На моите внуци Вини и Макс
Вълците щяха да ги изядат. Заради контролната по математика. Само дето никой този ден от техния 5-ти “в” не разбра.
В снежни дни си оставаха по къщите. До малкия градец, където ходеха на училище от сгушеното в полите на планината селце бяха близо три километра – как се гази сняг до колене в затрупания междуселски път, на места навяваше до пояс.
Ама математиката, най-важният предмет, както казваше всеки път Тонева – не може просто ей така да се пропуска контролното по математика. От кога ги е предупредила да се стягат. Никакви извинения. Оправдания винаги могат да се намерят. Това бяха опорните точки на дребничката, но строга учителка по математика. И режещият и стряскащ гласец се врязваше дълбоко в детското съзнание.
Апостол вървеше най-отпред, като разриваше бавно натрупания през нощта сняг. На крачка след него, също толкова бавно и залитайки ту на едната, ту на другата страна, си провравяха път още две момчета – от същия 5-ти “в” – все заради контролната по математика. Останалите не дойдоха тази сутрин пред кметството, снегът ги беше уплашил.
И тримата бяха еднакви на бой – здрави жилести момчета, като повечето деца от Добротино – така се казваше селцето. По цяло лято не се спираха – помагаха на родителите си за тютюна. Бучеха най-напред малките крехки стъбълца в песъчливите редове, след това окопаваха растенията, които бързо избуяваха от живителната влага; поливаха редовно от малкия изкуствен язовир, който събираше потоците, разсичащи разлатите хълмове над селото. Брането като че ли беше най-трудната част от грижата за реколтата, поне за тях – малките, но бързо пораснали заради поминъка им помагачи.
Ставаха в тъмни зори – по втори петли и още сънени, понякога дори не успяваха да се наплискат със студена вода се отправяха към нивите. Без да се разтакават, се шмугваха между високите бой и половина здрави стебла и кършеха чевръсто едрите и сочни листи, коити пукаха бодро в малките им длани. Бързаха да изпреварят слънцето, след това брането ставаше трудно, почти невъзможно. Листата лепнеха между пръстите, късаха се, не можеха да продължат беритбата. Събираха купчинките листи, пръснати между редовете и пълнеха плетените от върба кошове. Тук вече идваше реда на възрастните да изнесат тежкия товар към каруците. И обратно към село.
Цял ден след това нижеха. Насядали всички под навеса на сянка и пълнеха иглите, след това и низите с тяхното “злато”. То ги хранеше. Всички в селото. На другия ден правеха същото и така всеки ден, цялото им лято минаваше в упорит труд за тютюна…
В топло време се събираха цяла тумба – от всички класове. Спускаха се надолу към града без ред. Подскачаха по каменистия, изровен от пороите път – същински пуканки, всеки разказваше някаква своя история – без да се изчакват, без да се изслушват; ушитите от майките им платнени торбички за учебниците и те подскачаха в такт с тях. Същински панаир – шарен, шумен, весел свят – като градския панаир, който струпваше палатките си с какви ли не атракции за малки и големи всяка есен – на празното място с тополите досами реката.
Тримата вървяха плътно един зад друг, така си пазеха и вятъра – без да нарушават първоначалния ред – Апостол отпред, другите двама веднага след него, стремяха се да не нарушават ритъма. Вятърът на моменти стихваше, сякаш да напълни дробовете си, после отново ги връхлиташе – свирепо и мразовито свистеше в оголените клонки на лещака, запращайки право в лицата им ситен снежен прашец. Спираха да поемат дъх, като се гушеха още по-плътно в яките на ученическите сака с протрити лакти и в дебелите домашно плетени вълнени шалове и отново се устремяваха надолу към града, към училището, към затоплената класна стая, която за тях в това свирепо време беше единственото спасение.
И точно в една от тези кратки почивки, в която и вятърът си почиваше, Апостол долови скимтенето. В първия момент дори не му обърна внимание. Така му се е сторило, помисли отначало, но точно когато се готвеше да направи следващата крачка в преспите – същото това скимтене, но вече по-отчетливо и настоятелно, се повтори.
Вълци!..Тази мисъл сега го завладя изцяло. Нищо друго вече нямаше значение за тях в този момент, трябваше да се бърза, време за губене нямаше; трябваше да изпреварят зверовете, преди да е станало късно.
Знаеше много добре от баща си – стария ловец – как трябва да постъпи в такива случаи, макар още и самият той да не беше сигурен, че това наистина са вълци… Дано другите двама да не раберат, защото може да се уплашат здравата и тогава за всички щеше да стане наистина страшно…
Прогони бързо натрапчивата мисъл от главата си, спря, без да се оглежда, без да казва нищо, остави все така спокойно торбичката на земята – развърза връвчицата, с която я стягаше отгоре и я разтвори широко. Дори не погледна да види какво правят другите в момента, не се интересуваше от тях сега, извади едно голями парче прясно насечена борина и я запали. Едва като видяха бързо разгарящия се огън в ръцете на водача си, двамата се спогледаха недоумяващо. Не ги остави дълго да се чудят, все така спокойно и делово поясни. За всеки случай, в това време може и вълци да се появят. От огъня всички зверове в гората се плашат. А колкото до борината – винаги носеха в училище, всеки в селото се запасяваше за зимата, така по-лесно разпалваха печките в клас.
Апостол вдигна горящата главня над главата си, като внимаваше да не се стече смола надолу и да го опари и продължи пътя си. Скимтенето като че ли този път съвсем изчезна. Сега дори му стана весело от случката, огънят от борината го стопли и той дори се отпусна, но не бързаше да се радва, до града имаше още километър. И едва когато след последния завой пред тях се показаха първите къщи на Комсала – крайната махала, той се успокои.
На два пъти сменяше горящата борина, като всеки път спираше за минутка и изваждаше ново парче от торбата. Разпалваше я хубаво и пак поемаше надолу. Двамата му спътници така и не разбраха нищо от тревогите му.
…И днес бяха първи в класа. Винаги идваха по-рано, да се изсушат. Помагаха и на печката да се разгори с борината, която носеха от село. Нареждаха чорапите си и гумените цървули – шеговито ги наричаха добротински трандафори – в кръг около бумтящата печка, не жалеха дървата, пък и трябваше да се изсушат, можеш ли стоя пет часа в клас с мокри крака. Всички в училището тайно им завиждаха не само за това, че си имаха свой начин за сушене на обувки и чорапи, но и заради тяхната знаменита класна стая – бункера, както я наричаха всички, дори учителите, ама след като се огледат да не би наблизо да е директора, защото него това ученическо творчество при това и с участието на по-младите учители, никак не го вдъхновяваше. Това беше една доста широка, но с много нисък таван стая, с малки тесни прорези за прозорци, през които едва се процеждаше сиво-жълтеникава дрезгава светлина. Та този така наречен бункер едва беше “изкарал” тройка пред инспектора, преди да получи лиценз за класна стая. По-старите учители добре си спомняха, че това беше помещението за общо ползване, което служеше най-вече за складиране на всякакъв инвентар и дори учебни помагала излезли от употреба с надеждата някой ден да възвърнат статута си на пълноценни участници в учебния процес.
Но най-ценното качество на бункера беше, че той се намираше на партера, веднага след външната врата на училището, което даваше възможност много отдалече да се проследи маршрута на запътилия се към часа си в 5 “в” учител, не дай си боже – проверяващ инспектор. И в техния клас винаги цареше мир и тишина, щом учителят прекрачеше прага на класната им стая. Изненада не можеше да има никаква – предните “дозори” предаваха бързо сигналите надолу по етажите. Бункера го разделяха цели два етажа от надвисналата ги перманентно опасност – учителската стая и канцелариите на шефовете от различен калибър – директора и неговите верни заместници.
И винаги, когато имаше повод, директорът на Първо основно училище “Кирил и Методий” негодуваше: “Що за унижение за място, в което се преподават знания!” И дори и не мислеше да използва лепнатото на класната стая на 5-ти “в” неизвестно от кого и кога определение – “бункер”.
Контролната по математика мина и замина, както обикновено ставаше всеки път, нищо запомнящо се, нищо, така да се каже, вълнуващо. Имаше малко стягане, или напрежение както му викаха официално като пред всеки изпит, но кой не го знае – в училище е така. Апостол си реши както винаги досега пръв задачите, но този път не искаше да излиза, изчака и други да свършат и той излезе заедно с тях. Сякаш се боеше, че някой може да го попита как са изгазили дълбокия сняг до училище тази сутрин. И тогава ще трябва да отговаря уклончиво, ако не иска да каже за скимтенето. Дори и не си помисли, че може да го сподели с някого.
Изнизаха се неусетно и другите часове и дойде време да се връщат по обратния път. Този път беше лесно – яркото слънце си беше свършило работата. Снегът почти се беше разтопил през деня, пък и по пътя към село вече се движеха коли и каруци и кончета с ездачите си – беше доста оживено и те се прибраха много бързо и мълчаливо по домовете си. Бяха се поизморили от трудния преход в снега, от уроците и мълчаха. Апостол нямаше никакво желание точно сега да се връща към сутрешната случка. По-късно може…Сега му се искаше да остане час по скоро насаме със себе си, да премисли още веднъж днешното премеждие. А че то наистина беше такова, в това нямаше и капчица съмнение.
Вечерта изчака майка си да прибере масата и докато се суетеше с посудата около мивката, каза тихо на баща си за сутринта, та никой друг да не ги чуе.
Бай Фидан се замисли над думите му, сякаш нещо пресмяташе на ум, но не каза нищо. Задоволи се само с едно двусмислено “Хм”, което не изразяваше нищо в този момент. После все така мълчаливо стана от масата и излезе. Почти винаги след вечеря излизаше по двора. Да се разтъпче малко преди лягане, да нагледа стоката, да запали на спокойствие от домашния тютюн. След храна е най-сладко. Пък и рядко пушеше пред децата. Имаше три – две момиченца и Апостол, той бе най-големият, от есента петокласник в градското училище, малките ходеха в селото, имаха три паралелки до четвърти клас – първи и четвърти клас бяха отделно, а втори и трети клас ги учеше заедно една учителка. В нея бяха и сестрите на Апостол.
Този път Фидан се позабави, стоя сякаш по-дълго от обичайното навън. Като се върна, само рече: “Така ти се е сторило.” За почуда на майка му, която така и не разбра какво иска да каже той с това “така ти се е сторило”. На нея ли го казва, или на Апостол, или и на двамата и какво и на кого му се е сторило? Но не попита.
Апостол не можа да разбере спокоен ли е баща му след днешната случка, или…После всички като под команда си легнаха – така правеха всеки път – щом бай Фидан се запъти към втория етаж, където спеще семейството, никой не можеше да остава вечер долу след него. В едната стая спяха той и Ирина – жена му, в другата двете козички, както шеговито ги наричаше той, ама не насериозно, ей-така на шега, да не ги обиди, защото истински козички сестрички бай Фиданови си имаха в обора. Никой не може да кара без стока в селото, тя и тютюнът ги хранеха. В града е скъпо, на магазин там ходеха много рядко и то наесен, като вземеха парите от тютюна, тогава трябваше да се пазаруват униформи и учебници за учениците. Дори завивки, черги, пердета си тъкмяха в къщи, на стана – вълна колкото щеш. С марката на Ирина. Стаята на Апостол беще на долния кат. Той е мъж, няма от какво да го е страх сам. Чувстваше се горд с това. Имаха му доверие в къщи…
…Нещо изпука в тъмното и го разбуди. Ослуша се. Вратата на малката стаичка, която беше негова спалня, никога не се затваряше. Оставяха я винаги леко открехната, да влиза топло от готварската печка. Пък и никакъв щум отвън не можеще да попречи на здравия му момчешки сън след дългия ден и уроците в училище.
Този път пукота го разбуди. “От въглените…” – Мина му през ума и като постоя така заслушан, без да се разсънва, загърна се още по-добре в топлите завивки. Радостна тръпка се разля по тялото му при мисълта, че още е рано за ставане и ще може още дълго да се наслади на хубавия сън. И тъкмо отново се унасяше – пукота отново се повтори, бързо след това още веднъж и още. И още…
Това бързо го разсъни. Пъзъла от днешния тревожен ден бързо започна да се подрежда в главата му…Скимтенето сутринта…Сега странното пукане…
Никакви въглени не са това, помисли си Апостол и се надигна от възглавницата. После се извъртя бързо и седна в леглото. Отхвърли топлите завивки настрани и стана. Вече знаеше от какво е този пукот и какво точно трябва да направи.
Вълчето!.. Заради него е пукота. Всичко през днешния ден се случваше все заради него. И скимтенето сутринта, сега и пукането. Беше вълчицата, която дълго вървя след тях сутринта, която и сега в късната нощ се опитва да стигне до рожбата си…
Трябва да направи нещо за вълчето…
…Миналата неделя един от ловците измъкна от хралупа в най-гъстото на гората малко вълче. Намерил го сам-самичко. Дълго се препираха ловците за странното подранило явление – малко вълче кажи-речи в средата на зимата. Някои недоумяваха, други, които се считаха за по-опитни, бързаха да ги поправят. “Баш си му е време, ранната пролет ги подмами животинките, после пак свиха студове…”.
“Какви животинки ги разправяш ти, още малко, ще се разплачеш. Ти на тоя звяр вълка животинка ли му викаш…Ами що тогава пълниш джепането и го чакаш сврян в драките с часове ? Още малко и хранилка ще му сложиш, да не гладува в тежката зима…Животинка бил, звярът му кръвожаден. Ще се сетиш ли за пушката, ако ти изскочи насреща?…”
Това е то, авджилъка, авджийските спорове – от къде тръгнаха, накъде ще завие приказката – кой може да ти каже предварително. И Апостол беше ставал свидетел десетки пъти на подобни спорове. Добре, че поне до бой не се стигаше…Щадяха се все пак аверите от Добротино – и името им такова – за добрина се говори в него. И както се бяха разгорещили – кой знае колко време още щяха да се опират един-другиму, да подскачат един срещу друг същински петли, да ровят стари спомени като кокошка на бунище – бай Аврион сложи точка на спора. Стана от кърската софра – насядали бяха направо на земята, под стария дъб – разстлали месали с всеки каквото донесъл от в къщи да се подкрепят по икиндия, каквото дал Бог, както се казваше, избърса делово устата си с опакото на ръката и се разпореди: “Трофеят от днес – вълчето – да се даде на Апостол, най-малкия ловец.” И толкоз.
Никой не възрази, Апостол даже не можа да се изненада, толкова неочаквано беше това решение за него и така изведнъж дойде от нищото. Уж още спориха и не бяха отваряли дума дори какво ще правят с животинчето, както го нарече Лазар, късметлията, дето намери вълчето – така де, негов си беше късмета, нему се падаше и вълчето, защо на Апостол. Но вече беше късно да се спори, беше решено, а времето напредваше, съвсем захладня и трябваше да се прибират по домовете да се оправят със стоката.
Никога Апостол не се е радвал толкова на подарък, както миналата неделя, когато получи от ловната дружинка малкото вълче. Макар и да не знаеше какво точно трябваше да прави с този толкова странен подарък. Къде ще го сложат в къщи, с какво ще го храни – никой и дума не отвори за това, той сам трябва да решава.
Бутна леко вратата, като я придържаше да не скръцне и като прекоси с тихи стъпки кухнята, спря в антрето. Без да се бави се наведе в тъмното и напипа старите обувки на баща си, които дежуреха на това място и всеки ги нахлузваше – на босо дори – ако се наложи да излезе по двора. Обу ги и като отвори външната врата – в селото никой не се заключваше – тихо като невестулка прекоси двора. Спря пред обора в долния край на двора, откъм дерето, където вечер прибираха стоката, напипа в тъмното дръжката на вратата и я натисна със сила надолу. Понякога заяждаше. Старата ръждясала от дъждовете брава този път се подчини, пантите изскързаха провлачено и Апостол се шмугна ловко в затопленото от домашните животни, задушаващо с мириса си на тор и животински отпадъци просторно помещение. Приближи се към малката кошарка, в която бяха затворили вълчето, отвори вратичката, като преди това отмота здравата тел, с коато я бяха завързали, за да не може лесно да се отваря и напипа малкото пулсиращо телце. То потрепваше – от страх ли, от вълнение ли – дали наистина не се досещаше, че вълчицата беше тук, наблизо, отвънка, на няколко човешки крачки само.
Тя беше тук, в това той вече ни най-малко не се съмняваше, както не се съмняваше и в решението си да пусне още тази нощ, още сега вълчето. Реши го сам, няма кого друг да пита – не може да държи повече затворено вълчето в кошарката. И едва ли щеше да се отвори по-удобен случай от този, когато вълчицата се беше притаила до плета отвън. Искаше да си върне вълчето при нея, в планината, защото тук при хората можеше да му се случи нещо лошо – мислеше си Апостол.
И страха – онзи страх, който се опитваше да загризе сърцето му днес сутринта, като слизаха към града и чу скимтенето – отстъпи. Изпари се веднага, след като взе решението да пусне вълчето – скъпия си подарък – на свобода.
Нищо сега не можеше да го спре да изпълни решението си. Издърпа внимателно малката животинка навън от малката кошарка и я притисна до тялото си. Сега вече знаеше, че никой и нищо не може да спре вълчицата да си върне обратно вълчето. Нима той, Апостол ще я спре? Нима той е толкова лош, че да държи в душната тясна кошарка сивопепелявата пухкава топка далече от вълчицата, неговата майка, от горите, от поляните, където можеше да тича на воля с другите вълчета. Сигурно са много, като тях децата в селото. Какви игри само се захващаха, когато свършеха с тютюна, какво веселие; колко смях и шеги до късно вечер се сипеха, сякаш разноцветни гирлянди от звездното небе над планината…
Но за всичко това той разсъждаваше по-късно. Случката с вълчето Апостол така и не можа да забрави и често с умиление се връщаше към нея. Дори и години след това, когато инженер Фиданов седеше в просторния си кабинет на Първа Атомна край Козлодуй. Беше достигнал до длъжността “Главен инженер”. Защото в деня на “най-важната” контролна по математика в 5-ти “в”, той получи един от първите големи уроци за Живота. За големия живот с главна буква, както често ги поучаваше класният им ръководител в останалата далече назад в годините и толкова близка и сега до тях класна стая, която с такава любов наричаха “бункера”.
Остави малката вратичка на вълчето скривалище от последните няколко дни отворена и излезе от обора, като внимаваше да не изпусне спотаилата се в преградката му малка пулсираща пухкава топка. Заобиколи притихналата в късната нощ сграда и като се озова зад нея, спря пред малка вратичка, която водеше към полето и която използуваха в редки случаи. Без да трепне, бавно я открехна, промуши през отворилата се пролука вълчето и го остави внимателно на празното място досами Сухото дере, което отделяше къщата им от гората. Беше убеден, че вълчицата е там, че тя няма да си тръгне без вълчето, че ако сега си отиде, след ден, след два, все едно след колко дни, тя пак ще се върне за него. Сигърно се е притаила в ниското, в храстите и очаква развръзката. И тя дойде…
Без да чака и секунда, но и без капчица страх, Апостол прекоси обратно двора, като в сън изу старите обувки на бай Фидан в антрето – стори му се като че ли по-широко сега, прекоси кухнята – съвсем беше изстинала и хлътна в стаята си. И за пръв път, точно тази нощ, затвори здраво след себе си вратата.
…На сутринта се успа…
––––––
Ангел Колев е журналист и писател. Роден е на 12 октомври 1950 г. От 1999 живее със семейството си във Филаделфия, щата Пенсилвания, Съединените американски щати. Има един син и двама внука. Завършил е журналистика в гр. Лвов, Украйна през 1974 г. Бил е редактор в различни издания, един от основателите на в-к „Подкрепа“. Публикувал е разкази във литературни вестници и списания, негови творби са включени в сборници и антология. Има издадени две книги – „99 страници от Америка“ и „Това е Аляска“.
Създател и собственик е на литературния проект „За буквите“, спонсорира издаването на книги – поезия и проза – на съвременни български автори; организира литературни салони, с участието на български творци в българските общности на Източния бряг в щатите и в неделните български училища. Досега с лични средства е спонсорирал издаването на 17 български книги.
Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света от създаването й в Чикаго през 2010 г., а от 2019 е неин президент. Всяка година Лигата издава литературния алманах „Любослов“, на който е редактор и съставител.
Ангел Колев е заклет пътешественик, досега е посетил 40 щата в САЩ и близо 40 държави.
