Гениалната драматургия по гениалния роман „Камбаната“ на Недялко Славов, гениалното актьорско превъплъщение и режисура на Деян Донков, разлюляха зала 1 на НДК. Моноспектакълът е раздрусващ, сюблимен, разкъртващ. Разгонващ с Ботева любов и омраза майчицата ни, разгонващ верицата ни, която сме загубили… Може би завинаги.
„Камбаната“ е върхът на потъващия кораб на умиращата ни цивилизацията. Това сценично откровение е и предупреждение за духовната ни агония, то е оглушителен крясък-призив за спасение на общата ни человеческа душа. Вик издрайфан през устата и личната участ на един мъж – Вено, наш съвременник, безвременник, прокълнат грешник, изпаднал в транса на покъртителната си изповед, преминаваща през прозрения, проклятия и покаяния. И избухваща в тежък и яростен камбанен звън, който известява, че битката с Рогания продължава. Колкото и той да управлява света, земята, нас, поробени от собствените си страсти люде, които битуваме в безсилие и в примиреност и зяпаме марша на легионите му.

Битката продължава, но победата няма да е наша, защото сме още уплашени от фанатизма на фашистите и комунистите, затова боледуваме в безверие, в безбожност, в лицемерие. Срамуваме се от саможертвата в името на съвършенството, на безсмъртините идеи, от идеята за безсмъртието, загърбили сме тези извечни високи стремления заради множеството патетични  жестикулации на измамници и сантиментални автогеройства на фалшиви герои… Победата над Рогатия е червен конец, който трябва да бъде прокаран през словесни уши на Божията игла – през Свободата и Любовта.

Те са в епицентъра на това земетръсно духовно преображение.
Неговата сеизмична сила категорично го прави първостепенно по своята мощ философско и физическо явление. Защото Донков е не само нечовешки талантлив, но се мята по цялата сцена като разтърсван от вини и видения герой на Достоевски.

Но героят на Славов и Донков е антигерой. Той е автор на две убийства, първото в момент на безсъзнателна ярост, с която едно младо мъжко същество скача да защити честта на майка си, на любимото си момиче цигане, на собствената си личност. Второто е фатална злополука, когато бившият вече затворник се самозащитава от трима нападатели, изпратените от местния милиционер да го смажат от бой, защото Вено като полски пазач е засегнал офицера крадец, вероломен наглец… По време на въргала един от трите соц мутри пада на земята върху остър камък и си пуква черепната кутия, от която изтича целият му мозък, който може да се събере в една чаена лъжичка.

Парадоксът е поразителен още в самото началото на сюжета – ако първото престъпление и самоазправа е в защита на индивидуалното, личното, частното, на семейната чест, то нелепото убийство на бияча е в опит на Вено да се възпротиви на гаврата с общото, с обществото. Той изпада в праведен гняв от обстоятелството, че милиционерът, който трябва да респектира крадците, самият той краде от общоселския бостан и текезесарски ниви. И бившият затворник е колкото смутен, тобкова и вбесен от безочието на властта, вместо да си затвори очите, както би постъпил всеки селски пазач на негово място.

Но сетне, когато страната ни е залята от вълната на многопартийната демокрация, в която демосът е буквално заебан и оставен в ръчища на новопоявилата се сган от разбойници, убийци и изнасилвачи, тази сган започва да върлува повсеместно и безнаказано, посяга на всичко, и на храма, на светая светих на битието. Всичко е опустушено, селата са гробища за къщи, всичко е изклано и омърсено от новия башибозук, човешкият свят умира пред очите ни за сметка на света на сенките.

Идва ред да бъде извадено и изядено сърцето на вярата, на храма, последната съкровеност, която ни прави народ от мислещи същества, идва ред на камбаната.

Първо тя има опасност да бъде запорирана от банката и продадена търг, заради кредита на покойния селския свещеник, който лично я е закупил. Защото старата камбана, оцеляла в строго атеистичния ни режим, е открадната, свалена и натрошена на парчета за вторични суровини.

Камбаната е не само символ верую на романа и драматургията, тя от художествена метафора се превръща в насъщен духовен хляб за малцинството вярващи хорица. Тя е част от най-съкровеното у българина, който я е съхранил като семе у себе си повече от 600 години.
Но днес кражбата на камбаната е вече нормална новина за притъпения ни слух и затъпялата ни чувствителност. Защото у нас всичко се краде. И от близо век живеем в „Следверие“ и смъртата на една камбана не е нищо повече от частен случай от  криминалната ни хроника.
Но това не е болка само за България, това е кощунството спрямо християнския свят, който е обезлюден, подменен и постепенно заличен.

Романът на Славов и постановката на Донков заслужават най-високата ни национална награда за творческо себеотрицание и морален катарзис. Те не са просто писателско и театрално явление, а повод за социален, политически и хуманен катарзис.
И не заслужават не отличие за порудната постижение в областта на културата, а като съвременно световно изкуство от най-висок пилотаж.. Спектакълът по въздействие се родее с Вазовите „Хъшове“ в прочита на Сашо Морфов, но при него на финала  актьорите и публиката плачат и викат с цяло гърло да живей България.

При Славов и Донков гърлото на публиката не е задавено с прилив на национална гордост, нито със себевъзторг или  патриотичен  плам. И не душата ни е окрилена, а е поразено умствено ни съдържание, доведено по твета и у нас до пълно малоумие, тласкащо християнската ни цивилизация към окончателна гибел.

Не става дума за спасението на България, а за спасението на Спасителя.
Какво следва? Следва зашеметяващото безмълвие на камбаната, която след предсказаното убийство на Вено остава без никаква надежда да оцелее. Като камбана. А не като претопен за скрап метален отпадък.

И никаква Истанбулска конвенция или някакъв изкуствен интелект, никакви нанотехнология не могат да спрат радиактивния разпад на поредната световна цивилизация, която пред очите ни се самоубива. Варварите сме ние, рожби на подивяващо човечество.

След края на поразителното представление публиката излиза ошашавена, видяла себе си в кривото, но праведно огледало на съдбата, проумяла поне за час и половина бъдещата участ на днешното човечество. Публиката излиза сразена и пречистена, разтроена и разтроена, с оскърбена душа, но и със сияещ възторг в погледа, че има човеци като Вено, като героя на Славов и Донков, че има такива български творяни, като Славов и Донков, чието Целебно Слово и Паметно Прераждане се спусна в залата като огромна колона от Светлина, здраво подпряна между Небето и Земята. Тази Колона е последната надежда на посветените. И нищо не говореща на безпросветните.

Езикът на Славов и Донков е с вълшебно въздействие – ту брутален, ту нежен, ту директен, ту иносказателен, много поетичен, на места трагичен, но не и мелодрататичен, в него се кръстовнат редове и асоциация евангелските сюжети и старозаветни истини. Има и смях през сълзи и сълзи без болка, има и болка прецедена през стиснати зъби. Има всичко, което да ни докаже, че животът без съвест не е животът на Божия човек, че без исконните блаженства като почтеност, последователност и праведност, човекът не е човек, а човекоподобие. Не е Нещо, а е нищожество. Както Рогатият не е Господ, а фалшифициран Бог, на когото днес, съзнателно или несъзнателно, се кланя огромното мнозинство от планетяните…

И за да приземя възторга си от видяното и чутото, от този Христов, а не само християнски тъжен празник, празник чистилище, докосващ духовния ад и духовния рай, смирено ще си пожелая: дано спектакълът да се качи на сцената на Народния театър, за да бъде гледан от повече българи, на които никой не гледа сериозно, да бъде съпреживян от онези, които заслужават да бъдат спасени.

Те не са много, те не хора за тълпи, те не са тъпи, но имат съзнанието и надсъзнаето да се гордеят, че са изключение от правилото. Че са различни от мълчаливия, безропотен народ от роби.

Струва ми се, че просветлението и да дойде, ще е твърде късно – болестта на страха е превзела организма на планетата. И бунтът е вече закъснял. Остава ни вярата, че щом „животът не е вечен и смъртта не е безкрайна.“

Поклон пред Славов и Донков, които са част от светото изключение.
Амин.

Предишна статияПРЕДКОЛЕДНА СРЕЩА С РУМЕН ЛЕОНИДОВ
Следваща статияСв. Иван Рилски – български принц, син на Симеон Велики?