ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ – БИОГРАФИИ, съставител Цочо В. Билярски

В настоящия обемист том нашите читатели ще имат възможност да прочетат малко известните биографии на Г. С. Раковски, както и важни документи от неговата дейност, представящи го не само като българския Гарибалди, но и като изтънчен дипломат, еднакво добре приет в кралските дворове в Сърбия, Гърция и Румъния. Това са едни от най-ранните биографии на революционера, излези изпод перото на Черню Попов и на д-р Боби Петров, които днес са труднодостъпни и представляват библиографска рядкост. Тук са включени и по-кратки биографии на патриарха на националната ни революция от трима бележити македонски българи, оставили трайна диря в нашия културен и политически живот – Симеон Радев, проф. Никола Милев и Тома Карайовов.

Автори Д-Р БОБИ ПЕТРОВ, ЧЕРНЮ ПОПОВ, СИМЕОН РАДЕВ, ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ, ТОМА КАРАЙОВОВ, твърди корици, 550 стр., цена: 32 лв,  Изд. „Анико“

УВОД

Интересът към личността на великия българин – патриарха на българската национална революция Георги С. Раковски (1821, Котел – 9 октомври 1867, Букурещ) вече век и половина не затихва. Легендите около неговия живот, творчество и дейност все още владеят публичното пространство. Въпреки това сто и петдесет годишнината от неговата смърт отмина незабелязано. Наскоро ще се навършат и 200 години от рождението му, но вероятно и този юбилей също ще бъде отминат тихомълком. Причините за това пренебрегване могат да се търсят не толкова в неговият преизпълнен със събития и дейност живот, колкото в неговото творчество, което макар и публикувано, остава неразбрано за сериозната наука, робуваща на стари догми и щампи от миналото.

Историци и литератори доста едностранчиво представят неговата личност. Същевременно много моменти и детайли от живота му са непознати, макар че българската историография има и редица сериозни постижения в проучването на живота, дейността и творчеството на Г. С. Раковски. Сред изследователите на неговия живот и дело трябва да откроим преди всичко направеното от Захарий Стоянов, акад. Иван Шишманов, акад. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев, Антон Стоилов, проф. Георги Димов, Никола Трайков и проф. Веселин Трайков. С голяма стойност са четирите тома от неговия архив, в който е публикувана по-голяма част от документалното му наследство.

Сред изданията на неговото творчество заслужава да се отбележат тия, подготвени от акад. Михаил Арнаудов (в един том) и четиритомното издание, подготвено от проф. Георги Димов, Никола Трайков, проф. Веселин Трайков и колектив. С голяма стойност е и отпечатаната документирана хроника на неговия живот, дейност и творчество. Независимо от направеното до този момент, трябва да отбележим, че в нашите архиви, музеи и библиотеки се съхраняват още непознати и непубликувани документи от него и за него, а доколкото се отнася до чуждестранните архиви и библиотеки (сръбски, гръцки, румънски, руски, италиански и френски), направеното там е незначително и предстоят нови издирвания. Съвременната наука би се обогатила до голяма степен както при едно фототипно издание на неговите вестници и списания, така и на първите издания на съчиненията му, които днес са библиографска рядкост.

В настоящия обемист том нашите читатели ще имат възможност да прочетат малко известни биографии на Г. С. Раковски, както и важни документи от неговата дейност. Това са едни от най-ранните биографии на революционера, които днес са труднодостъпни и представляват библиографска рядкост. Тук са включени и по-кратки биографии на патриарха на националната ни революция от трима бележити македонски българи, оставили трайна диря в нашия културен и политически живот – Симеон Радев, проф. Никола Милев и Тома Карайовов.

Макар и публикувана, основната част от творчеството на Раковски и днес е трудно достъпна за читателите и поради особения му език и стил. Ако по думите на Иван Вазов образът на Раковски е невъзможен, то и езикът на написаното от него е непреодолим за съвременния читател.

Но препъникамъкът преди всичко досега беше не само езика на Раковски, но и отделни моменти от неговото творчество и дейност.

В началото на 60-те години на XIX век Г. С. Раковски разгръща изключителна по обема си дейност, за да предотврати преселването на българи, живеещи в Северна България и по-специално във Видинския край в близост до река Дунав в Южна Русия. На тяхно място Турската империя, в споразумение с Русия, заселва кримски татари и черкези. Макар че част от тях в следващите десетилетия се изселват, много техни потомци и днес живеят около Дунава във Видинския край и в Добруджа.

Дейността си в защита на българските интереси и срещу това официално обезбългаряване на Северна България Раковски разгръща в своята публицистика на страниците на издавания от него в Сърбия вестник „Дунавски Лебед“, както и в подготвената въз основа на статиите му брошура „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“. Турските власти се добират до брошурата и още тогава е преведена както на турски, така и на френски език. Но до ден днешен тази брошура и статиите на Раковски за преселението не са включвани в съчиненията му. За този период от неговия живот дори в биографиите му са спестени подробности. Нов живот за позицията на Раковски към това преселническо споразумение между Русия и Турция в ущърб на народа дава Захарий Стоянов, който я препечатва през 1886 г., а три десетилетия по-късно (1922 г.) акад. Михаил Арнаудов я преиздава по нейния оригинален ръкопис заедно с черновата на нейния първоначален план, съхранявани в архива на Раковски.

Един от сериозните извори за тази дейност на Раковски е неговият, макар и не напълно публикуван, архив и статии в „Дунавски лебед“. На водещо място това преди всичко е кореспонденцията му с Йосиф Дайнелов. Тя не е напълно запазена, но разполагаме със значителни части от нея поместени в публикациите във в. „Македонец“ (1885 г.), както и в книгите на Черню Попов, Иван Кършовски и Михаил Арнаудов. Всичко публикувано, както и запазеното от нея, заедно с допълнително откритите писма, е включено в том първи от „Архив Г. С. Раковски“.

Специално място на тази кореспонденция отрежда д-р Боби Петров в биографията на Раковски, отпечатана през 1910 г. Тази биография, макар че е една от най-използваните от изследователите, е отхвърляна не веднъж от професионалните историци. Д-р Б. Петров я пише на базата на публикуваното до 1910 г., както и на работата му с оригиналния архив на Раковски, съхраняван тогава в Разград от сестреника му Киро Стоянов, и все още не е бил предаден на държавно съхранение. Допускам, че много от използваната от д-р Петров информация по-късно е безвъзвратно загубена, както и голямата част от кореспонденцията с Йосиф Дайнелов.

Една от най-използваните и достоверни биографии, върху която се позовава д-р Петров е тази на Черню Попов, в която той за пръв път през 1894 г. прави известни предоставените му от Йосиф Дайнелов писма на Раковски. Сред критично използваните от д-р Петров автори са и Иван Адженов, Иван Кършовски, д-р Иван Касабов и Пандели Кисимов, но едни от най-достоверните негови извори са спомените на Панайот Хитов и Охридско-Преспанския и Пловдивски митрополит Натанаил.

През времето на Втората световна война, след отзоваването му от Брюксел, Симеон Радев се захваща да довърши книгата си „Македония и Българското възраждане“, публикувана за пръв път на френски език през 1918 г. Той основно я преработва като том първи, от която през 1943 г. излиза третото Ј издание (второто издание е отпечатано през 1927-1928 г.). Във втория том, който остава дълги години в ръкопис и бе публикуван едва през 2013 г., видният наш историк и публицист изследва възникването и развитието на революционното движение на българите и свързаността му с Македония, както и участието на македонските българи в общото революционно движение. Отделни глави С. Радев заделя за Г. С. Раковски, за Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Разгледани са също и възникването и дейността на Добродетелната дружина, Комитетът на младите, на двете Български легии, на четническото движение и на БРЦК. В подготвения втори том на книгата, когото озаглавява „Борба за народно единство и свобода“ първата глава С. Радев посвещава на Г. С. Раковски – „Раковски и революционната емиграция“. Тук С. Радев вкарва в научен оборот редица неизползвани до онзи момент документи, като прави и нов прочит на известни и публикувани до тогава.

Преди да започне работата си върху „Македония и Българското възраждане“ през 1939 г. С. Радев пише и публикува във в. „Зора“ една малко позната днес статия – „Един французин – сътрудник на Раковски“, в която прави разкритие на неизвестния до онзи момент чужденец – Утърбон, който не само сътрудничи на Раковски по време на издаването на в. „Дунавски лебед“ в Белград, но и пише на френски език статии във вестника.

След привършването на работата си върху втория том на „Македония и българското възраждане“ С. Радев се връща към осъществяването на една своя стара идея – написването на въведение към „Строителите на съвременна България“. Целта му е да покаже приемствеността на политическите идеи на дейците на Българското възраждане с тези след Освобождението. Този труд видя бял свят половин век след смъртта му, тъй като той не успява да го публикува приживе. И тук С. Радев посвещава в сбита форма цяла глава на идеите, дейността и творчеството на революционера.

След Първата световна война проф. Никола Милев продължително време работи в италианските архиви и в архивите и библиотеките на Ватикана. През 1921 г. в списание „Слънце“ той публикува свое откритие, свързано с пребиваването на италианския революционен деец Марко Антонио Канини на Балканите и познанството му с най-изявените личности от полуострова в средата на 19 век. Сред тях на водещо място е Георги С. Раковски.

Марко Антонио в действителност идва на Балканския полуостров за осъществяване идеята на Джузепе Гарибалди за обединение на всички потиснати народи в Турция и в Австро-Унгария. Първоначално идеята е приета от Раковски с голям ентусиазъм, който вижда възможността народът ни да се отърси от турското потисничество. Скоро обаче Гарибалди загубва интерес към тази идея и отново българите, въпреки различните експерименти и комбинации със сърби, румънци и султана ще попаднат в сферата на руските интереси, което самият Раковски ще заяви пред италианския пратеник. Колкото и да ни е познат образът на Раковски, тук виждаме един по-различен портрет на водача на българската национална революция през очите на съмишленика на великият Гарибалди. По времето, когато Марко Антонио се намира на Балканите, Раковски е водещата фигура в дипломацията на балканските народи. Тези спомени на Марко Антонио, макар и публикувани в Италия, все още не са намерили място като важен извор за биографията на най-първият български революционер.

През 1937 г. българската общественост отбелязва седемдесетгодишнината от смъртта на Раковски. По този повод в списание „Отец Паисий“ е отпечатана статията на стария македоно-одрински деец, дипломат и публицист Тома Карайовов. В нея е даден, макар и накратко, един сериозен и цялостен портрет на революционера, вестникара и публициста, поета и изследователя на българското минало Г.С. Раковски.

Статията си Тома Карайовов изгражда на базата на речта на проф. Иван Шишманов „Раковски като политик“ по случай петдесетгодишнината от смъртта на революционера, отпечатана в Сборник на БАН. Т. Карайовов демонстрира и сериозно познаване не само на революционната биография на Раковски, но и на тясно свързаното с нея негово литературно творчество, нещо върху което наблягат и двама други македонски българи в изследванията си – Иван Хаджов и Георги Константинов. Особено внимание Т. Карайовов обръща и на дейността на Раковски, свързана със Сърбия. Това е времето когато революционерът издава в Белград в. „Дунавски Лебед“ и създава Първата българска легия. Проследени са и най-важните моменти от героичните действия на Легията в боевете срещу турския гарнизон в Белград, ръководени от Раковски.

Т. Карайовов проследява и отношението на Раковски към руската преселническа политика през 60-те години на XIX век, когато отпечатва поредица от статии срещу нея в „Дунавски Лебед“. В резултат на изпълнението на това руско-турско споразумение, както отбелязахме и по-горе, са обезбългарени български земи в Северна България.

Спазвайки строго хронологическото излагане на дейността на Раковски, Т. Карайовов се спира и на пребиваването му в Цариград и Влашко, както и за времето на Кримската война, през което революционерът възлага големи надежди, че ще се реши българският въпрос. Той отбелязва и факта, че името на Раковски е тясно свързано с учредяването и дейността на Македонската дружина, както и с последвалите Браилски бунтове.

Тази статия на видния македонски деец Т. Карайовов за Г. С. Раковски е поредното свидетелство за свързаността в борбите на целокупния български народ.

След биографиите като приложения са включени няколко важни документи, свидетелстващи за дипломатическата дейност на Раковски, излезли изпод неговото перо.

Тук му е мястото да отбележа и сериозната издирваческа и изследователска работа, извършена от бащата и сина Никола и Веселин Трайкови, след която Раковски може да бъде с право определян като българския и балкански Гарибалди. Едни от най-забележителните документи са откритите в архивите на Ватикана показания на младия Раковски за началото на революционната му дейност като участник в „Македонската дружина“.

В самото начало, когато се създава Македонската дружина, тя се разделя на два успоредни, но и съвместно действащи клона. Единият е легалният културен клон, който ръководи българското читалищно дело в цялата Турска империя, докато другият е революционният. Сред главните дейци на легалния клон са д-р Иван Селимински, Стефан Савов Бобчев, Марко Балабанов и др., а печатен орган му става списание „Читалище“.

Революционният клон на Македонската дружина, създател на който е Раковски, е организатор на Браилските бунтове през 40-те години на XIX век. Той учредява дружината по време на пребиваването си в Цариград заедно с български студенти, следващи в Атина. Издаден му е гръцки паспорт, а името, което приема е Георги Македон. След потушаването на бунтовете Г. Раковски е изправен пред съда като техен организатор и главен обвиняем. Показанията му са подписани с новото му име – Георги С. Македон. Раковски е осъден на смърт, но от изпълнението на присъдата този път го спасява гръцкият му паспорт. По пътя за Цариград избягва и се установява в Марсилия, където става свидетел на борбата на италианците за освобождение и обединение, ръководена от Гарибалди, Мацини и Кавур.

Откриването в архива на Ватикана на този изключително ценен документ за живота и делото на Г. С. Раковски, както и за началото на организираното българско революционно движение дължим на македонския българин Никола Трайков, неуморен изследовател както на живота и архивното наследство на Раковски, така и на братя Миладинови. Подробности за откриването на показанията на Георги Раковски разказва в кратки бележки към документа покойния вече син на Никола Трайков уважавания наш учен проф. Веселин Трайков. За да не преразказвам написаното от него, предлагам неговия любопитен разказ:

„Досега (1968 г.) по заговора на Раковски в Браила през 1842 г. са обнародвани материали от държавните архиви в Букурещ и Одеса, а също така и редица консулски доклади (Попруженко – 1900, Хурмузаки – 1913, Йоан Филити – 1912, Стоян Романски –1921, Константин Велики – 1958 г.). Във всички тези публикации обаче липсват най-важните документи за Раковски, които са включени в досието на съдебната следствена комисия, съставена за разследване на Браилския бунт (Comisia intocmita pentru cercetarea turburatorilor de la Braila). Досието е било налице, когато Йоан Филити преди повече от половин век започнал да проучва Браилските бунтове по архивни материали. Пръв той съобщава, че в това досие се намират писмени показания на Раковски (Георги Македон).

По време на престоя си в Румъния Никола Трайков прави многобройни опити да намери това досие (1929–1931, 1950). Резултат обаче не постигна – досието по всяка вероятност е изчезнало и тази загуба ни лишава от възможността да узнаем какви са били конфискуваните писма в жилището на Раковски, както и да се установи дали гръцкият текст на показанията на Раковски е предаден точно и изцяло в известния френски превод на тези показания. Преводът е бил направен от колежкия асесор Кола, драгоманин при Руското генерално консулство, и е бил приложен в доклада му до руския консул Дашков за работата на следствената комисия. Раковски е дал показанията си в присъствието на Кола, който участвувал във всички заседания на следствената комисия като наблюдател на Руското консулство. Австрийският консул в Букурещ Тимони се е снабдил от своя руски колега с препис от доклада на Кола и е уведомил Метерних за показанията на Раковски пред комисията. За тези показания не се знаеше нищо повече от това, което се съдържа в доклада на Тимони, обнародван от Ст. Романски преди 47 години. Докладите на руския консул в Букурещ още не са обнародвани, но и да се издирят, няма да дадат нещо повече от това, което знаем по въпроса, защото и в тях показанията на Раковски са дадени в превод, а не по препис от гръцкия оригинален текст. Така че в историческата литература за заговора на Раковски е известен именно този превод на показанията.

Досега на никой от изследвачите на Браилския заговор на Раковски не се е удало да издири гръцкия текст на показанията, за да се установи дали във френския текст не липсва нещо и дали той е точен. По една щастлива случайност гръцкият текст на показанията бе намерен най-сетне, но не в Румънски архивен институт в Букурещ или в някой консулски доклад от Букурещ, а там, където никой не е очаквал – във Ватикана.

Преди години Никола Трайков узнава, че Цариградската патриаршия е взела почин да издири своите документи, задигнати от разни лица в миналото и продадени в по-големите европейски столици. За тази цел бил командирован в чужбина митрополит Генадиос Арабадзоглу. Между другите архивохранилища в чужбина той посетил и Ватикана. През 1935 г. той съобщава за резултатите от издирванията и че в библиотеката на Ватикана е намерил едно изложение за българска етерия от 1842 г., подписано от Георгиос С. Македон. Съобщението заинтересува извънредно много Никола Трайков между другото и поради посочената дата – 10 март 1842 г. Нямаше съмнение, че се касае именно за неизвестния гръцки текст на показанията на Раковски пред следствената комисия, съставена на 4 март 1842 г. Никола Трайков се снабди тогава с фотокопия от този ценен документ, който е включен в една сбирка от гръцки документи за българския църковен въпрос, продадена на Ватикана от Аристархи бей, бивш пазител на архивите на Цариградската патриаршия. В тази сбирка освен показанията на Раковски на лист 65 се намира българското заявление на Иларион Макариополски до великия везир Али паша, изпратено от местозаточението му на 9 май 1861 г. То бе обнародвано от Никола Трайков във в. „Зора“ от 15 януари 1939 г. Гръцкият текст на показанията на Раковски се обнародва тук за първи път по фотокопията, с които на времето Никола Трайков успя да се снабди от библиотеката на Ватикана.

От сверката на текста личи, че по начало френският превод е пълен. Липсва обаче цялото допълнение в показанията на Раковски, където той говори за другите участници в бунта. Този текст сега се публикува за първи път. (Срв. у Ст. Романски, Заговорът на Г. С. Раковски (Георги Македон) в Браила през 1842 година. – Сборник на БАН, кн. XIV. Кл. Ист.-филол. и философ.-общ., 9. София, 1921, с. 95–98.) – Бел. В. Н. Т.“

На второ място в приложенията е включена брошурата на Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, която той отпечатва през 1861 г. Повод за нея, както беше отбелязано и по-горе, е постигнатото споразумение между руското правителство и Високата Порта за преселването на българското население от Видинския край в пределите на Южна Русия и размяната му с татарско и черкезко население от Кримския полуостров. До тогава никой не е разкривал и бичувал така директно руската политика спрямо българите и другите народи, живеещи в нейната територия. Със словото си, нетърпящо никакви възражения, основаващо се на фактите и на собствените му наблюдения, Раковски потвърждава определението за Русия като „тюрма на народите“. След публикуването на тази брошура и на статиите си за руската политика Г. Раковски е обявен за персона нон грата от руските власти и му е забранено да пътува до Русия и да пребивава в нея.

Текстът на брошурата тук е предаден по публикацията на Захарий Стоянов от 1886 г., който в краткото си встъпление не само дава подробности за нея и за Раковски, но и разказва за руската политика и през следващите 25 години, като достига до Съединението.

През 1922 г. проф. Михаил Арнаудов публикува брошурата за трети път, като я включва в еднотомното издание на съчиненията на Г. Раковски. В предговора си към нея проф. Арнаудов дава нови сведения и прави ценни уточнения както за нейното написване и разпространение, така и за събитията, които са предизвикали Раковски да я напише.

Тъй като двата предговора – на Захарий Стоянов и на проф. Михаил Арнаудов взаимно се допълват и биха представлявали интерес за днешните ни сънародници, те са включени като неразделна нейна част. При публикацията Ј проф. М. Арнаудов я разделя на две части – „Руската политика за българите“ и „Къде отивате българи?“ Този начин на публикуване тук е изоставен и се представя във вида, възприет от З. Стоянов, който повтаря оригинала.

Тясно свързани с брошурата на Раковски са и приложените тук писма до княз Александър Горчаков, държавен канцлер и външен министър на Русия, и до сръбския министър-председател и автор на прословутото „Начертание“ Илия Гарашанин. Протестът до княз Горчаков Раковски отправя през същата 1861 г., когато пише статиите си в „Дунавски лебед“ и публикува брошурата си. Нямаме информация дали изложението е стигнало до адресата си и дали то е запазено в руските архиви. Макар че е публикувано в запазените два негови варианта в първия том на „Архивът на Г. С. Раковски“ през далечната 1952 г., то е малко известно и използвано в историческите изследвания.

Известно е, че сръбските архиви съхраняват значителна и ценна документация за българската история. Тя в своята цялост все още остава неизвестна за българските историци, но не са малко и тези документи, които са вече публикувани. На първо място трябва да посочим отпечатаните документални сборници в Берлин, Белград и Скопие. Само при един бегъл поглед върху тях може да се убедим колко стойностна е тази документация. Но това, което все още е непознато и непубликувано е преобладаващо, а темите от нашата история, както и от българо-сръбските отношения са в своята цялост забулени в неизвестност.

Писмото на Раковски до Ил. Гарашанин е изключително важен документ, излязъл изпод неговата ръка. На него за пръв път попада академик Михаил Димитров по време на своите командировки в Белград. Неназован сръбски антиквар, който е негов притежател, дава на нашия известен историк да направи препис от него и по-късно то е включено в том първи от Архива на Г. С. Раковски. Това писмо Раковски изпраща до Гарашанин от Галац на 5 юли 1861 г. В него Раковски съобщава на Гарашанин за пътуването си до Одеса, където се среща с руския княз Гагарин, от когото научава за неприязнените чувства на руското правителство към сръбското. Раковски не отбелязва, но вероятната причина за това руско отношение е руското неодобрение на Гарашаниновото „начертание“, както и станалото в ущърб на Русия сближаване на Сърбия с Австро-Унгария, проводник на която политика е именно Гарашанин.

Раковски пише, че много българи са се обявили против преселението на нашите сънародници от Видинската област в Южна Русия, което те същевременно писмено декларирали  пред Петербург. Един неизвестен до сега факт е, потвърден от самия Раковски, че неговата брошура „Преселение в Русия и руската убийствена политика за българите“ била преведена на турски и френски език. В това си писмо той изразява надеждата си, че по време на своите предстоящи срещи с руски дипломати и държавници ще успее да ги убеди руското правителство да спре преселението на българите.

Писмата до Горчаков и Гарашанин се предлагат във вида, в който са поместени в том 1 от Архива на Раковски, придружени с бележките на неговия съставител проф. Георги Димов.

Биографиите на Раковски са предадени изцяло, без каквито и да било съкращения, корекции и допълнения. Там където се е наложило да се доразкрият думи и имена на личности и географски наименования са използвани квадратните скоби.

Една от най-големите трудности при предаването на оригиналните текстове на Раковски беше неговият език и правопис. Той е запазен във вида, в който тези текстове са публикувани от биографите, с някои незначителни корекции, отнасящи се само до използвания от него буквопис, като отпаднаха остарелите и неизползвани днес буквени знаци. Така тези текстове станаха по-четивни и по-лесни за възприемане от съвременниците.

Нещо, което ще направи впечатление на читателите е сериозното допълнение към биграфията на Раковски от Черню Попов „Чърти из живота на Савва С. Раковски“. В тази биография Ч. Попов включва само 35 писма от Раковски до неговия цариградски кореспондент Йосиф Дайнелов. В сегашната публикация на тази биография са включени общо 60 писма, които са взети от том 1 от „Архива на Раковски“, немалка част от които за пръв път са публикувани през 1885 г. във вестник „Македонец“, а други са допълнително открити в архива на Раковски, съхраняващ се в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“. Те са подредени и номерирани в хронологически ред, като в скоби е отбелязана и предишната им номерация при публикуването им от Ч. Попов. Към предишната публикация на тази изключително ценна кореспонденция проф. Г. Димов е правил корекции на сгрешени думи, имена и дати, сравнявайки ги със запазените в архива оригинали, преди да ги включи в том 1 на „Архива“.

Приложени са и оригиналните бележки към текстовете на д-р Боби Петров и Симеон Радев.

Цочо В. Билярски