В САРАИТЕ. ПРИ „СВЕТИ ГЕОРГИ ПОБЕДОНОСЕЦ“

Откъс от книгата  „Този живот е за смелите“, издадена през 2019

Ако не можете да намерите истината точно там, където сте, къде другаде очаквате да я намерите?      
                                                     Доген

Две години преди да се отзова като една Райка Княгиня в Сараите, Джани ми предаваше поздрави и послания от Шефа си. Шефа – така наричаха Ахмед Доган неговите сподвижници. Ставало въпрос за мен и сайта ми АФЕРА, и Джани ми предаваше изразените оценки от „Шефа“ им. Бяха толкова философски, че за разлика от Джани, не ги запомнях детайлно, а така и през годините не се научих да приемам търпеливо комплиментите, все ги пропусках набързо край ушите си. „Шефа каза, че винаги, когато дойдеш в София си добре дошла при него и те кани, когато ти е удобно. Много цени смелостта ти.“ – казваше ми още Джани.

Нямах нищо общо с ония журналистки, които висяха по дуварите както на Бойко Борисов, така и по Сараите на Доган и им въртяха баници, ту на единия, ту на другия, така че махвах с ръка – като му дойде времето, и ако е писано, ще се видим.

С Джани, както наричах Ерджат Ебатин – дългогодишен председател на ДПС във Варна, а по-късно и депутат от ДПС, бяхме приятели от години. Умеи, с удивителна памет и речовитост, а и с изключителни артистични качества и блесящо чувство за хумор, и самоирония, Джани бе единственият, когото познавах – извисил се по политическата кариерна стълбица, който си оставаше напълно естествен и такъв, какъвто си го знаех. Вероятно това, че бе дълбоко вярващ и четеше много, не го мръдна и на сантиметър от оня Джани, когото харесвах – искрен, непринуден и неподправен, понякога до изумление, много почтен и състрадателен.

През онзи октомври, последният на мама, успях да се измъкна за няколко дни от „затвора“, в който живеех, и се докопах до София. Бях подредила всичко зад себе си – Ели, която гледаше мама, кучетата, лекарства, храна, всичко да е под контрол, за да мога да вдъхна няколко глътки свобода извън „клетката“.

Още като пристигнах в хотела, звъннах на Джани, но не за да се срещам с Доган – изобщо не ми минаваше и подобна мисъл!, а за да пием едно вино и да се наклюкарим.

• В болницата съм, Весиии… – изпъшка тихичко Джани – Разбиваха

ми камъни в бъбреците… Ама обади се на Сали -то, и той е в София…

Със Сали Табаков също бяхме приятели – той бе поел от Джани организацията на ДПС във Варна, с него също имах неподправени и чисти отношения, родили се изведнъж, още когато се запознахме.

Никога не се надуха тези хора, нито се взеха на сериозно – бяха честни и открити с мен, а и аз с тях.

Звъннах на Сали.

• Докога си в София? Ще се обадя на Шефа, че си тук и ще ти

звънна… – изстреля Сали, без дори да съм се сетила за възможност да видя Доган, исках просто с Джани и Сали, събирайки се, да се посмеем. Рядко вече можеш да намериш някого с когото да се смееш автентично.

Минути по-късно, докато оправях багажа си в хотелската стая, Сали звънна:

• Шефа те покани тази вечер в 21 часа в Сараите. Ще мина да те

взема!

Изобщо не бях готова за такъв светкавичен развой на събитията, но това е положението, се смеех пред огледалото, когато „Пашата“ вика – доведете ми я Райна Княгиня да я питам и разпитвам кой уши байряка…

„Кой уши байряка“ си беше „моята песен“ и я крещях с цяло гърло по веселите маси и ето, че дойде време да вляза в роля.

Изчаквахме, докато мъжете от НСО проверяха с уреди дали няма бомба по автомобила, с който пристигнахме пред Сараите, и излизайки от колата, Сали ме сконфузи: „Забравих да ти кажа, че тук е прието като се идва при Шефа, да му се носи нещо, просто символично…“. Внезапно пред очите ми блесна спомена за старите „табиети“, в които иначе от дете бях възпитана – никога, когато отивахме с мама и татко на гости, не ходехме с празни ръце – дали ще е кутия с бонбони или с бутилка птие. Съвсем бях изключила, а бих занесла на Ахмед Доган книга със сигурност, ако, разбира се, се бях сетила…

Късно е либе за китка.

Сали ме измъкна ловко от конфуза и рече: „В багажника имам две бутилки скъпо уиски – едната ще я дам аз, другата – все едно е от теб…“ и ми подаде луксозната кутия..

Посрещна ни един лъчезарен широко усмихнат мъж. Шабан – домакинът на Сараите. Покани ни да седнем в нещо като трапезария, където облекчено забелязах, че се пуши.

Бях с гръб към стълбите откъдето слезе Доган.

Сали вече го бе зърнал и ставайки, устремно тръгна към него. Извърнах се и току до мен съзрях лъчезарно усмихнатото лице на Доган.

Години не се бе появявал в публичното пространство. Пускаха се всякакви контролирани слухове как бил пиян – залян, как не изтрезнявал, как бил подпухнал и въобще не приличал на себе си, и как хич вече не бил даже с акъла си.

Пред себе си обяче видях мъж в изключителна физическа форма -това бе първото, което се набиваше на очи. Облечен в дънки, с лека фланелка, над които бе облякъл копринено тъмно синьо кимоно, стегнато с колан на кръста. Лицето му бе сияещо, неподправено усмихнато, когато свойски, прегръщайки ме, изрече: „Добре дошла!“

А аз се изхилих: „И ето я Райна Княгиня се яви!“.

Доган първи влезе в огромна соба и се отправи към дъното, където имаше ъглов миндер с ниска маса пред него. Шабан деликатно помоли да оставим мобилните си телефони на малка масичка пред отворената врата на одаята.

Настаниха ме до Доган, който веднага се бе извинил, смеейки се, и поемайки подаръците от нас – бутилките с уиски, че много съжалявал, че няма как да ни прави компания, защото бил на прочистващ режим: „Аз си правя такива прочистващи три дневни режими на чай… От три дни не пия, правя си разтовараща диета с чай, пия само чай с мед. Но вие не се притеснявайте – какво ще пиете?“.

Аз пожелах дежурното си бяло вино с газирана вода, а Сали – уиски.

Докато Доган галантно ми правеше комплимент, че не отговарял, когато седял до хубава жена, оглеждах крадешком огромната стая, която наричам сега одая или соба, защото стилът и бе типично възрожденски от който струеше уют, без никаква помпозност, префърцуненост или излишен лукс. И си мислех колко българските политически парвенюта посмъртно нямаше да пожелаят да живеят в такава атмосфера, потънали и накупили си супер луксозен кич по домовете си, натруфени от корумпираните им ръчички.

С една дума – Сараите изобщо не бяха това, което повечето българи си представяха.

• Ти винаги ли си била толкова смела? Как си обясняваш защо си

толкова смела? – отпери ми внезапно, като начало Доган, взирайки се внимателно и дълбоко в очите ми.

Майстор.

Точно това не бях очаквала.

• Ами… – неуверено започнах, той нямаше как да знае колко съм

непохватна, когато трябва да говоря за себе си – Нямам кой знае какво обяснение…И аз не знам… Вероятно има нещо в това, че съм дошла на този свят след много дълго чакане – на седем месеца, кило и осемстотин, после съм паднала на кило и петстотин, и съм се преборила за да оживея…

Пелтечех нещо още, защото, мамицата му, никога не съм можела да отговоря на този въпрос, когато са ми го задавали всякакви хора – ама не те ли е страх, ама как не те е страх…, докато Ахмед Доган не ме прекъсна рязко:

• Не си от Тоя свят ти, не си от Тоя свят, значи не си от Тоя свят…

Щяхме да се разберем по метафизичните теми, но не му беше сега времето.

• Какво става във Варна? – пита ме Доган и добавя – Аз отдавна

съм излязъл от там и съм се отстранил, но сега е време да се завърна…

И се вглежда внимателно в мен, изричайки:

• Аз вече ще се занимавам с бизнес. Ставам бизнесмен. С политика

вече не се занимавам…

Усмихнах му се прелестно иронично и изтърсих:

• Е! Че тя у нас политиката върви редом с бизнеса…

А той отвърна:

• Аз с политика не се занимавам, с оперативна политика имам

предвид,  иначе идват тук питат, съветват се…

Заразказвах му за Варна и как Варна не е онази Варна, която е била, и която трябва да бъде. Плещех си в мой стил, без да жаля никого и обяснявах напоително как се краде поголовно, как Варна е затънала в корупция и бизнесът е потънал, какви милиони откраднаха от дупки, ремонти, начело с едни и същи фирми, които печелеха обществените поръчки.

Доган ме слушаше мълчаливо.

И когато споменах „фирмата на Вичо“, той въпросително погледна Сали, а Сали заобяснява:

• Собственикът на „Хидрострой“, фирмата, която купи „Водстрой“…

А аз, без да ми мигне окото, изплесках:

• Касичката на Боко.

И нали съм по знаците, забелязах още в началото нещо, което си бе истински Знак – името на Делян Пеевски изобщо не се споменаваше. Нито от Доган, нито от Сали.

 И нататък в разговора, името Пеевски ще е пълно табу. Нито веднъж не бе споменато от Доган. Усещането ми бе точно такова – в къщата на обесения не се говори за въже.

В същият ден президентът Румен Радев бе свикал консултативен съвет по националната сигурност. Сали попита Доган:

• Шефе, днес имаше съвет по национална сигурност, какво мислиш,

как вървят нещата, накъде върви България?

Доган направи скалпелно аналитичен разрез на Румен Радев – как все още търси своето място и иска да прокара своя политическа писта, но това не става така лесно, ей така от нищото.

 „Да си изтребител не означава, че си политик“, изрича Доган и анализира как все още Радев няма политическа визия, а и няма хора:

• Как се става журналист като нея? – посочва ме с очи – Трябвало е

да мине през много неща, през много натрупвания, за да бъде сега тя това, което е сега. Трябва и да не робуваш на комплекси…

• А и някои неща или ги имаш отвътре, или ги нямаш… – обаждам

се и аз като черна станция.

Доган се съгласява и продължава, че в България няма да се оправят нещата, защото няма личности, няма ярки характери, различни от политическите субекти.

Заглеждам се в ръцете на Ахмед Доган. И на двете си китки носи по един часовник.

Шабан донесе купа със салата, чиния с нарязано бяло сирене, печени кренвирши с кашкавал, големи гъби печурки. Нямаше изкилиферчени ястия, нямаше претенциозни напъни да блеснеш пред гости с помпозни ястия. Масата ухаеше на онзи старомоден топъл маниер, както някога – когато в дома ти дойдат гости – вадиш онова, което дал Бог.

Разговорът се завъртя около това как Доган сам си прави марината, как сам си отглежда зеленчуци и плодове в градината, разказваше надълго и нашироко със светнали очи как: „Аз с такива неща обичам да се занимавам, те ме разторварват…“, и как изкупил пет чувала с кестени от един беден човек, който ги продавал край Пловдив: „Минавал един наш приятел от там, купил малко и ги донесе. Толкова ги харесах, че го изпратих обратно и той взел, че купил всичките пет чувала от човека…“.

Докато Доган изнасяше цяла лекция за полезността на кестените, и помоли Шабан да донесе приготвени кестени – да има на масата, всички се смеят как обръгнали да ядат дни наред кестени, приготвени всякак, по десетки начини, заради Доган.

Разговорът ромолеше естествено, Доган бе с искрящо чувство за хумор, бърза мисъл и очите му блещукаха, когато разказваше за неща, които истински обича. Като трюфелите, например.

Много по-късно, когато парламента прие закон за трюфелите, си умирах от смях, четейки новината, забавлявайки се с фантазията как ако знаеше народа колко е вещ Доган по трюфелите и как ги обича, със сигурност щеше да отсече същия тоя народ, че законът е лобистки в полза на почетния „Шеф“ на ДПС.

Внезапно Доган се обърна към Сали:

• А вие показахте ли ѝ Сараите, разведохте ли я да ги види?

Долових мека ирония – нека види тая журналистическа Райна Княгиня тия прословути Сараи, дето не слизаха от хорските усти.

Сараите не бе замъка, който се привиждаше на онези, които като чуят Доган си представят шейх.

Шабан дърпа една стъклена плъзгаща се врата и ми показва басейн с топла вода, край който се вижда малка масичка и шезлонг, а по-късно Доган ми казва: „Там обичам да работя и като видят разпръснати листи наоколо, знаят, че работя сериозно и не бива да ме закачат…“.

Показват ми двете му кучета, малки все още, овчарки, и си спомням думите на Джани, когато преди време ми разказваше как Доган почти ритуално хранел кучето, което тогава му бе подарил Джани, как старателно измивал купичките за вода и храна преди всяко ядене, как сам приготвял храната, винаги качествена – като че е приготвена за човек и така го учел: „Ти като се храниш, нали в чиста чиния ядеш и водата пиеш от чиста чаша, така трябва и с кучето…“

 Качваме се през няколко стъпала в едно обширно помещение, което включва и кабинета на Доган. По-късно Доган ми казва, че има какво да дооправя още по него – не бил окачил още всичките си картини, не го бил още доподредил.

Помещението е просторно, но не дава вид на такова, и Сали ми казва, че тук се събират, когато правят своите сбирки при Шефа. Оглеждам пространството подредено с вкус, непретенциозно, без излишества и крещяща преднамереност, но с особен къщен уют.

И внезапно дъхът ми спира, извисила поглед нагоре.

Вцепенявам се, съзирайки високо окачена огромна, прекрасна, икона на Свети Георги Победоносец.

Като пронизана съм от блясъка и. Сали, забелязал как съм се втренчила в иконата с поглед вперен Нагоре, прошепва:

• Това е Патрона на нашето Движение /ДПС/ – Свети Георги

Победоносец… Тук на него се молим…

Имаше нещо смайващо сюрреалистично в Сараите, в които блести иконата на Свети Георги Победоносец и турчинът Сали, който ми шепти, че се молят и прекланят пред нея.

Когато по-късно Доган хитро внезапно ме попита: „Занимавала ли си се с пиар?“, а аз си редях на ум: „О, Боже, аз и пиар?!“, докато измънквах нещо иронично, че по-скоро разбирам от черен пиар,  пред очите ми отново блесна блестящата икона на Свети Георги Победоносец и си мислех, че ако изобщо ставах за пиар, тая икона в Сараите бих показала, когато трябваше да се говори за Единение. Или за Заедност.

Преди още да пристигнем в Сараите, Сали ме беше предупредил, че Шефа му казал, да не се притеснявам, че няма да бъдем сами и че други може да го посетят по същото време.

Докато Доган се засмива на смешката ми за черния пиар, изрича:

• Гледам по телевизията дебати между политици – то, смешна

работа…

В стаята влиза висок, светлоок, прошарен мъж със запалена пура в ръката. Пори въздуха свойски и му личи, че е като у дома си, поздравява и сяда край масата.

Трескаво търся в ума си някакво парче от пъзела, за да се залепи и да вдяна кой е този мъж, а Доган ме изпреварва:

• Да те запозная – това е Румен Гайтански – Вълка.

Голям ташак си, Веселинооо, се плесках мислено по иначе умното  чело. Като журналисти, когато пишехме за Румен Гайтаски – Вълка, пускахме все една престара снимка от незнам кои си години, която циркулираше из Интернет, и която, сега съзирах с очите си, нямаше нищо общо с човека, за когото пишехме. Румен Гайтански – Вълка от снимката от онези години нямаше нищо общо с Вълка, който седеше пред мен.

Когато два месеца след срещата ми с Доган, в медиите официално излезе, че е регистрирана обща фирма на Румен Гайтански – Вълка и Ахмед Доган, и са купили ТЕЦ – Варна, усмихвайки се си спомнях думите на Доган от онази октомврийска вечер, точно когато са скрепявали бизнес съдружието си, думите на Доган: „Вече ставам бизнесмен!“.

Като заговорихме за кучета, попитах за каракачанката, която Джани бе подарил на Доган, а Румен Вълка заразказва как кучето е станало огромно и е застрашавало с огромната си телесна маса хората, които идват тук: „И него го взех, аз колко кучета съм взел от него да ги гледам…“.

И иронично добавя:

• Имаше един професор, и някои депутати срещу които кучето

скачаше, а те изпопадваха…

• Нали знаеш, че кучето безпогрешно ги познава хората, които са

срещу мен? – с тънка усмивка ме поглежда Доган.

• А кучето повали ли Данчо Ментата? – стрелям от упор.

Доган разперва широко ръце и отвръща:

• Данчо Цонев не е стъпвал тук.

Като казах Данчо Ментата се сещам пак за Пеевски, но всички от присъстващите продължават да не споменават името му. Табу.

Румен Вълка предава сърдечни поздрави отправени към Доган от професор лекар, на когото не споневат името. Вълка разказва как професорът се радвал като дете и докато разказва и неговите очи святкат по детски, и как професорът не можел да се нарадва на апарата и как не бил виждал такъв…

Доган ми пояснява, че дарили медицинска апаратура, но отново не казва нито името на лекаря, нито името на болницата, но от цялото му озарено лице личи колко е доволен от радостта на дарения лекар.

Разговорът се завърта около човек, на който му провървяло в бизнеса и Вълка, смейки се, казва: „Така е, като ти тръгне картата…“ А Доган показва подарък, който открил едва година след като са му го подарили, бил забутан някъде – красив сувенир на карта асо спатия от Камерун, и изрича, смеейки се: „Да ти тръне картата… А като си около мен, как да не ти тръгне картата?!“.

И докато си мисля как, аджеба, на такива, като Бойко Борисов, им „тръгва картата“, Румен Вълка търси нещо в телефона си и ми го показва – колаж на Борисов с тикви вместо медали като генерал… Смея се, това си е един от колажите, които непрекъснато пускам в сайта АФЕРА…

Доган пък ми обяснява, че не всичко и винаги успява да проследи в сайта, но чете АФЕРА.

Посреднощ тръгваме със Сали, а Доган се сбогува с поканата, че съм добре дошла пак да се видим.

• Тогава искам да си оговорим обаче за езотерични неща… –

казвам. Знам интереса му към вселенските познания.

• Ти четеш ли такива книги? – искрено заинтригуван пита Доган.

• Вече само това мога да чета. – отвръщам.

…

Същата Коледа в традиционните си коледни обръщения, Доган изрече, че управлението на ГЕРБ и Борисов нямат алтернатива и не, че не беше прав, предвид липсата не само на читава опозиция, но и на наченки на нещо ново, като политически проект, което да съсече управляващите, но обра хулите и ругатните на всички, които като че чакаха, дори и абсурдно, ДПС и Доган да „отстрелят“ Борисовата Хунта.

Направих го на салата и аз.

Въпреки брилянтния му анализ и дълбока словесност, която не беше за малоумници. А кретени по нашата територия Господ беше дал бол.

Имаше един идиот, който непрекъснато и фиксирано след всяка статия в АФЕРА пишеше дежурното „ама Доган е брилянтен“, визирайки моя оценка за анализ на Доган.

Да, Доган не беше ни гюл, ни люлека ми замириса, обаче нямаше такъв ум в българската политика, и колкото и да не харесваше това на кретените, си беше чистата истина.

Ако Доган беше „бандит“, то в сравнение с Борисов и Цветанов, с мед да го намажем.

Политиката бе висша партия покер. И Доган бе успял да се позиционира така, че дори и на политическите галфони им тръгваше картата, когато бяха около него.

А и истината бе твърде печална за вкараните в роля „патриоти“ – Доган бе по патриот от всичките взети накуп.

С времето – и подчертавам – не от Доган! – знаех как процесите, които текат скрито в държавата, бяха далеч от прокламираното по медиите и от пласираното като внушение от политиците.

Връзката Доган – Пеевски отдавна не бе този туткал, който се тиражираше, дори напротив – отдалечаването бе ясно, макар че нямаше как от раз да срежеш въжето. Много по-късно Пеевски бе сложен втори в листата на ДПС за евро изборите, което означавеше сигурно влизане в европарламента. Пеевски не само не се появяваше никъде, не само изобщо не бе видим и в предизборната кампания на ДПС, но и надали, дори и евродепутат, щеше да стъпи в Брюксел на сесии на европарламента.

Пеевски бе „елегантно“ отстранен и изпратен от Онези, които трябва. А и много от фирмите бе „прехвърлил“ пак на Онези, на които не може да се откаже.

Зад кулисите течаха съвсем различни процеси от онези, които даваха по телевизията.

И само було бе, че Доган можеше с часове да говори за трюфели, кестени и маринати,  було, което се люлееше обаче със страшна сила, докато дойдеше времето да се разкъса и да разкрие грозноватото лице на обезчестената булка на политиката.

А отвисоко всичко това невъзмутимо наблюдаваше Свети Георги Победоносец.

В Сараите.