Поетът на месец април Румен Леонидов насити литературния клуб на Столична библиотека с особено усещане – слънце и дъжд, тъга и песенно просветление за Великденското чудо. Книгата му „Покаяние Господне“ е събрала Просъници, Бдения и Сънописи – уж времената са Библейски, но сърцето е в сегашността. Лутания, смърт, възкресения, състрадания и любов… Необичаен ракурс: стихов колаж, оплетен с акапелни песнопения на православния хор „Спасение” с диригент Нели Трошева. Музиката – ту акварелно прозрачна,ту сгъстено сакрална внуши усещането у многобройната публика за божественото, насити подземието на библиотеката с образи, картини и послания, вплетени в поетичните фрагменти…Три стихотворения от „Покаяние Господне“ изпълни актьорът Досьо Досев. Откъси прочете и Нели Трошева, като някои от текстовете се превърнаха в ангелогласни песнопения на хора. Финалът – диалог на автора и неговата редакторка Людмила Ламбовска, която го представи като човек, посветен в тайнство, и проследи дългото узряване на книгата редом с редакторската намеса на Асен Валентинов. Сред гостите на премиерата беше президентът Петър Стоянов.

В анализ под заглавие „Светлописите Руменови, или бъдеще недосънувано в миналото”, направен в сайта Fakel.bg,  проф. д-р Людмил Димитров обобщава изразната мощ на книгата. Според него стихосбирката е призоваване. В предишната книга „Сляпа неделя“ се откроява опозицията слепота – видимост, в новата метафората е запазена, но е пренесена върху вътрешното зрение, съновидението. Сънят е речитатив, възбуден език, а сънуващия – зашеметен от „видяното“, търси да се успокои, да улегне, докато намери израз на образа.

Езикът на Леонидов си позволява неща, които сякаш лирическият Аз не желае да бъдат изречени като монолози, но не успява да ги предотврати. Езикът говори, а авторът онемява от „чутото“. Сънища има в нашата лирика – от халюциниращия Хаджи Димитър, до „Сън“ на Дебелянов, стихове на Траянов и Вапцаров… Но са разказани наяве, постфактум, избирателно, рационално. При Леонидов видението е в мига на сънуване, а авторът е гид из небезопасни територии – внезапни появи, страхове, нахлувания и отдръпвания, лица и торсове, привидности и привидения. Води ни из граничното състояние между фикция и действителност, дефинирано от Шекспир като „подобие на страшна смърт“, не защото е уверен, че ще намери Изхода (дори за себе си), а защото иска да ни го покаже – не като утопия, а почти по бунюеловски „филмирано“ собственото му – и на човечеството – бъдеще, недосънувано в миналото.