ги абсолютизира, а отчаяно дири връзките между религиите, за да утвърждава съвършената хармония между различните индивиди. 333-те страници на почти неизвестната за широката читателска публика монография ( или по-скоро поетична елегия в проза ) „Баташките новомъченици“ се четат на един дъх и отговарят категорично на клеветите на безродниците. Ето, оказва се, че големият интелектуалец не само може, но и трябва да бъде отворен към великите чужди култури, за да оцени и своята народностна съкровищница.

Един от великолепните сайтове на Петко Хинов се нарича „Моята България и моят Китай“. Последното включено в него есе „Асоциални паяжини“ е от 8 декември 2021, по-малко от месец преди кончината му на 3 януари. Завещанието му? „Моят остров е в миналото и оттам аз мога да гледам мрежата не през плетениците и гънките й, , а отвън, и то враждебно, т.е. обективно. И все по-дълбоко осъзнавам, че участието в изграждането на световната лъжа не свързва хората, а реално ги дели, имитирайки свързаност. Реално всеки тук е сам, пред своя компютър и докато „социалствува“ из мрежата, той е загърбил дори семейството и близките си. Не е ли отвратителна тази самолъжа? Ако социалната мрежа има една полезна роля, тя е да изведе хората, които е свързала тук, извън себе си – извън обсега на психологическите си манипулации, лъжи и вреди. И там да ги остави свободни от себе си завинаги… Имитацията на реалност е по-страшна и от най-страшната реалност, защото лишава човека от възможността да управлява живота си и да взима решения в него. Виртуалната реалност е Матрицата, в която свързаността помежду ни е връзката между Батериите в изкуствен сън между раждането и смъртта Горко на победителите!“ Трудно ще се освободя от това мрачно и правдиво пророчество. И тай като в този свят няма нищо случайно, вчера със скъпата ми съпруга Зоя обсъждахме факта, че откакто пише моите „четвъртъци“ и „калейдоскопи“, ние се виждаме по-рядко. Но, като се замисля, нито Петко Хинов е живял в мрежата, нито пък моя милост, защото ние споделяме невчесаните си мисли с белия лист и ги отправяме към Матрицата, за да не скитат неприютени в пространството…

Ще остана още малко сред православните Боголюбиви деяния на Хинов. Той превежда от старобългарски и издава три Акатиста – на Св. Равноапостолен Константинополски патриарх Фотий, на Св. Великомъченик Мина, както и „Акатист към чудотворната икона на пресвета Богородица „Радост на всички скърбящи“, която се намира в Пловдивския храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“. От сръбски превежда основополагащи трудове на Епископ Николай Велимирович. От руски – афоризми от Светител Теофан Затворник. През 2009 г. предприема превод на „Псалтир“, който остава неиздаден.

И сега вече преминавам към другото му лице. През 2010 г. Хинов заминава за Китай. В продължение на три години ще преподава английски във Фошан, провинция Гуандуан. През това време успява да намери дамата на сърцето си и да се ожени за нея. Тя се казва Ли Сяо, а децата им са четири. „Жена ми е изключително подреден човек, прагматична, но и необичаща промените – заведен веднъж, редът се следва точно и взискателно. Аз от дете не обичам промените – на 10 години вече знаех, че не искам бъдеще, а вечно настояще и, ако може, възвръщане на миналото на дядо и баба…“ Седемгодишната му дъщеря през есента гледала с татко си документален филм за Царска България. Изведнъж възкликнала: „Тате, аз обичам Царска България, искам да живея в нея!“ А Петко Хинов коментира случилото се така: „Не времето е в нас – ние сме във времето! Навярно е надзърнала в ръкописите ми –повечето от 1998 г. насам са на царски ръкопис. Явно не само Божието Царство, както казва Христос, е вътре в нас, но и родното царство България може да е там – мъничко, вече отречено, но все така скъпоценно и книжовно! Човек принадлежи всъщност не на времето, а на културата си. И кръвта вода не става!“

Представям си колко ужасяващо звучат за „глобалистите“ подобни съждения. Но енциклопедист, докоснал се до бездната на най-великите световни култури, има пълното право да мисли по този начин, за разлика от някои наши „модернисти“, прочели това-онова и отричащи на висок глас съкровищницата на родното. Не е възможно да си значим хуманист, ако не познаваш в съвършенство родната си култура, ако, подобно на Джойс, не можеш да вдъхнеш душа на всяка уличка в своя Дъблин. Помислете само – Фокнър, Томас Улф, Марк Твен, какво биха били без родовата памет! Всяка уважаваща се световна култура е закърмена с „родното“ – само така тя може да се издигне до „световното“, да встъпи във Вечността. С огромното си лично поетично и есеистично творчество Петко Хинов категорично доказва това. Почти неизвестна остава последната му, издадена от „Български бестселър“ авторска книга – „Българско народознание и превод“, появила се през 2019 г. Все още може да се намери във вълшебната софийска книжарница „Български книжици“ ( и да се поръча по електронен път ). Започнах текста си с цитат от нея – тя дава най-верния отговор за необходимостта от свързването на различните култури, за уважаването и следването на древните традиции. Хинов разказва, че е задължен за написването на включените в тома беседи, изнасяни през многолюдна аудитория в Китай, на професор Лиу Уъншуан, ръководител на катедрата по българистика в Пекинския университет за чужди езици. Същевременно никога не забравя веруюто си: „България е моята сетна пристан и утеха, в която копнея да се завърнат всички, родени тука.“ Няма никакво съмнение, че в съвременния Китай, икономическото и културно чудо на света, той можеше да живее охолно и да се радва на огромна почит. Предпочете Севлиево, далеч от столицата се отдаваше на къртовски труд, за да ни дари познание, красота, мъдрост.

Кой ли издател ще се реши да събере разхвърляните му из сайтовете във фейсбук есета, за да подготви доста обемни томове и да ни срещне с оригинален творец и мислител? Знам, че Петко Хинов е оставил след себе си и непечатани романи, но нашият нихилизъм към значимото наследство е невероятен. Не сме събрали почти нищо от трудовете на политическите емигранти, в архивите събират прах безценни дневници на изкуствоведа Андрей Протич, романи и драми от убития от така наречения Народен съд свръхталантлив белетрист Димитър Шишманов… и кой знае какво още! В същото време сипем възхвали и се прекланяме пред всяка трупаща мимолетна слава чуждоземна еднодневка!

Петко Хинов не превежда случайни произведения. Той се нагърбва с будителска мисия, която – струва ми се – му изпи силите! Не се пазеше, а беше започнал и превода на огромния –от хиляди страници – велик класически китайски роман от XIV век „Трицарствието“. Ще се намери ли кой да продължи делото му? На 28 ноември е публикувал в сайта си програмната студия „Ризница на духа и дрипа на позора“ от Петко Тодоров. Макар да не е писана от него, възприемам я като негово духовно завещание и като „камбана“ за съвестта и за душите ни. А сега ще отделя редове за титаничните му преводни постижения. Във всяка друга страна нямаше да се събират помощи за овдовялата му съпруга и за четирите им деца, защото преводачът на онова, което ще изредя, щеше да е невероятно богат човек. Но ние живеем в България, където славата се отрежда на фолк-звездите, на съмнотелните бизнесмени и на някои спортисти, а всички останали изпращат къртовския си труд в необята на безвремието и на бездуховността.

През 2014 година Хинов получи Специалната награда за годината на Съюза на преводачите в България за превода на „Тридесет и шесте стратегеми“ и на „Нощни разговори край огнището“. През 2015 в издателство „Летера“ се появи в негов превод един от най-стойностните съвременни китайски романи „Уморен да се раждам и да умирам“ от Мо Йен. Достатъчно е да разгледате коментарите и бележките на Хинов към „стратегемите“, за да разберете, че става дума за много повече от класически трактат по военно изкуство. Големите компании в напредналите страни използват тези стратегеми, за да градят върху здрава основа могъщите си икономически империи. Политическите стратези също черпят идеи от старокитайската мъдрост. А Петко Хинов осъзнава неразривната връзка между класиката и модерния свят, затова – чрез бележките си – гради мостове между минало и настояще. Всичко, с което се захваща, е изпипано до съвършенство. Когато назрява идеята да предложи на българския читател първия пълен превод на огромния епичен роман „Сън в алени покои“, той продължително време работи в Института по изучаване на романа, а плод на осмислянето на делото му е студията „Сълзите на любовта между носталгията и красотата в романа „Сън в алени покои“ и българската литература“, издадена на китайски и на английски. Работата по първия том продължава от 2012 до 2015 година, консултанти на преводача са големи китайски литературоведи и езиковеди, а издателство „Изток – Запад“ го публикува през 2015 година. Томът е с твърди корици, луксозен, а послесловът се нарича „Сънят на камъка“. И подзаглавието е много съществено: „Ако тази книга бе написана през Българското средновековие, днес ние щяхме да знаем почти всичко за живота и културата на Второто българско царство“.

Петко Хинов обещава и написването на пети, тълкувателен том, който, уви, най-.вероятно не успя да подготви. Впрочем, кой знае какви изненади крият ръкописите му! Авторът Цао Сюецин често бива наричан „китайския Шекспир“, а четирите тома от по 600 страници, са по-обем два пъти по-големи от „Война и мир“. За да работи успешно, Петко Хинов е изчел почти всичко, писано някога за „романа на хилядолетието“, но от особена полза му е появилото се през 2011 г. „Пълно тълкувателно издание“ – Хинов благодари на академик Пей Суоуей за полувековния му труд. Трябва да сме наясно, че тъй като преводите на най-разпространените езици, включително на английски и на руски, са от по-ранни години, българското издание е възможно най-достоверното, основаващо се на най-модерните изследвания на тази безсмъртна творба, в която действащите лица са над 700. Българския читател „става съпричастен на един учудващо красив сън. Той е възнесен върху крилете на времето назад, в едно непознато минало, което го изкачва по стъпалата на нови и нови познания за Китай като царство на възвишена и проста, чиста и труднодостъпна култура, каквато няма никъде другаде по света. Четенето на „Съня“ е все едно влизане, врата подир врата, във вълшебия свят на приказката, в каквато се превръща всяко лелеяно минало. „Сънят“ е и събиране, капка подир капка, на сълзите на Камъка – а те са сълзи човешки, сълзи на неосъществената любов, сълзи на подроненото от греха човешко щастие, сълди на изгубените следи на скъпото, но недооценено минало, сълзи на трагичния завършек на романа.“ Едва ли може да се обобщи по-кристално ясно и дълбоко посланието на Цао Сюецин. Четвъртият том получихме през 2019 година – сизифов труд, отнел на един будител почти десетилетие.

И макар да не успя да предаде петия, тълкувателен том, Петко Хинов все пак ни поднесе възможно най-дълбокото осмисляне на същността на китаеца. През 2015 година, пак в „Изток-Запад“, и пак в луксозно издание, получихме „Бит и душевност на моя народ“ от Лин Ютан. Авторът е роден през 1895 г. – внимание! – в семейство на християнски свещеник. От 1935 година живее в САЩ и се прочува като блестящ популяризатор на китайската култура, автор и на един от най-авторитетните китайско-английски речници. Не случайно предговорът е дело на нобелистката Пърл Бък, която нарича книгата „велика“: „Написана е с гордост, духовито и красиво, сериозно и весело, с благодарност и разбиране на старината и на новостта. Мисля, че това е най-истинната, най-задълбочената, най-пълната и най-важната книга, която някога е била писана за Китай.“ Лин Ютан през 1938 г. е номиниран за Нобелова награда за литература. През дългия си – над 80 години – живот успява да напише повече от 30 художествени и научни книги, а романът му „Миг в Пекин“ е наречен „Сън в алени покои на XX век“. Така че изборът на Петко Хинов е вълшебен. Съжденията на християнина, който не предава и класическата култура на народа си, са най-уместното въведение към вселената на енциклопедията на Цао Сюецин и въобще към китайското минало – като общочовешка съкровищница.

Питам се и кой ще продължи изследователския бяс на Петко Хинов, който успя да подготви цели шест тома, посветени на „Основни понятия в китайската мисъл и култура“. Всеки от томовете включва по 100 ключови понятия, подбрани и обяснени от видни китайски и чуждестранни учени. Последният том излезе през август 2021 г. – безценно издание, широк прозорец към тайните на духовно съкровище, което си струва да бъде открито и усвоено, доколкото е възможно.

Също през 2021 год. се появи и последния, четвърти том на другото безсмъртно дело на Петко Хинов. Романът „Чудните дела на съдията Бао“
(оригиналното заглавие е „Седмина юнаци и петима справедливци“) трябваше да сложи началото на поредица „Китайски загадки“.Разбира се, познаваме повечето от увлекателните романи на големия познавач на древен Китай Роберт ван Хюлик, но друго си е да вдишаме аромата на автентичните срещи с „китайския Шерлок Холмс“, несъмнено най-популярната личност от древността в съвременен Китай, за когото са снимани над 80 филми и сериали. Поредиците за „юнаци и справедливци“ са шедьоври на класическата китайска развлекателна литература, а предговорът на Петко Хинов към първия том казва най-важното и за жанра, и за героите. Бао Джан е прочут с неподкупната си честност съдия, живял през епохата Сун, т.е. между 999г. и средата на следващия век. Спечелва си прозвището Синьото небе, което внушава, „че както никакъв облак не накърнява безупречната синева на ясното небе, така никакъв порок, като корист, алчност или самолюбие, не накърнява ясната съвест на съдията Бао“. Авторът на огромния роман – четири тома по 500 страници – Ши Юкун е живял през осемнайсети век, точните дати на раждането и на смъртта му са неизвестни, е бил изключителен разказвач и се е прочул из цял Пекин. Сред устните му разкази най-популярни били тези за съдията Бао. Именно те са записани на книга, разделена на 120 глави от неизвестен съставител с прозвището Господаря на бамбука. Следват немалко художествени редакции, а Петко Хинов е използвал за своя превод едно от новите издания от реномирано Шанхайско издателство, специализирано за старокитайска литература.

Петко Хинов ни напусна, след като щедро отвори пред нас портите на два свързани с Небесата свята – на християнската вяра и на китайската древност. Една от последните безсмъртни китайски сентенции, които е качил в сайта си, гласи: „Глупецът обича да се осланя само на собствения си ум, човекът с долен произход обича да се разпорежда като цар роденият в сегашния век се противи на древния Път. Такива люде ходят по ръба на бедствието.“ Съзнаваше ясно, че всички ние ходим по ръба на бедствието. Неговата праведна душа не можа да понесе това. Има някаква особена атмосфера, която продължавам да усещам след кратките ни срещи и след разменените мисли в „месинджъра“ на фейсбук. Докосването до преведените и до написаните от него книги, възможността всеки момент да вляза в някой от сайтовете му и да чета неговите есета и размисли, поддържат в мен чувството, че е сред нас. През 2021 г. успя да подготви и стихосбирката с интимна лирика „Песни от безсилния бряг“. „Като косите ти е гъст гласът ти тъмен – / с очи залязващи потъвам бавно в него, / едвам удържам се над черните вълни, / които ме притискат и завличат нежно / във недостъпни за ума дълбочини…“ Поетът е помъдрял и стиховете му са разтърсващи. В тях има не само стихия от обич, а и предусещане за „залязващи очи“, за „недостъпни за ума дълбочини“… И за нашите умове като че ли е недостъпна все още широтата и надвременната мъдрост на написаното и преведеното от инок Евтимий и от Петко Хинов, който спокойно можем да удостоим с прозвището Синьото небе. Той направи страшно много за всички нас, трябва да намерим начин да му се отблагодарим: да открием и да предадем на обществеността художественото и научното му неиздадено наследство, да надникнем в предназначените за миряните негови дневници и есета. А кой и как ще помогне на осиротялото му семейство – това е нравствена и чисто човешка повеля, най-малкото, което му дължим!