ГЕОРГИ АТАНАСОВ, из новата стихосбирка „ОТВЪД ПЪТЯ“

СЪТВОРЕНИЕ

Гравирах облак резедав

и всяка нишка от ума ми

бе подредени цветни думи:

Да никне в облака трева.

И през тревата – пъпна връв.

Като пътека след момиче.

А в края й – едно мъниче

и макове от капки кръв.

Гравирах моята земя

и облакът разхубави се,

тъй както сътворих го с мисъл,

но той узря и заръмя.

И дъжд ме плисна резедав,

а всяка капка от ума ми,

като забравена далечна дума,

поникна в стръкчето трева.

А през тревата – пъпна връв

до облак бял. Като пътека.

А там гравира пак човекът

живота тук.

От плът и кръв.

ПРОСТИ ФОРМИ

Прости форми в зелени пространства…

И сред тях – моят знак на човек.

Ту бях тук,

ту бях там

или странствах

между пара,

вода

или в лед.

Прости форми за сложно начало

на прадядо ми хомопитек.

И в това недовършено тяло

гравитирам.

Разумен човек.

Прости форми на радост и мъка.

Прости форми на земен живот.

И се питам

защо ли съм тука

като семка в загнилия плод.

Като знак за вида ми човешки,

който идва да ме прероди,

докогато след сетната грешка

ще съм нейде под други звезди.

И тогава едва коленичил,

по-разумен от всички от вас,

ще усетя, че пак ви обичам.

И съм Бог.

Ала,

всъщност,

съм

аз.

ДИВА ВИШНА

Аз браня своя зрял живот.

За утрешния – дадох семе.

Не може никой да отнеме

от мен божествения код.

Издънките ми някой ден

Мичурин пак ще ашладисва,

но ще поникне дива вишна

от моя корен тук, след мен.

На моя корен в твоя свят

ще ражда вейка присадена

да храни тялото. А мене –

от дива вишна аромат.

И ако все пак съгреша

дивачката да ашладисвам,

то пак ще бъде дива вишна

завърналата се душа.

ПРИПОМНИ СИ

На границата между утре и сега е вчера.

До сутринта приспаният си разум ще разбудя

да си припомни гостите на тайните вечери,

с които поделих трохи от хляба си оскъден.

До сутринта ще мия кървави следи по ножа

от битката за прокълнато разнолико злато

и ще проклинам трижди себе си, че станах вожда,

повел народа си към мъртвото духовно блато.

Видения, които бях описал и забравил

като листо отронено насред водовъртежа,

с ламтежа дъното да ме покрие с чест и слава

или поне със мека, много мека блатна нежност.

Сега съм сам на прага на изгубена човечност.

Там бавно ще изпиша поруганото си име.

И нека разумът съм аз

и с него да съм вечен,

и всички тук край мен

с любов, без страх,

че ще ни има.

НАПИСАНО ОТ МЕН

Изреченото е съдба и смисъл

в единствена и повторима вечност.

Докосване до радостта далечна

да знаем тук и там кои сме.

От думите поникват светли знаци,

зелени и невиждано прекрасни…

Но идвам тук, където съм пораснал,

и пак над мене ще цъфтят акации.

Където бях, където и да бъда,

разсъмване е слово и начало.

И уж е всичко в розово и бяло,

но в белотата се спотайва жълъд.

А там, над малката му тъмна шапка,

потънала в тъга и жълта шума,

ще се завърна аз с красива дума,

побрала се в една дъждовна капка.

Кап, кап, кап…

Кап, кап…

Кап…

Повярвай, че душата ти е вечна.

Не тялото,

а ти,

човече.