Тук поместените стихотворения (с изключение на поемата „Живият бог“)
са от книгите на поета, които той е нарекъл по заглавията на всяко едно от тях:
По пладне, някъде в началото. София, Народна младеж, Библиотека „Смяна“, 1977.
Оставете човека. Стихотворения. София, Български писа­тел, 1981.
Врати. Стихотво­рения. Со­фия, Български писател, 1986.
Пришълец. Стихотворения. София, Петриков, 1992.
Живият бог. Поеми. София, Свободно поетическо общество, 1997.
Картаген. Стихотворения и поеми. Пловдив, Жанет 45. 2000.
Точно в три. Стихотворения. Пловдив, Жанет 45, 2008.
Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода. Стихотворения и преводи на български и руски език. Москва, Центр книги Рудомино, 2012.
Нищо. Стихотворения и поеми. Пловдив, Жанет 45, 2015.
И замирисва на море. Стихотворения. София, Факел експрес, 2019.
Излизане от съня. Стихотворения и поеми. Пловдив, Жанет 45, 2020.

ГЕОРГИ БОРИСОВ

 

ПО ПЛАДНЕ, НЯКЪДЕ В НАЧАЛОТО

 

По пладне, някъде в началото
на юли, под незнаен връх
се спрях сред жегата, запалила
на устните солена кръв.

В скалите, алени от слънцето,
змии надигнаха глави
и вместо звън на ручей съскане
слухът ми жаден улови.

Дърво чернееше над сипея
под побелялото небе
и сляп от жажда ненаситна,
вода поисках от слепец.

Вървеше кротко и уверено
той по ръба на пропастта,
в очите птиците на времето
безумно виеха гнезда.

Треви ухаеха край пътя му,
в тревите пееха пчели…
И тръгнах слисано по стъпките
на този пътник мълчалив.

И пих вода, която галеше
сънливо ситата ми кръв…
По пладне, някъде в началото
на юли, край далечен връх.

1972

 

 

КАКВО МИ КАЗА СВОБОДАТА

Тази птица, която е понесла в крилата си вятъра,
или вятърът, който тази птица отнася нанякъде,
и дървото, което упорито изгризва пръстта,
и пръстта, укротила в челюстта си дървото, и тя –

са еднакво свободни: ще е птица дървото и птицата – прах…
Аз съм само човекът, който днес стои между тях.

1976

 

 

ОСТАВЕТЕ ЧОВЕКА

Оставете човека, който няма какво да ви каже,
да брадясва щастливо над своята чаша с пелин,
да си мисли, че кашля, затова че тютюнът е влажен,
и да мачка трохите от хляба, край който седим.

И когато си тръгне, на бутилката само да кимне,
да се върне навън и да скочи от своя балкон,
през полето направо, с детелина засято, да мине
и да махне на първия срещнат в нощта камион.

И на злия шофьор да разказва за своята язва,
за това, че се буди по никое време от глад
и че само със хляба, каквото и който да казва,
днес не може човек да изтрае на белия свят.

На баира да спре и да иде до кривата круша
и юмрук да забие в дебелата нейна кора,
да потъне в нощта, а пък тя след това да го слуша
как я хока и охка от болка, омраза и срам, 

затова че животът като ситни трохи ни подбира
и ни стиска и мачка в юмрука си потен и груб.

Оставете човека, който слиза сега по баира,
да мълчи и по масата празна да удря с юмрук.

1977

 

ВРАТИ


Тези хора на пътя защо са излезли
и къде из мъглата отиват, не знам,
та в дома си голям зад вратите железни
са оставили мъртвия сам.

Той лежи гологлав и невидим отвътре
и очи в тъмнината объркан върти.
„Боже мой – казва той, – тука всички са мъртви,
за какво са им тия врати?“

1980

 

КАРТАГЕН


Аз съм онзи, когото увиваха
и окачваха ловко с въже
за рогата на кротките биволи
хитроумните ваши мъже
и под гъстата сянка на лавъра
разиграваха с кикот отзад,
и трикратно накръст преораваха
изравнения с мъртвите град.

Аз съм онзи, когото подхвърлиха
върху пълната с огън бразда
и когото научиха мъртвите
да мълчи като жито в пръстта,
и когото със златото заедно
и покритите с бисер ками
изпод врялата пепел извадиха
белоръките ваши жени.

Аз съм живият, който се влачеше
като сянка по сипея гол
и когото прибраха носачите
да насипва в чувалите сол –
да я сее и тъпче по равните
неутъпкани родни земи
и по вашите стъпки и храмове
като жито в пръстта да кълни.

Дълго суках и аз от вълчиците
и по мрамора леех вина,
и със жито заливах тържищата
на размирната ваша страна,
и седях и отдясно на бога ви,
и не ставах от сън и софри,
но браздата солена на огъня
на езика ми още гори.

И когато изнасяте факлите,
за да вдигнете нови отвън,
и ме водите кротко за лакътя
край стените, потънали в сън,
и ми казвате в мрака усмихнато:
говори, говори, говори,
вече всичко отдавна е минало
и посипано с пепел дори,

аз долепям ухо до горещата
като кожа одрана земя
и през лавата, плявата, речите
слушам нейната мъртва вълна,
слушам нейните вопли и викове,
изкласилите в мен гласове
и отвръщам усмихнато: тихо е,
само долу морето реве.

Само долу след някоя седмица
ще разказват един подир друг
на рибарите двама десетника
как усетили първия трус,
как земята под тях се отворила
и погълнала хора, коне.
И добре че не слезли от кораба,
та останали живи поне.

1987

 

ТОЧНО В ТРИ

І

Тъй както тялото, преспало
случайно с друго чуждо тяло,
се буди нощем точно в три,
когато спиртът още ври,

но вече се е изпарила
до капка любовта – и сила
то няма и за сън дори
и бърза да се изпари,

но само до стената стига,
лежи и ужасено мига,
като че не с любим, а с труп
се буди след убийствен труд,

и тежката като верига
ръка от скута си отмята,
глава изправя в тъмнината
и с много труд, едва-едва,

и като съд с вода кипяща,
главата му отмества спяща,
ослушва се – и след това
върху възглавницата вдясно

за цял живот й прави място,
и без да мига, без да бърза
край голата стена се хлъзва
като змия –
                     така от нас
душите точно в този час
без капка жал, без капка кръв
се канят да се отрекат
за трети път – и миг преди
петелът да ги пререди,
към друг живот, към друга плът
те вече на ята летят…

ІІ

Тя идва нощем точно в три
сред светлина непоносима,
когато спиртът още ври,
но вече огънят изстива,
когато въздухът не стига
и бърза да ни издаде,
когато славеят дори
не смее да пролее глас
от цъфналия в бяло храст,
когато спира да расте
и нероденото дете,
а на летливата душа
й никнат нокти и коса

 

и като в гипсово корито,
с чаршаф надве-натри покрито,
и с тебеширена уста,
се буди тялото, разбито
от одата на радостта,
която в пълна самота
и празен многотонен труд
е слушало заради друг,
за друг е пяло и търпяло
като за свое второ тяло,

и ей го пак – едва лежи,
едва на кръста се държи,
душа и Богу дух предало,
а продължава да работи,
върти на черни обороти,
издишва, вдишва, трака, помпа,
тиктака в мрака като бомба
и без да бърза, без да мига,
до края на стената стига,
прехвърля крак – едно, две, три…
Да бягаме!… Ще се взриви!…
Ще се взриви, ще ни изтрепе,
окото няма да му трепне!…

 

ІІІ

Тя идва нощем точно в три
с глава на лъв и с женско тяло,
до кръста в кръв, нагоре – в бяло,
и казва с глас на ангел: „Спри,
щом вече се е изпарила
до капка любовта – и сила
ти нямаш и за мен дори!“ –

и лисва в кривото ми гърло
остатъка от спирта първо,
змията в ъгъла лови,
душата в зъбите ѝ хваща
и чака да се появи
в окото ми сълзата зряща,

 

и с дъх един, с един замах,
от гърлото до кръста чак,
гърдите ми на две разсича,
надзърта в тях, гадае, срича

и като риба във вода,
и като звяр на свобода
в димящата ми още пазва
змията пуска и ми казва
с гласа на нейната уста:
„Аз бях дотук – сега пълзи,
сега душата си спаси!“

2005

И ЗАМИРИСВА НА МОРЕ

(БАЛАДА ЗА ПЪЛНОЛУНИЕТО)

 

Преди да дойде есента
и лятото да си отиде,
по спуканите керемиди
луната слиза на света:
клепач в тополата подпре
и го загледа като птица,
а котешката ѝ зеница
очите му ще издере.

(И става
тази нощ
тогава
най-подозрителната нощ.
Луната мрачно управлява
притихналата си държава
и свети бяла като нож.
В седефената ѝ мъгла
щурците пеят възкачени
по най-високите стебла,
преди да рухнат овъглени
из окосените поля;
докато в празните легла
реките вените си режат

и хич не щат да забележат
как тъпо биволите стенат
между ярема и остенът
срещу водата придошла.)

И замирисва на море
човекът в угарите тъмни
и синурите им бездънни
оставя друг да дооре,
луната яростно напича
издъненото му седло
и корена си той отсича
с едно разлистено крило.

Преди да дойде пролетта
и зимата да си отиде,
по спуканите керемиди
човекът слиза на света
и в розовата му слана
петите си отупва боси.
А в шепата си празна носи
две-три пшеничени зърна.

1980

 

ИЗЛИЗАНЕ ОТ СЪНЯ

Понякога, когато лек и свеж
като преспал с кметицата келеш,
от своя сън все още неизлязъл
и селото в полите ѝ зарязал,

пътеката се втурнеш да катериш
и с планината мускули да мериш,
да пълниш с въздух дивен гръдния си кош
за следващия ден, за следващата нощ

и два пъти в река една и съща
с вода да се обливаш, гол до кръста,
на припек да лежиш, корав като скала,
и скакалци да трепеш с боси ходила,

а Оня, който иде подир Теб, да славиш
и прави за нозете Му пътеките да правиш –
докато още носиш на шията глава
и можеш да стоиш на нея при това –
не час и два дори, а дни наред, ако
жена не ѝ е хвърлила око
и не разклати въздуха с мъхнатия си гръб –


не ще е зле, тъй както се къпеш в пот целебна
и всяка твоя крачка дотук е предпоследна,
полезния си ход да позабавиш,и хълма изкачиш ли –
горе вдясно
под купола лъчист на кичестия дъб
да свърнеш между кръстовете в утрото прекрасно,

с полуизтрити, но четливи тук-таме
остатъци от думи отпреди век поне
и тайнствени числа – особено числа
с тирета помежду им и пластове мъгла –

тире – и пак, и пак… три точки… три тирета…
трева и къпинак, в копривата – шишета –

и от съня си призори да влезеш в друг един –
където ние, мъртвите, се стягаме за път
и слушаме кълвача в дъба невъзмутим,
и чакаме да дойде на живите часът,

а живите трева за зайците косят.

 

2018

 НИЩО

След мене няма да остане нищо.
Смъртта ще спи, детето ще расте.
Небето ще е чисто, чисто, чисто.
Ще има смърт. Ще има и дете.

 

 

 

 

Георги Борисов е роден на 17 юли 1950 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в родния си град и Литературния институт „М. Горки“ в Москва (1974). Работил е като редактор във вестник „Литературен фронт“ (1976 – 1981), завeждащ отдел „Документална и художествена литература“ в „Профиздат“ (1986 – 1989), продуцент на направление „Литература и публицистика“ в БНТ (1992 –1993). От създаването на сп. „Факел“ (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 г. до закриването му през 2011 г. – главен редактор. Основател и директор на издателствата „Факел“ (1991 – 1995) и „Факел експрес“ (1995). От 2009 до 2016 г. е главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“.

Превежда руски, френски и английски поети, сред които Ал. Пушкин, Ал. Блок, В. Хлебников, Д. Хармс, К. Симонов, М. Светлов, А. Вознесенски, Е. Евтушенко, Ю. Кузнецов, Й. Бродски, Ю. Алешковски, Г. Аполинер, Р. Флинт, Дж. Балабан. Негови стихове са включвани в различни представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Чехия, Унгария, Северна Македония и др.
Участник в редица международни литературни срещи и фестивали в Европа. През 2009 г. е сред почетните гости на Московския панаир на книгата, а през 2019 г. – на Салона на книгата в Париж.
Носител е на литературните награди:
Владимир Башев – за най-добра първа стихосбирка (1977)
Златният ланец – голямата награда за поезия на в. „Труд“ (1999)
Иван Николов –  за най-добра поетична книга (2001)
Славейковата награда – за лирично стихотворение (2007)
Милош Зяпков – за най-добра книга (2009)

През 2008 г. Федералната агенция по печата и масовите комуникации на Русия го удостоява с юбилейния медал „Петър I“, а през 2013 г. получава наградата на Министерството на културата „Златен век“. Лауреат е на международната награда „Русская премия“ за „принос в съхраняването и развитието на традициите на руската култура извън пределите на Руската федерация“ (2015).
Женен. Съпруга – Александра, син – Алеко.

 

 

Предишна статияМетафизика на свободата
Следваща статия40 години с Румен, из „Моят Шабат“