ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е СВЯТ БЕЗ ВОЙНИ?, ЧАСТ II

 Да почнем отзад напред: свят без войни е напълно възможен
и действително постижим, разбира се, при известни и то много прости
и лесни за изпълнение условия. Повтаряме: прости и лесни!

Този въпрос занимава човечеството от дълго време и е разглеждан и дебатиран от учени, политици и държавници – главно християни, цивилизовани и хуманитарно настроени европейци – поне от епохата след Вестфалтските мирни договори (Westfälischer Friede) от 1648 г. с които историците приемат, че приключват европейските религиозни войни след Реформацията (Тридесетгодишната война и  Осемдесетгодишната война). Тогава се появява, а след това и приема и налага идеята за международно право. Изработени и приети са и норми против намеса във вътрешните работи на друга държава.

В съставянето на мирните договори са участвали 109 делегации, представляващи европейските владетели:  Императорът на Свещената Римска империя Фердинанд III, Испанският крал Филип IV, делегати от Франция, Шведската империя, Холандската република,   принцове от Свещената Римска империя и владетелите на независимите имперски градове.

Но не всички: липсват, например, Великобритания (вътрешни межуособици), Русия (не е фактор) и Отоманска Турция (не е европейска страна). И трите последни държави не са участници в религиозните войни.

Разбира се, че мирните договори не сложиха край на войните и през изтеклите 376 години Европа, а и света бяха свидетели на редица жестоки, свирепи и опустошителни войни, в които участваха и европейски страни, докато постепенно стана ясно, че съществува и реална възможност за избягване на кръвопролитията.

Появи се идеята за международно разбирателство и сътрудничество, а през изтеклите повече от 200 години се промъкна и идеята за европейски „концерт“ съставен от главните европейски сили, който да установи правила и да подържа прилагането им. Не винаги успешно, но след Наполеон (и обуздаването му) единствената общоевропейска война през ХIX век беше Кримската (1853-1856), и то сравнително ограничена по размер и международно участие.

Все пак войните не престанаха да бъдат част от европейският пейзаж и така се стигна до абсолютно излишната, вредна и идиотска Първа световна война (на времето си наричана „Европейска война“ или „Великата война“), а двадесет години по-късно и до още по-отвратителната Втора световна война (като че ли може да съществува „приятна“, или „удобна“ война?).

След нея изглеждаше, че човечеството е поумняло поне малко, понеже въпреки неприятностите свързани със Студената война (1946-1990) липсваше голям международен конфликт в който да участват европейски сили (една срещу друга).

Всъщност учените са потвърдили, че между 1816 и 2005 година са се случили 371 войни (в света), обаче!  205 от тези войни са били между страни с недемократични режими, 166 между демократични и недемократични и пълно отсъствие на войни между демократични държави.

За да бъдем напълно справедливи трябва да отбележим едно изключение. То се е случило в 1849 г., когато католическа Франция, с президент  избрания принц Наполеон III, изпраща 8000 френски войници да въдворят ред в т.нар. Римска република. Тя е резултат от събитията в Европа от 1848 г., с нодачи Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди и съществува за кратко време в 1849 г. По това време Рим се смята за владение на Папата, тогава е Пий IХ. Той е изгонен от републиканците и възстановен след намесата на Франция. Крамолите траят от 25 април 1849 г. до 29 юни същата година и жертвите от войната са минимални.

Учените занимаващи се с подобни въпроси са стотици, ако не хиляди, но аз ще спомена конкретно Диин Бабст (Dean Babst, 1921-2006), американски социолог, който пръв изказа мнението, че демокрациите не воюват помежду си. По-известен от него е вероятно Рудолф Рамел (Rudolf Rummel, 1932-2014), американски политолог, професор в Индианския университет, Йейл и университета в Хаваи. Той е и – по мое лично мнение – най-авторитетният световен учен по въпросите на комунизма. Числата споменати по-горе са негови.

Понеже тези числа са верни можем да твърдим с голяма вероятност за научна достоверност, че изводите на Бабст и Рамел са също верни, макар че, разбира се – както редица други социологически и политоложки твърдения – и тези изводи не са по същество научни. Не трябва да се изпуска поне теоретичната възможност за съвпадения. Като работна хипотеза, обаче, мисля че можем да се облегнем на тях поне до възможното им отхвърляне от науката. А възражения не липсват.

За оточняване на терминологията ще си послужа с определенията на професор Рамел.

ДЕМОКРАЦИЯ: Управлението се провежда от лица, които са избирани в тайни и оспорвани избори, при широко участие на населението (допустимо е дори поне две трети от пълнолетни мъже); съществуват свобода на словото, религията и различни легални организации и органическа законна структура, на която изпълнителната власт е подвластна и където равните права са гарантирани.

Освен това демокрацията трябва да бъде трайно установена, означаващо, че достатъчно време е минало от създаването на демократичните процедури за утвърждаване на мир и спокойствие да бъдат приети и да бъде налице демократична среда. Поне три години са необходими за изпълнението на това условие.

ВОЙНА: Военен конфликт причинил поне 1000 жертви на бойното поле между воюващи военни части.

МИР: Още Имануил Кант (1724-1804) беше задал и отговорил на въпроса защо универсализирането на републиките (по неговото време класическият либерал не харесваше терминът „демокрация”) ще създаде свят на мира. Двеста години по-късно и ние можем да се запознаем, ако не и убедим с основните му изводи.

Хората не биха поддържали нито гласували за войни, в които те и близките им биха загинали и загубили притежанията си. Но това е само отчасти верно понеже хората може да се обявят или надигнат против недемократични режими или държави и да накарат управляващите ги да изберат война, както например в случая с Испано-Американската война (според Рамел).

По-разширено, ако не и по-дълбоко обяснение е, че когато хората са свободни, те създават взаимно общество от застъпващи и преплитащи се групи и редица многобройни и контролиращи се един друг центрове на власт. В такова общество се създава среда където се прилагат преговори, цари търпимост и се прибягва към разбирателсгво, отчитане, допускане, даже приемане на другото мнение и общо съгласие за споразумения относно уреждане на противоречията.

Освен това свободните общества развиват вътрешно-групова ориентация към други подобни общества, чувства на споделени норми и идеали, които възпрепятстват насилието спрямо други свободни общества.

Колкото и наивно-идеалистически може да се разглежда въпросът за постигане на постоянен (вечен?) мир в света, не трябва да подценяваме широките възможности, които се откриват пред човечеството. А то  МОЖЕ, ако пожелае да се избави от кошмара на войната. Но трябва да живее в демокрация, което пък може да не е по вкуса на всеки.. Създаването на ООН след края на Втората световна война имаше подобен подход, който макар, че не сполучи изцяло, поне запази света от нова световна война ето вече почти 80 години. Но в 1945 комунизмът не беше станал световен проблем, поне по начина който наблюдаваме понастоящем.

Комунизмът като ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА заплаха и то от най-висок ранг заслужава отделно внимание и това ще стане в ЧАСТ III.

В ЧАСТ IV ще се спрем на добрия, мил и  малко наивен, но много симпатичен Имануел Кант, роден и починал в Калининград (по негово време се е наричал Кьонигсберг).

Никола Г. Алтънков                     
15 април 2024