Петър Маринков, писател, драматург
След прочита на Покаяние Господне, 18 октомври 2019, 11:39
Всъщност говорим за въображение. Разширяващо се, вплътняващо се, пулсиращо титанично. Опиянено и опияняващо. Спускащо се по спирала от митологии и легендарности, неприкосновени повеления, финализирани истини, прокълнати суеверия и самозабравило се в своята шемет и горделивост, пита: „От кого Господ прошка да измоли, пред кого Господ да се покае? Не знае…“
Непростим грях. Достоен само за рецидивист с непреодолим до самозабрава порив към поетизиране на диструкцията. И това, строшило прангите, изковани от Свещените книги, Богоподобие, започва да подрежда с библейски размах хаоса.
Единният Бог е въглищар, Смъртта е мъж. Понякога е момиче, коете събира по земните поляни букет от паднали души. Ако ли пък е жена да бъде така добра да направи добрите още по-добри. Юда е ковчежникът на Христос… Йерусалим събира светиите от всички времена и започват да се молят за града, за столицата на света, за Блажения престол на Светлината… Хората отново стават братя. „И всеки слави Бога на своето наречие. „Кръстът на Голгота парченцата си събира пак в замислено дърво.“ „Ева отново се превръща в ребро адамово.“ „От човеците зависи, дали ще се превърнат в богове.“
И в този пренареден паноптикум от старозаветни и евангелски образи тътнат бури от метафори, скверни мисли продънват мирозданието, вещерство и святост сеят преподобни и сред тая умопомрачителна какофония простосмъртни оркестрират неосъзнатата си велика нищожност.
Смутително прелестна картина с абсолютно отсъствие на предразсъдъци, с гаменска прнебрежителност и смел взор към видимото – невидимо и невидимото – видимо. Разказана със самочувствието на сомнамбул, безброй пъти преходил всички познати и непознати святости по „червения конец, опънат между световете“.
Стихиен свлякъл и пижамата, той крачи сред пламъците от гръмналите фенери на ада. И бърза към своята Голгота, за да се разпне преди разсъмване.
