„ГАЩИТЕ СЪМ СИ УПРАЛА…”
И пак за чалгата, за възвишеното изкуство и …още нещо
„Игрите им, свирните им
са шум противен нетърпим
крещят като в припадък бесен
и туй наричат радост, песен”
Гьоте – „Фауст”
„Оставете всички цветове да разцъфтят”
Мао Цзе Дун
Мотото, в което е използван цитатът от „Фауст”, цели да покаже, че всякога интелигенцията е имала снизходително – пренебрежително отношение към начините за развлеченние на широките народни маси, нещо което не ѝ е пречило след време с умиление да „открива” забравени бисери на фолклора и да се бие в гърдите за исконните ценности криещи се в недрата на народа – термин както се оказва доста разтеглив и многозначителен в зависимост от това как ще бъде използван.
Факт е, че това което не успя да направи пролетарският интернационализъм, Третият интернационал, Коминтернът, целият Соц лагер и СИВ, а също така Европейския съюз, НАТО и глобализмът, го постигна с особена лекота чалгата. Вече може да се говори за Обединени бакански емирати на чалгата. като думата емирати е използвана заради ориенталските ритми на музиката, а също и за продължаващата, макар и при условия на демокрация, потомственост на властта. Тук биха могли да се включат и бившите съветски републики, където също усилено се слуша подобна музика, така, че чалгата се вихри от Адриатика до Казахстан,а може би и до Тихия океан!!!
В годините след Соца, чалгата навлезе стремглаво в нашия живот. Бе възприета със затаен дъх, спонтанно и с ентусиазъм. Идването ѝ може да се сравни единствено с бурното нахлуване на рокендрола.
Разбира се, освен музикалните разлики, съществуват и социални разлики в двата вида музика:
Рокендролът е винаги срещу течението, като протест срещу официално приетия ред, срещу властта.
Чалгата винаги е ПО течението, наложена от манталитета на по-голямата част от властващите и на народа, но има и някои изключения, в годините преди Прехода, на които ще се позовем по-долу. Най-често е изразител на стремежа към благоденствие и демонстрирането му.
Рокендролът е израз на недоволството
Чалгата – на задоволството и самодоволството.
При рока, от самата музика и особено от въздействието на басите, силния ритъм на ударните и металния вой на солокитарите, със или без алкохол и други вещества се изпада в особено екстатично състояние, което се изявява най-вече с агресивност и непослушание. При шофиране, водачът се увлича опасно и е склонен към авантюризъм и лекомислие.
При чалгата също се достига до особено екстатично състояние, което може да се определи с думата Кеф!!! За западната цивилизация терминът е непреводим и непонятен, макар да е съвсем разбираем и естествен за непредвидимите и склонни към ленност и съмнителни удоволствия – Балканци.
Потърсих в Уикипедията точно определение за термина чалга:
„Попфолкът, наричан още чалга, а в академичната литература и етнопоп,[1][2] е музикален стил от България. Стилът съчетава български, арабски, турски, гръцки и цигански мелодии. Характерни за него са повтарящите се музикални и танцови ритми.По форма попфолкът (съкратено от „популярен фолклор”) се родее с балканско-ориенталската етномузика. В музикознанието стилът е известен под името „етнопоп“.[4][5]”
При все,че се прави опит тя да се разграничи от съвременния фолклор, границите са доста неясни и преливането от единия стил в другия е почти неусетно. Същите певци – изпълнители, същите оркестри и най-вече същата публика, но когато се опиташ да характеризираш дадена песен като пример за общия им корен и произход следва недоволното възражение: „Това не е чалга, а съвременна фолк музика!” Сещам се за за „тънката разлика между почтенните жени и останалите”израз на Богомил Райнов, от неговите криминално-шпионски романи (понякога и сериозните автори пишат несериозни романи или музика.)
Интересен факт е, че непримиримата към чалгата публика обожава филмите на Кустурица, в които основни музикални теми, са точно циганските мотиви и чалгата.
Опитах се да си изясня какво дразни в чалгата. Може би ориенталските елементи , които се танцуват най-вече като кючеци? Тези мотиви дошли от годините на съвместното съществуване с поробителя, отдавна са възприети и навлезли в ДНК на поробените, в едно с шкембе чорбата, бозата, айряна, баклавата, имам баялдъто и прочие „културни ценности”, утехата е, че размяната на тези ценности е двупосочна. Можем само да гадаем за какви ли придобивки, заемки от нас се оправдава другата страна. Но извън майтапа, тези ориенталски ритми са основна част в музикалната традиция на много източни народи. Чрез тях се изразяват песенно – танцувално не само лъстиви помисли и мераци, а също и съвсем сериозни мотиви. Прилагам изпълнението на Amazing Israel band , при които с ритмъм на кючек е музициран псалм 150 на цар Давид – за възхвала на Господа!
https://www.youtube.com/results?search_query=psalm+150+israeli+band
Прилагам и хорово изпълнение на хор на египетски християни – песента – “Immanuel” (Емануел) – другото име на Христос.
https://www.youtube.com/watch?v=RjEehbjbIAY&list=RDRjEehbjbIAY&start_radio=1
С други думи – не бива да ни дразнят ритмите. Видно е, че макар и подходящи за кючек, не винаги са свързани с примитивни страсти.
Определено съм убеден, че няма пошла музика – има пошли текстове!
При тях еротичното е изкривено до дебелашко, закачката и пиперливите изрази са сведени до неприемливо, пубертетско боравене с терминологията. Във фолкорите на всички народи има обичаи, и песни свързани с култа към плодородието. В тях се срещат фалическите подобия, смели подхвърляния или арогантни закачки. За християните това става по Заговезни – и примерите са много. На Заговезни в Северна Гърция могат да се видят нахакани дамички да пият смело ракия от бърдучета изваяни като фалоси. Пак тогава, пияни баби плещят всякакви цинични, фолкорни песнички, от които би се изчервил даже тираджия. Всичко това трае, докато празникът свърши. Следват Велики пости и разбеснялите се гуляйджии се завръщат пак в нормалното си Аз, отново стават благонравни и смирени християни!!! По принцип в тези песни и текстове няма нищо лошо, те са част от живия живот и не биха могли непрекъснато да бъдат укривани. Лошото е когато се превърнат в самоцел и се преекспонират с чисто комерчески цели, когато се превърнат в смисъл на творчеството, загърбвайки другите жанрове и тематики.
Според проучванията на Нов Софийски университет, както и на редица изследователи на това явление, чалгата – като вид градска музика е съществувала още преди Освобождението – пак си е имала и ориенталски ритми, и пак насоката е била към кефлийско-гуляйджийското блаженство:
„Налей налей, ага!” редактирано в „налегне ли тъга” продължаващо: – „ела да видиш ти кебап се как пече и руйно вино как се лей” и т.н. до „либето си прегърни”
Може би в обществото тогава неосъзнато са се включвали саморегулиращи се механизми, които са я ограничавали. При всички положения предлагането на определен вид музика е съответно на търсенето. Търсенето предопределя продукцията.
По времето на Соца, чалгата бе табу. Заниманието с фолклора си бе твърде сериозна дейност подходяща за навъсени професори и академици, а съставите занимаващи се с нея включваха добре обучени професионалисти, финансирани щедро от държавата. Епитетът „народен” бе станал синоним на строя и всичко свързно с него бе свято, или ако не изглеждаше достатъчно такова – бе внимателно изчистено до стерилност, от всичко неподходящо. Освен традиционните произведения имаше и новосъздаден идеен фолкор: „Хей, поле широко” или „Гъста е мъгла паднала над Боховската планина” – с убедителните редове: „След тежка кървава борба ще грейне нашта свобода!” и т.н. Сериозните – традиционни, народни песни бяха упорито налагани по радиото и телевизията и по този начин се постигаше точно обратният ефект – ставаха скучни и досадни. Горе-долу така се действаше и със съветските филми, докато от западната продукция се допускаха само качествени произведения и резултатът бе точно същият.
Кючеци – общо взето не се играеха, освен от съответните малцинства. Нивото на музикантите – певци и оркестранти бе високо. За да бъде допуснат да свири в ресторант, кандидатът бе длъжен да се яви на изпит за клас пред Концертна дирекция.Тогава бяха създадени специални, средни и полувисши музикални училища за народни изпълнители и инструменталисти, от които в годините на Прехода се появиха авторите и изпълнителите на чалгата. Съвременната народна музика, общо взето не търпеше несериозните елементи. Ако имаше хумор в нея той бе или безобиден, или осмиваше дребните, битови противоречия. По времето на Соца, в разните „Пъстри китки”и прочие развлекателни програми се прокрадваха хумористични народни песни, които освежаваха нещата. Те бяха особено предпочитани и желани от публиката. Много лесно в годините след това, невинните соц закачки, прерастнаха в прозрачни намеци и „бъзикания“,за да се стигне до съвсем дебелашки и пошли изхвърляния – просто, понеже бяха търсени от публиката. Бяха се наложили вкусовете на имащата възможността да плаща в този период социална прослойка (а може би класа според определението за притежанието на средствата за производство) – мутрите. Те поръчваха песните и те ги плащаха, налагайки по този начин своята култура. Също както в годините на Соца, преди това, който финансираше щедро и налагаше своята стерилна култура. Въпреки забраните на художествените съвети , все пак някои образци на „другата култура” успяваха да се прокраднат.
През 1982 г. излиза двойният албум на Тодор Колев. Съвсем скоро става първи по продажби. Обложките със снимките на актьора са показателни – от една страна пее естрада – песни по стиховете на Недялко Йорданов и Борис Христов – „Сватбата на мама” „Самотният човек”, също и – „Меки Ножът” по музика на Курт Вайл от „Операта за три гроша” на Брехт . Там е с изящен външен вид, като блестящ шоумен.
На втората плоча от албума изпълнителят е приел образа на деградирал, кръчмарски музикант. Алегорията може да прерастне, че става дума за двата профила на тогавашното общество – единият – лъскав и официален, а другият – реален. На същата тази втора страна – сякаш прикрити – „забравени в дъното на коридора” за да не бъдат забелязани от будното око на цензурата са три песни, които се различават коренно от останалите. Това са. „Песен за любимия град” ( „София е братче, център на просветата…”) Песента е с латино ритъм, и кръчмарско – ориенталска оркестрация, а по средата най-неочаквано е прибавен кючек. Втората песен е за Татяна Лолова – (известна като „Сто кила ракия давам.”) – също кючек и третата „Аз работих в транспорта – да си платим курорта” – класически кючек.
Какво търсят тези песни в този двоен албум? Отговорът идва от краткия пролог отпечатан на вътрешната страна на обложката, с бели букви на черен фон. Певецът се обръща дословно към: „… всички инстанции, бензиностанции, хотели стюарди, стюардеси, сервитьори, контрольори, монтьори, имитатори, манипулатори …. ви”.
Това многозначително и недовършено „… ви” в края на изречението, особено впечатлява. То не може да се тълкува другояче, освен като неприкрита, сексуална закана към инстанциите!!! Разбира се, заплахата е несериозна и не може реално да уплаши властта, но все пак е твърде дръзко волнодумство, или може би словоблудство?! Още се чудя как е било ”пропуснато” и е останало„незабелязано”… и ненаказано!!! На самата плоча, преди съответните песни, певецът ги характеризира като: „Сатирични, в които желанието е по-голямо от възможностите”. Парчетата определено не са сатирични, но с тази дума по онова време се обозначаваше умерената, хумористичната критика, с която властниците уж се примиряваха в името на демократичния облик на тогавашното общество. Уж на майтап и уж като пародия, но песните си бяха абсолютна чалга, напук на стерилното, изчистено от вредни примеси възвисено изкуство. Те сякаш целяха да се олекоти климатът след някои доста хапливи сатирични стихове на Недялко Йорданов по музика на Вили Казасян в песента „Това е изкуство” от първата плоча на албума. С други думи чалгата бе своеобразно противопоставяне на тогавашната представа за естетика и чистота в изкуството, нарочно изкривяване в огледалото на абсурда. Това е първият пример, в който тя застава срещу течението и срещу властта. Силното раздвоение в двата портрета на певеца е обяснимо и с естеството на човешкия характер, в който има място както за катарзите на висшето изкуство, така и за разтоварването идващо от олекотяването, от пародията, от чалгата, или пък от бунта на рок музиката. Всичко това в една душа – и защо не?! В отделния човек, а от там и в народа въобще, могат да се срещнат и възвишеното – героично и духовно, така и принизеното – битово, материално, арогантно и негероично. По същия начин пошли текстове могат да се срещнат не само в кючеци, но и в прави хора: „гащите съм си упрала снощи вечер на канала“ – използвана в заглавието е от особено интересната като музика песен озаглавена: „Шест кокошки съм заклала”!!!. изпълнявана от виртуозни инструменталисти като група „Канарите“. Да не говорим за пошлото, проявено в други форми на изкуството – театър, телевизионни скечове, литература и др.
Не бива с лека ръка да се заклеймяват всички произведения на този нов жанр, наричан още попфолк. Именно той възвърна интереса към съвременната, но и традиционната народна музика. Певците и инструменталистите са особено квалифицирани професионалисти, повечето с музикално образование. Друг въпрос е за естетиката на външния им вид. В началото захвърлиха „задължителните” народни носии, но после сякаш се размислиха и отново взеха да възприемат отделни елементи, до цели костюми, а видеоклиповете, често се придружават от хорца. Колкото до репертоара – на бял свят се появиха значими песни, които след време ще останат като знакови за периода. Споменавам само: „Айде провикна се турският паша…“ която не отсъпва на най-добрите традиции в жанра. Зурните, които вият в интродукцията, са в тон с провикването на пашата. Ку ку бенд прави много добри съвременни аранжименти на традиционни народни песни. Въвеждат електрически китари, синтезайзер и пр. Искам да спомена и чудесните „Яница девойка” на Яница и „Малино моме” на Кали. Веднага ще ме упрекнат, че споменатите песни са съвременен фолклор, а не чалга, но както вече подчертах границите между тези жанрове са ефирни. Не на последно място са дошлата още от времето на соца хумористична песен за „Мамин Кольо” (който, заради Бона хубавица,”се парясва”, а за да може да я издържа, – в „АПК[1] постъпи и в пот той се къпи”, докато Бона – байрака си вее – живот си живее!)
Определено силно впечатляваща е и почти сюреалистичната по своя текст песен за Васко Жабата – „Комбайна Вършачка” която е от малкото станали хит в чужбина – в Сърбия, Хърватия и С. Македония. В Сърбия се пее със сръбски текст под названието „Евала”. Друга преминала границите е: „СенТропе” на Азис също с яростни зурни в интродукцията. Още помня как лаборантките в болницата на Комотини бяха хлъцнали зашеметени от изпълнението и най-вече от външния вид на Азис – с мрежести черни чорапи, руса брадичка – катинарче, ревящ чутовно като лъва на Метро Голдуин Майер. Пак на същата песен, видях в една таверна на остров Тасос, чисто гръцка компания, да играе върху масата, а във въздуха да хвърчат салфетки, понеже вече парите не достигат, а карамфилите и чиниите за чупене струват цяло състояние…
Хубавото е, че творческият процес никога не спира и непрекъснато се възобновява. Това, което е утвърдено днес утре ще бъде отхвърлено от следващото поколение и преоткрито в по-следващото. Ще останат само истински добрите и докоснали сърцата произведения.
Така, че – спокойно, другари! Нека гражданите интелектуалци престанат да цупят презрително устнички. Времето ще изчисти нещата. Пластовете ще се наместят, мътилката ще се уталожи и изворните води отново ще се избистрят. А до тогава – нека всеки се забавлява според манталитета и настроението. Ако му е кеф – да хвърля гюбеци, ако шкембето му позволява – да се хване в „Танца на малките лебеди”. Ако е гневен да се развърти в “Johnny B good”. Има музика за всички настроения. Или, както е казал председателят Мао:
„Оставете всички цветове да разцъфтят!”
Христос Хартомацидис
[1] АПК – аграрно промишлен комплкс. В годините на Утвърдилия се социализъм ТКЗСтата прерастнаха в АПК
