След една година, по времето, когато царете отиват на война…
2 Книга на Царете 11:1
Историята на човечеството е по същество история на идеите.
Х. Г. Уелс
Може би в летописите на този краен градски квартал ще остане някакво свидетелство за славните и знаменателни събития изразили съперничеството между Горната и Долната махала за защита на рицарското достойнство на представителите на едно отминало поколение… Между участниците в тях и неволните им свидетели те бяха известни като Пуническите войни.
В същност, не съществуваше видима причина за вражда между Горната и Долната махала. Те си бяха съученици на почти същата възраст и играеха заедно с удоволствие футбол и на абета, без особени дрязги и пререкания. И все пак във въздуха се носеше нещо, някакво напрежение, което предизвикваше традиционните годишни сблъсъци за премерване на силите. Може би в основата му беше малко различния начин на общуване и традиции или даже дребните разлики в утвърдения жаргон на изговор или ритуали.
В някои отношения Долната махала беше по-напреднала в опознаване на „реалния“ свят: там по-големите деца вече се опитваха да пушат, да посръбват и да се правят на по-възрасни и опитни. Това им даваше илюзията да се чувстват по-значими от недокосналите се все още до „сладостите“ на живота. Вероятно, защото те бяха с няколко улици по-близо до „шумния и разблуден“ град, но това е само едно предположение, оправдание или игра на въображението. Докато сред връстниците им от горната махала се чувстваше някаква непринудена съпротива или неосъзнат стремеж, да запазят свежестта и непринудеността, неподправената радост от детските изживявания, и близостта с природата. Но неминуемо и те щяха да опитат от „забранения плод“, и… някои от тях да останат завинаги в неговия плен.
Е, съществуваше и една „ябълка на раздора“: Могилата. Децата от Долната махала „притежаваха“ една обширна поляна между четири улици, която все още не беше застроена. Но тя беше мочурлива и не ставаше за нищо, освен да си набереш папур след обилните пролетни дъждове или да се опиташ да се спуснеш през зимата с кънки-самоделки по вълнистата и ледена повърхност. Докато Могилата, разположена над квартала, беше просторна, с приятни изгледи към Голямата и Малката планина, и дефилето между тях, помещаваше стадиона „Уембли“, „Крепостта“, ставаше за пързалки през есента и зимата, и беше привлекателно място за всички- и малки, и големи. Но по един неписан закон, тя се водеше притежание на децата от Горната махала, може би защото беше едно естествено нейно продължение и връзка с Голямата планина. А децата от Долната махала изпитваха известно неудобство току така да си организират техни си игри на нея и винаги трябваше да се съобразяват с тези от Горната махала. Иначе никой нямаше ограничения да я ползува. И въпреки това, Могилата си беше предмет на завист…
За разлика от прословутите Пуническите войни между Рим и Картаген, тези махленски сблъсъци не бяха за сфери на влияние, търговски интереси или завоюване на територии. Местните не бяха планирани от участниците им. Както и много други войни по света, те възникваха някак си от самосебеси, спонтанно, и така и заглъхваха- непредизвикани, макар и предизвестени. Те сякаш бяха неразделна част от кръговрата на сезоните. Изглежда, че и на децата от тези две махали им омръзваше да живеят в скучен мир и търсеха разнообразие, или израз на смелостта и изобретателността си, на скритите момчешки амбиции за изява и самоутвърждаване чрез премерване на силите. И вас пак… зад тези сблъсъци имаше някакъв скрит подтик за творчество, нещо театрално, нещо привидно идеално или идеализирано, подобно на една игра на въображението, въплътена в интересна пиеса. Нещо като рицарски турнир, представен във филмите, които те с удоволствие гледаха. Децата забравяха, разбира се, за трагедиите, които носеха истинските войни… С една дума – техните бяха само въпрос на чест.
Реквизита за тези ежегодни представления беше колкото традиционен, толкова и необикновен. По една подразбираща се традиция, всеки от участниците и от двете страни се „въоръжаваше“ сериозно: ризница и шлем, обикновено от по-дебела мукава или стара продънена метална купа за готвене, които наподобяваха на тези от филмите; щит от шперплатова седалка на стар стол или капак от кофа за боклук (по това време те бяха ламаринени); меч, разбира се от дърво, с добър размер, копия обикновено от дрян – едно по късо за хвърляне, и едно по-дълго за близък бой. Навярно и Дон Кихот би одобрил такова отговорно и почти пълно лично снаряжение. По подразбиране, по-големите бяха военачалници си имаха и адютанти или оръженосци от по-малките, нещо като Санчо Панса. Би било уместно да споменем и за гербовете, която всяка от тези войски си беше измислила. На ризниците и щитовете децата бяха изрисували с каквито бои намерят, характерни за всеки рицар символи в стила на приетия от неговия орден традиция. Разбира се, те бяха заимствани от филмите и книгите, свързани с тази величествена и неувяхваща тема, но имаха и неповторим елемент на творчество.
Децата нямаха коне и колесници. По необходимост всички бяха спешени и цялото действие се състоеше в стремежа Долната махала да превземе „Крепостта“ на Могилата. А „Крепостта“ заемаше описаните в една по-раншна история истински окопи, оставени от изтощени и измъчени, дошли да търсят справедливост, войници в началото на века. Кулите на „крепостната стена“ естествено бяха картечните гнезда, които като по чудо не бяха много засипани и имаше нужда само малко да се поизкопаят, за да са едно надеждно укритие и опорни точки на отбраната. Тони, като знаеше, че повечето от мечовете на противника ще бъдат от по-крехко борово дърво, предвидливо си направи меч от една резервна букова дръжка на кирка. Баща му имаше да се чуди, къде я беше оставил. Да оформиш с ренде това твърдо дърво, като истински меч, изискваше вероятно толкова усилия, колкото и да го изковеш от желязо. Но резултата беше обнадеждаващ – и естетически, и като здравина.
Разбира се, между воюващите страни се провеждаха предварителни преговори и се достигаше до споразумения или договорки за правилата за провеждане на това „представление“. При всичката настървеност и увлечение в бойните действия, стрелбата с лъкове, използването на прашки, чатали с камъни или четалчета със скоби от тел, не беше разрешено. Но, все пак, някои символични съоръжения, с които Горната махала изненадваше Долната махала, бяха приемливи. На една от кулите на крепостта децата от отбраняващата се страна поставяха „оръдие“. Това „топче“ твърде напомняше за знаменитото от родната ни история, което с единствения си, но гръмовен изстрел, беше обявило високо на света решимостта на народа ни да се освободи от едно дълго чуждо господство и предизвестило края на една упадъчна империя. Митко, като по-техничар, беше достигнал до гениалната идея да го направи от една каменинова тръба. Гюллетата децата правеха от кал, която замесваха от червеникавата пръст на Могилата. За да станат по-здрави, в тази глина те слагаха и ситни камъни. Но ефекта от изстрелите на това „топче“ беше по-скоро респектиращ, отколкото сериозен, защото… то стреляше само на три-четири метра и то по склона на Могилата, откъдето противника настъпваше. Топчията зареждаше поредното гюлле и го изтласкваше през ствола на „топчето“ с една пръчка със заковано на края кръгло парче дърво, която по-скоро наподобяваше четка за чистене на истински оръдия. Обикновено ролята на топчия и Боримечка изпълняваше Делян, като по-голям и силен. Той изнасяше тежкото „топче“ по склона от махалата до „Крепостта“, и умело го управляваше- презареждаше и стреляше. Повечето от гюллетата бяха предварително приготвени и подредени на пирамида, както се полага, в основната кула, но топчията си имаше и асистент от по-малките, който под зоркия му поглед, му ги подаваше в разгара на битката и се грижеше да прави нови муниции.
Битката започна рано през тази пролетна утрин. Армията на горната махала беше заела позицията си в „Крепостта“ според съгласуваното разпределение на длъжностите, задачите и назначенията: в центъра на фронта монтираха здраво знаменитото „топче“, където се очакваше основния удар на противника и разположиха достатъчно защитници; на фланговете, в двете странични кули, поставиха по един командир от по-големите, Ради и Тони, и войници от по малките на стените около тях. Митко беше знаменосеца. Знамето се развяваше уверено от лекия утринен вятър, закачено на дълга, но здрава лескова пръчка- един златен лъв на зелен фон. Очертаваше се спорно, но твърде вълнуващо премерване на силите. Командирите прегледаха снаряжението на подчинените си и дадоха необходимите наставления за тактиката. А тя беше проста- нито крачка назад, даже и ако противника се опиташе да атакува по фланговете. Разбира се, зад предната линия в крепостта имаше и свежи подкрепления, които да се присъединят към отбраната, където тя поддаваше.
За щастие, пътя на армията от Долната махала беше известен, дълъг и предвидим- през улиците на квартала. Затова изненади за атака в гръб не се очакваха и съгледвачи, които да известят за идването и не бяха необходими. Имаше и момент на очакване, когато „врагът“ се прокрадваше почти незабелязан покай вече покритите със свежа зеленина трънки и къпинови храсти по оградите на последната улица към склона на Могилата, но това си беше част от вълнуващото напрежение преди всяка битка. Защитниците бяха нащрек! Може би само Митко и Тони, като неуморни изследователи и първопроходци, бяха установили, че съществува един кратък път между Долната и Горната махала. Този път представляваше една тясна и рядко употребявана пътека, която започваше, скрита от очите на хората в гъстак от къпинови храсти в края на Долната махала и вървеше почти незабелязано по самия ръб на високия стръмен склон над дерето, което свързваше двете махали. Тя беше нещо като връзката между долната и горната земя от приказките. Неусетно, през плътните сенки на боровете, пътеката водеше на открито в тила на „Крепостта“, който не беше защитен. Но никой от Долната махала не я знаеше, а само няколко посветени планинари от Горната махала. В спомените на Тони тя му напомняше за един друг единствен труден Път, който изисква решителна крачка на непоколебима вяра и особено посвещение, смелост и решителност да устоиш, и който, макар и нелек, водеше в безкрайната светлина.
Но ето, армията на Долната махала се появи на пътеката към „Крепостта“. „Воините“ и вече бяха позапъхтени от изкачването по улиците. Разгънаха се, според тяхната си тактика по протежение на склона пред „Крепостта“. Предводител им беше Коста, а знаменосец Чади. На знамето им беше изобразен черен орел на ярко червен фон. И те навярно си въобразяваха, че са като орли политнали към лелеяната цел. Те стъпваха решително и пъргаво, и не си губеха времето. Още повече, че по-големите от тях, бяха жилави дългуни, навлезли в една възраст, която не търпеше наставления и съвети.
Вида на тази „страховита войска“ навяваше мисълта за нещо много познато, случило се в дълбока древност и още много пъти оттогава:
„Господ ще навлече против тебе народ от далеч, от земния край, като с орлово летене; народ чийто език не разбираш; народ със свиреп поглед, който не ще почете стар нито ще пожали млад.“ (Второзаконие 28:49-50)
Ударното звено на противника атакува фронтално главната кула на Крепостта. Очевидно, че „топчето“ ги беше впечатлило и си мислеха, че с превземането му ще постигнат една психологическа победа. Но….. си бяха направили криво сметките. Защитниците добре бяха предусетили това развитие на събитията и отбраната в центъра беше най-силна. Армията от долу настъпваше с викове:
-
Ааааааааааа……….ррррррррр…ааааааааа!
Защитниците достойно и уверено, както в една друга решителна битка довела до съкрушителния поврат на войната, донесла дълго лелеяното ни освобождение в един предишен век, раздираха въздуха задружно и юнашки с оглушителен вик:
-
Урааааааааа………………….! Ураааааааааа………….!
