Славчо Кънчев, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България, публикувано във в-к Дума, сряда, 3-4 Юни 2020 / брой103/104


Славчо Кънчев е бивш съпруг на медийната шефка и бивша директорка на Българския спортен тотализатор Ирена Кръстева и баща на депутата от ДПС Делян Пеевски. Работил е като журналист, владее няколко езика. Казва, че хобитата му са физика и бридж.

В своя обемист труд „История на БКП 1919-1989 г.“ (изд. „Факел“, 2018 г., 861 с.) авторът Никола Г. Алтънков извършва претенциозния опит от своите антикомунистически позиции да направи задълбочен анализ на историята на Българската комунистическа партия през период от цели седем десетилетия – от ХХII конгрес на БРСДП (тесни социалисти), състоял се на 25-27 май 1919 г. в София, до 10 ноември 1989 г. Именно на XXII конгрес се приема решение преименуваната партия БРСДП да приеме името БКП (т.с.) и да се присъедини към учредения на 6 март 1919 г. в Москва Трети Комунистически интернационал.

Никола Г. Алтънков е роден през 1932 г. Завършва английска филология в София през 1963 г., после Института за чужди науки в Монтерей, Калифорния, има докторска степен по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара. Емигрира в Швеция, след това до 1995 г. живее в САЩ, преподава и работи по изследователски проекти. В България публикува няколко книги – „България малък тигър“ (2000), „Икономика на благоденствието“ (2002 г., в съавт. С. В. Рангелова), „Нарекоха ги фашисти“ (2004), „Кой победи“ (2009) и „Светците ги съдят“ (2010). Библиографията му на английски език съдържа още осем заглавия.

Още в предговора към своята книга авторът изявява основанието за претенцията си за уникалност на съчинението: „… липсата на компетентна и научно издържана история на БКП вече 28 години след падането на комунизма (всъщност липсва каквато и да е история) и на второ място – уточняването на много важния въпрос за броя на жертвите през описания период…“

Не може да се отрече, че авторът демонстрира новаторски подход към евентуалната полемика с други историци, които не застъпват неговата теза, изложена чрез риторичен въпрос: „Защо тази малка стегната (социалистическо-комунистическа, пък и болшевизираща се) партийка, отгледана така грижливо и с толкова много любов от Благоев, Кирков, Кабакчиев и Луканов (Тодор Луканов – б.а.), изведнъж се превръща в чудовището, което, след като унищожи родителите си, ще се заеме с разрушаването на цяла една страна и народ“.

За да не изпада в „дребнотемие“ чрез спорове с опонентите, Никола Г. Алтънков ги изхвърля от терена на евентуалната полемика: „В съвременна България от 2018 г. статутът на голямото мнозинство (99%?) професионални историци е казионен: те са заплащани от държавата, за да преподават в училища и университети, както и да създават (квази?, псевдо?) исторически произведения. Преподавателите – учители, доценти и професори – и членовете на издържани от държавата академии и агенции са фактически административни чиновници и техните произведения, външно наподобяващи легитимна историческа продукция, са по горните причини със съмнителна стойност“. За пълна завършеност на разжалването на неговите евентуални опоненти Алтънков им лепва етикета на невежи, поради незнанието на чужди езици. Затова – според Алтънков – българските учени не са имали възможност да се запознаят с „многобройна и качествена историческа литература по въпросите, свързани с историята на БКП, издавана в страни извън България – главно в САЩ и Великобритания“. Така той обгражда само за себе си историческия парцел и започва да копае към златната жила – историческата истина. Неговата!

Например Гражданската война в Испания в периода 1936-1939 г. авторът квалифицира като сблъсък между два лагера – „т.нар. републиканци, и фалангистите“, които „воюват помежду си“. Ала историческата истина е съвсем друга. Първо, „т.нар. републиканци“ наистина са били републиканци, понеже са се сражавали в защита на законното правителство на Испания, ръководено от Сантяго Касарес Кирога. То е съставено след състоялите се на 16 февруари 1936 г. избори за Кортеси (парламент), на които побеждава Народният фронт. В неговия състав влизат Комунистическата партия, Социалистическата партия, Комунистическият и Социалистическият съюз на младежта, лявата Републиканска партия, Каталунската партия, Републиканският съюз, Всеобщият съюз на трудещите се и други леви партии. В Кортесите са избрани 268 депутати от Народния фронт срещу 205 депутати от правите и центристките партии. На власт идва правителство на две партии от Народния фронт – Републиканската и Републиканския съюз.

Правителството на Народния фронт осъществява редица общодемократични искания на мнозинството от испанските избиратели: освобождава политическите затворници, съдени по време на профашисткото правителство на Алехандро Лерус, което управлява Испания от 1934 до 1935 г. Възстановени са на работа уволнените по политически причини, въведено е социално законодателство, застраховане срещу нещастни случаи, пенсии, отпуски за трудещите се. Правителството на Народния фронт пристъпва към частична аграрна реформа, преустановява изселването на селяните от арендованите земи.

Но тези общодемократични реформи срещат яростната съпротива на реакционните сили, които се стремят да унищожат всички политически и икономически завоевания на трудещите се, постигнати по време на републиканското управление, напълно да реставрират властта и привилегиите на крупния капитал, на едрите земевладелци, на висшето духовенство. Именно с тази цел влиятелна група профашистки ориентирани представители на финансовия капитал, поземлената аристокрация, висшето духовенство и генералитета организират заговор. Сред главните ръководители на заговора са генералите Хосе Санхурхо, Франциско Франко, Емилио Мола и други висши военни на предишния режим, известният банкер и контрабандист Хуан Марч; банкери от банката „Уркихо“, представляващи интересите на капитала на католическата църква в Испания. Заговорниците възлагат своите основни надежди на армията и на т.нар. фалангисти (щурмови отряди на фашистката организация Испанска фаланга, която се състои предимно от синове на едри земевладелци и декласирани индивиди).

Заговорниците получават пряка поддръжка от генералните щабове на Германия и Италия. Властите във Великобритания, Франция и САЩ също са осведомени за подготовката на метежа. Заговорниците са били подпомагани и от английския нефтен магнат Хенри Детердинг. Метежът започва на 18 юли 1936 г. Било е планирано той да бъде оглавен от генерал Хосе Санхурхо, но той загива в самолетна катастрофа на 20 юли, затова начело на метежа застава яростният противник на провежданите от Народния фронт демократични реформи ген. Франциско Франко.

Испанската гражданска война трае до 1 април 1939 г. и взима над 480 000 жертви. Във военните действия за защита на законното испанско правителство водеща роля изиграва Испанската комунистическа партия, ръководена от Хосе Диас и Долорес Ибарури-Пасионария (1895-1989).

Както признава и Никола Г. Алтънков, на метежниците (наричани от него уж неутрално, а всъщност манипулативно „фалангисти“), оказват голяма помощ Германия, Италия и Португалия. Немски и италиански пилоти управляват доставените от Италия и Германия самолети, голям брой „доброволци“ от същите две държави и от Португалия се сражават заедно с метежниците (наречени от автора „бойци“) на ген. Франко. Именно като част от своята антикомунистическа програма Адолф Хитлер подкрепя метежниците, с оглед на участието на Испанската комунистическа партия в Народния фронт. През ноември 1936 г. той изпраща легиона „Кондор“ в Испания: около 50 бомбардировача, 50 изтребителя и спомагателна ескадрила с притовосамолетни и противотанкови единици, както и две танкови групи.

Напълно целенасочено Алтънков премълчава тези, общоизвестни на историческата наука, факти. Както премълчава и факта, че дуче Бенито Мусолини лично нарежда изпращането на две бойни дивизии с обща численост 50 000 души в помощ на метежниците в Испания. Посочването на тези безспорни факти веднага би легитимирало профашисткия характер на метежа. И би поставило във вярната историческа светлина естеството на интернационалната помощ, оказана на законното правителства на Испания. Но не тази е конкретната цел на Алтънков. Тя е манипулативно „разкриване на козните на Коминтерна“, „дирижиран от Москва“, в чиито ръце българските комунисти са „послушни пешки“.

Не с подобна неутрално манипулативна терминология обаче си служи авторът, когато описва интернационалната помощ, оказвана от СССР, Мексико и Франция на законното правителство на Испания. Според него: „Повече от 4/5 от помощта пристига от Съветския съюз. Франция и столицата Париж служат като клирингова връзка между набираните комунисти доброволци от цял свят и републиканския лагер в Испания“. За отбелязване е употребата на прилагателното „клирингова“. Като се има предвид значението на „клиринг“ (съглашение в търговията за взаимно погасяване на задължения между две и повече държави, без превод на чуждестранни платежни средства), то очевидно е внушението от страна на автора, че чуждестранните доброволци на страната на законното испанско правителство всъщност не са мотивирани от идеалистични подбуди, а са платени наемници.

За да не остане никакво съмнение за естеството на ситуацията, авторът пояснява изчерпателно: „Както навсякъде, и тук български комунисти емигранти и агенти на Москва из цяла Европа вършат услугите на Коминтерна, перат пари, използват френски, швейцарски, португалски и други банки за финансиране на републиканските сили, картотекират, оборудват и изпращат доброволци в Испания и служат като око и ухо на интересите на СССР“. По-нататък Алтънков не пропуска да изясни, че де факто българските интербригадисти в Испания са престъпници, понеже през 1937 г. царското правителство на Борис III прокарва закон, който забранява участието на българи в тази война.

Ето я пристрастната, преднамерена позиция на „историка“ г-н Никола Г. Алтънков.

 

Втора част

 „Ключът на всички науки е въпросителният знак. Ние дължим повечето големи открития на „Как?“, а мъдростта на живота се състои може би в това при всеки случай да се запитваме „Защо?“
                                                      Оноре дьо Балзак (1799-1850), френски писател

Процесът първо да създаваш убеждения, а после да търсиш аргументи и логически обосновки за тях, е налице при автора на „История на БКП 1919-1989“ Никола Г. Алтънков. Както е изтъкнато на задната корица на книгата, той е „избягЪл“ от България през 1965 г. Това, години преди да се е оформил професионално като историк, предпоставя в неговите публикации негативно отношение към онази („комунистическа“) действителност в България, от която той е „избягЪл“.

Именно този е твърде често „научният“ метод на автора на „История на БКП 1919-1989“, който предпоставя ситуирането му във фарадеевата клетка (метална решетъчна конструкция, която екранира вътрешното си пространство от външно електромагнитно въздействие) на обграждането му от анти-антикомунистическата информация. Още в предговора на книгата Алтънков е декласирал като „невежо“ и „казионно“ „голямото мнозинство (99%?) професионални историци“ днес в България. Един от големите им минуси бил, че не всички владеят чужди езици. И поради това не биха могли да се възползват от „многобройната и качествена историческа литература, свързана с историята на БКП, издавана в страни извън България – главно в САЩ и Великобритания“.

Защо г-н Алтънков, който със сигурност владее перфектно английски език – поради дългото си пребиваване в САЩ, не е използвал историческите източници в американските библиотеки, включително в книгохранилището на Конгреса, което е с най-многобройната наличност от заглавия в света, когато е разглеждал въпроса за Наредбата-закон за трудово-възпитателните общежития, приета на 20 септември 1944 г. С нея, според Алтънков, са създадени 80 концлагера, където могат да бъдат изпращани „лица, опасни за държавния ред и сигурност“.

По-нататък авторът разсъждава: „Подобни лица – опасни за държавния ред и сигурност – се наблюдават от органите на реда във всички държави и страни по света, … като този механизъм се прилага при пълно зачитане на презумпцията за невиновност на заподозряно лице. В България по времето на комунизма същият механизъм сработва по точно обратен начин. Презумпцията е, че лицата, опасни за държавния ред и сигурност, са в категорията на дивеч, който е готов за обстрел. По всяко време и по всеки възможен начин всеки български гражданин, нарочен като „опасен за държавния ред и сигурност“, може да бъде арестуван и пратен в концлагер чрез едно обикновено административно разпореждане, сиреч по един произволен начин“.

Ако беше изоставил метода си на избирателно подбиране на фактите и използване само на тези, които са удобни за неговата преднамерена ненаучна позиция, Алтънков можеше да даде отговор на въпроса дали властта на ОФ в условията на война (България обявява война на фашистка Германия на 8.09.1944 г.) не е използвала опита на властите в Съединените щати, които след нападението на Япония над Пърл Харбър на 7.12.1941 г. набързо напъхват в концлагери над сто хиляди американски граждани от японски произход, живеещи по западното крайбрежие на САЩ, с оглед възпрепятстване на възможността те да играят ролята на пета колона в интерес на Япония. На 19.02.1942 г. тогавашният президент на САЩ Франклин Рузвелт издава заповед, в резултат на която 120 000 американски граждани от японски произход са въдворени в концлагери още на следващия ден. Концлагеристите са държани затворени чак до края на Втората световна война и са освободени едва след официалната капитулация на Япония. Тази „предпазна мярка“ е приложена без каквото и да е съблюдаване на презумпцията за невиновност до доказване на противното, за каквато процедура авторът Алтънков твърди, че се спазва в „некомунистическите държави“.

Тази наукоподобна манипулация от страна на Алтънков – да припише въдворяването в концлагери единствено на комунистическите режими, е само едно от фалшифицираните „необорими фактически доказателства“, чрез които е направен опитът да бъдат зашити на кръст устите на всички симпатизанти на научния комунизъм, както и да бъде ваксинирана останалата читающа публика срещу каквито и да са грешни помисли за различна оценка от тази на Никола Г. Алтънков за ролята на БКП в историята на нашата страна.

Ролята на БКП в периода от 1919 до 1989 г. е прокламирана още в началото на книгата: „… чудовище, което, след като унищожи родителите си, ще се заеме с разрушаването на цяла една страна и народ“. В старанието си да запълни със съдържание своята претенция за академична безпристрастност авторът не прескача въпроса за убитите комунисти и техни симпатизанти през периода 1923-1944 г. Алтънков обаче не възприема изобщо тезата, че в Царство България е имало монархофашистка власт. Там, където той се позовава на източници на информация, изхождащи от БКП, и използва тяхната терминология, навсякъде терминът „фашизъм“ и производните му думи са сложени в кавички, което демонстрира авторовото несъгласие с тази квалификация.

Когато дискутира подробно броя на убитите партизани, ятаци и техни помагачи, Алтънков никъде не споменава за зверските издевателства: рязане на глави, излагането им заедно с труповете по селските мегдани; насилственото извеждане на населението да ги гледа; изтезанията на арестуваните ятаци и помагачи; убийствата на деца, малолетни, непълнолетни, бременни и пр. деяния на „законната власт“. В усилията си да намали броя на загиналите антифашисти в периода 1941-1944 г. Алтънков сервира на читателите следното забележително със своята циничност разсъждение: „87 са изброени като „самоубили се“. За някои от тях се споменава, че са се самоубили „за да не попаднат живи в ръцете на врага. За другите – не. Допускаме, че за половината от тях – 43 – самоубийството не е било по принуда, а лично решение“. От тук авторът изобретява основанието да намали броя на загиналите антифашисти.

Съдържанието не покрива амбициозното заглавие на книгата. Защото много аспекти от дейността на БКП са елиминирани: борбата на българските комунисти в защита на правата на наемния труд (организиране на стачки и други прояви), прогресивната дейност сред българското население (учредяването на въздържателни дружества, просветна дейност и пр.).

А как представя авторът участието на български войски – редовна армия и доброволци, на страната на антихитлеристката коалиция в последната фаза на Втората световна война? От началото на октомври 1944 г. три български армии в състав 450 000 души в течение на два месеца водят кръвопролитни боеве против хитлеристките войски на територията на Македония и Южна Сърбия. В сраженията при Страцин, Куманово, Струмица, Ниш, Подуево, на Косовско поле те причиняват тежки загуби на немските войски и ги отхвърлят на запад. През ноември 1944 г. е сформирана още една армия от 130 хиляди бойци, която взима участие в освобождаването на югоизточната част на Унгария, като води тежки боеве край р. Драва. Към момента на капитулацията на хитлеристка Германия части от Българската армия се намират чак в Австрия. Във войната България губи (според Централния военен архив) 8337 убити, 22 958 ранени и 9155 изчезнали. Участието във войната против фашистка Германия укрепва международните позиции на България и изиграва важна роля в постигането на справедлив и достоен мирен договор с държавите от антихитлеристката коалиция, с които България е била в състояние на война (САЩ и Великобритания).

Ала за Никола Г. Алтънков мотивацията за изпращането на български войски срещу дивизиите на Вермахта има друго обяснение: „Реалната заплаха за новата власт от евентуална военна съпротива обаче отпада с решението на новото правителство да изпрати армията срещу Германия. По този начин страната е опразнена от войници и командири, голяма част от които вероятно не са приятели на Отечествения фронт“.

За периода след установяването на властта на ОФ, та чак до 1989 г., вън от вниманието на автора е останала цялата ръководна дейност на БКП в процеса на икономическо развитие на България, както и конкретните постигнати резултати. Всъщност, точно тази пълна липса на основни факти от цял исторически период наблюдаваме сега и в новите държавни учебни програми по история за VII и X клас!

Алтънков се е насочил изцяло към една тема, на която обаче съответства друго заглавие – „Насилието като инструмент в дейността на БКП“. Но такъв тематичен фокус поставя наукоподобния „изследовател“ върху твърде хлъзгава за неговата теза територия. Понеже една наистина научна монография върху тази тема предполага прилагането на подхода от общото към частното. Това общо в никакъв случай не е „насилието като инструмент на научния комунизъм“, а е „насилието в световната история при извършването на социални промени“. В такъв контекст на разглеждането на частната тема за насилието в дейността на БКП несъмнено би трябвало да намери място насилието при установяването на буржоазния обществено-политически строй, насилието преди 1944 г. у нас, както и насилието по време на Американската революция (1776-1784) и по време на Френската буржоазна революция през 1879 г.

Никола Г. Алтънков обаче не би реализирал подобен подход – той има собствено мнение изобщо за революциите: „Комунистическата идея се отъждествява с революцията. А тя от 1879 г. насам, особено в Европа, а вече и в американските университети, се третира като свещена крава. Толерирането на революциите, стигащо едва ли не до обожествяването им, и тяхното пропагандиране, са факти от действителността. Всеки мошеник, тиранин или негодяй, който се окичи в революционни одежди, може да разчита на одобрението и насърчението на „Прогресивното човечество“. Особено ако е достатъчно ловък да свърже революцията със социализма“.

Като всеки епохален труд, и „епохалната“ книга „История на БКП. 1919-1989“ си поставя  свръхзадача. Да пребори една всеобемна тревога, която идентифицира душевността на автора: „… дори след като повечето от подробностите за комунистическия терор и престъпленията на комунистическите режими са известни, социализмът, революциите и особено социалистическите революции, са окуражавани дори от държави, страни, народи, международни организации и агенции, с тях се родеят съвременни групи и идеологии“.

Моите несъболезнования, г-н Никола Г. Алтънков!