Втори откъс от романа „Роман(с)“ на Божидар Богданов

„Роман(с)“ е от книгите, които те „хващат“ от първата си страница и те „държат“ до последната. В романа е пресъздадена голямата любов между двама поети – българин и рускиня, опитали се да избягат от кошмарите и комплексите на своите нации. Но ще успеят ли? Освен вечните теми за любовта и смъртта, на романовите страници ще откриете прелюбопитни подробности за живота в Москва, Подолск и Рязан, както и за белоруската столица Минск. За по-опитните читатели са препратките към класически текстове и автори класици, състоянието на литературния живот у нас и в Русия и пр. Най-ценното на тази книга е езикът. Богат и дълбок, асоциативно метафоричен, пъстър и многопластов. Затова, без да преувеличаваме, бихме казали, че това е романсът и романът на Божидар Богданов със Словото.

XV

Дните в Москва са винаги различни, натоварени, пълни със събития. Само времето тази година е обичайно лошо, температурите в началото на август са между дванайсет и четиринайсет градуса. Небето е мрачно още от сутринта, а непрестанният московски вятър гони едни облаци, за да докара други. Непрекъснато сме облечени с якета, винаги носим чадър. И неизменно метрото ни лашка с часове във всички възможни посоки. Два-три часа всеки ден прекарваме под земята. Представете си този огромен мравуняк, прорязал отдолу целия петнайсетмилионен град с окръжности, дъги, прави и криви, по които хиляди мотриси фучат в мрака на тунелите, потраквайки ритмично по релсите, люшкат пасажерите си, чиито безизразни лица са заболи очи в смартфоните си, в книги, вестници или смазани от умора, дремят по седалките. А на метростанциите потоците от движещи се маси се разминават, преливат се един в друг като реки, спускат се по водопадите на ескалаторите, избиват на повърхността като гейзери, а парата от гласовете им се стопява набързо сред отработените газове на автомобилните и рева на моторите. И всичко, зърнато мимоходом – музиканти от Консерваторията, репетиращи в метрото, куриери на фирми, очакващи среща с клиент, многобройните униформени по входовете, готови да проверят всеки съмнителен субект, – всичко това мигом се изличава от съзнанието ти, защото цивилизацията е хидра без памет, която поглъща хората по пътя си, докато културата се крие зад дебелите зидове на театри, библиотеки, галерии и музеи. За втори път бяхме на литературно събитие, този път като участници. Четенето се организираше в клуб, чиито стълби ни отведоха в сутерена на стара сграда. Заведението беше опасано с рингови тухли без мазилка върху тях, а мебелите от масивно дърво създаваха атмосфера на естествен уют. По масите беше насядала пъстра бохема от поети и бардове – брадати типове на моите години, възрастни двойки и тук-там по-млади авторски ликове на жени и мъже. На три-четири места, подпрени на стената или до столовете, стърчаха грифовете на китари, покрити с калъфи от плат. Рецитираха и пяха, после още и още. Малко старомоден по поведение, но разтърсващ като поет, възрастен мъж беше седнал на нашата маса и ни даряваше с ласкавия си поглед, следван трогателно от съпругата си. Таня прочете три свои текста и ме покани на малката сцена, представяйки ме като своя любим от България. Посрещнаха ме одобрителни ръкопляскания, които се усилиха след кратката ми изява. Само една от поетесите знаеше добре български, защото от години сестра и беше омъжена за българин, а самата тя работеше с български фирми по нашето Черноморие. Останалите не разбраха текста ми, който не исках да развалям със собствен превод, но чуха, че говоря руски, и това беше достатъчно. Славянофилските и православните рефлексии работеха на пълна пара в моя полза. Въпреки това нямаше място за илюзии. Някога съветските поети взривяваха от възторг стадионите, сега руските автори рецитираха под сурдинка на подземията.

XVI

Предстоеше ми посещение в традиционната руска баня. Таня
е помислила и за това. Проверила е в кои дни банята работи за мъже, уговорила е големия си син да ми прави компания. Подолската парна баня е едно от местните чудеса. Намира се
в парковата зона на този двестахиляден град, спътник на Москва, а наблизо е имението на князете Голицини. Недалече сред пейзажа текат две реки, едната от които е дълбока и достатъчно чиста за къпане. Влизаме в „парную“ и си купуваме шапки от кече, които са обичайно два модела – единият е будьоновка с червена петолъчка от плат, на другия модел пише „царь“. Не забравяме и „веник“, шибалката от дъбови или брезови клонки. Качваме се на втория етаж, където е съблекалнята и мястото за отдих – едно обширно помещение, пълно с колоритни особи, извадени направо от текстовете на Гогол. Ето този едър мустакат мъжага е истински застаряващ Тарас Булба, посивял от годините, разхожда царствената си осанка, надянал дебел халат, чийто първи цвят само стопанинът му навярно помни. А онзи хилавият, който сякаш с действията си иска да скрие не само тялото си, а дори и присъствието си сред останалите, напомня удивително за Акакий Акакиевич и дребното старо чиновничество. Насядали по дървените пейки, отрупали масите с разни видове риба, едни само сушени, други мариновани в разни руски настойки, трети – пресен дар от северните реки, – руските мъже се черпят с водка, пият бира, играят на карти или шумно разговарят. Слизаме долу и пред нас се разкрива същинската част на банята: в голямото помещение са наредени душовете, по-навътре, почти в края, е басейнът със студената вода, а на противоположния край се намира светая светих за руснака – парилката. Зад дебелата врата – адска жега и полумрак, отвсякъде те обвиват вълма пара и губиш ориентация. Но току-що ориентирал се в обстановката, разпознал голите мъжки тела и шума от вениците, бързаш да напуснеш тази преизподня, която те смущава и плаши. Първият ми опит си беше направо безуспешен. Тук не ти е някакво си СПА в луксозен хотел у нас.

След сто грама водка на втория етаж се спускаме пак в парилката. Този път се приспособявам към екстремните условия, с А шибаме гърбовете си с дъбовите клонки, потим се обилно. После излизаме и „Мечка страх, мен не страх“, се бухваме в студения басейн. Три пъти по ред, така правеше Татяна в леденото аязмо на ЙоаноБогословския манастир, докато целият изтръпнеш и достигнеш блаженството, предизвикано от две температурни крайности. Бога ми, руснаците ли не разбират от крайности?

Удряме по още сто и излизаме да пушим в преддверието, където мъж на моите години набира любопитни слушатели, предимно млади хора. А се познава с някои от тях и веднага се включва в групата. Стоя малко поназад, но думите плющят като бич в ушите ми. Този е типичният царски офицер в оставка, слаб, но с бирен корем, окичен от горе до долу с хирургически шев, пийнал яко, господинът се оказа подполковник, летец на хеликоптер, служил през 80-те в Афганистан. Младите мъже, отслужили вече, слушат и не откъсват поглед от офицера.
– И знаеш, блядь – разпалва се „афганецът“, – бяха докарали новобранци, още с жълто около устата. Опъват палатки, блядь… И что думаешь, блядь! Начали ракетны обстрел… Через двадцать минут, блядь, настал кошмар… Околността, изровена от разривите, а наши мальчики, блядь… Един разкъсан на две, друг с пръсната глава и изтекъл мозък, трети още стене без един или два крайника. Кайма от човешко месо. И блядь, блядь… това в първия ден от новоназначението им. Когато американците дадоха ракети „Стингър“ на опозицията, моите колеги пилоти падаха от небето като горящи факли. Что скажешь, блядь, что скажеш…

Думата „блядь“ е една от най-жестоките обиди в Русия, но тя вече е придобила други значения, пак ругателни, пиянско-цинични, но в нея гнездят сякаш всички синоними за омерзение и съобщност, за добро и зло, за разруха, смърт и огорчение от живота. Всички наоколо мълчат разбиращо, а подполковникът продължава:
– А сейчась, блядь, дали мне пенсию… И сколько думаеш? Седемдесет и пет хиляди рубли, малко повече от хиляда евро. Благодарность, блядь, государьство благодарит нам, как положено… Докарвам си още малко от инструкции и програми за обучение на млади летци на хеликоптери. А знаете ли колко получава един мой колега в Западна Европа или САЩ? Сега всички се разбъбрят, общата гълчава взема връх, чашите с водка и бира се изпразват до дъно и всеки се оттегля в своя си кът, продължавайки да говори за казарма, пиене, лов и риболов.
С А се наквасихме прилично и се прибрахме по здрач, за да ни посрещне една разлютена Татяна, която стовари своя гняв върху главата на големия си син. Мене, своя бъдещ жених, още пазеше като очите си.

XVII

Горя портретите на рускинята. Една година стояха в гаража ми на село заедно с нейните книги. Бях ги сложил на една маса, покрити с мушама, пазени ревниво от чужди погледи. От време на време ги навестявах, свалях мушамата със сакрална сантименталност, сякаш са свети икони, и ги разглеждах, и им говорех. Отварях някоя от стотиците книги и се зачитах като в Светото писание, оглушал и ослепял за външния свят като богомолец. Но постепенно с грижите за баща ми чувствата се укротяваха, разумът вземаше връх, споменът ставаше не така остър и болезнен, защото идеха нови болки и страдания.

Татко почина буквално в ръцете ми. Вече бях свикнал с агонията на тялото му и последните грижи около отиващия си живот ме отделяха като спасителна стена от предишната ми страст. За последен път земният ми отец помагаше на своя единствен син.

И преди да погреба баща си, погребах Татяна. Портретите бяха със солидни размери, някои от тях достигаха до осемдесет сантиметра на петдесет-шестдесет, други – около четиридесет- петдесет. Направени изключително професионално от модерни материали, които не подлежат на огъване от годините, олекотени и блестящи от гланц, спокойно можеха да бъдат снимки на холивудски знаменитости, излезли от ателието на художник-фотограф. И така си беше.

Само дето фотографът беше жена, нейна приятелка. Една от допуснатите да снимат самия Путин. Първо дадох на огъня най-ненавистния портрет, на който тя се превъплъщаваше във вещица, варяща разни отвари, а на заден план се кискаше малка Баба Яга. Облечена като на кино, Татяна носеше атрибутите на магьосница. Тази роля обичаше да разиграва и в живота, да се прави на пророчица, да гледа на карти Таро, да прави магии. Така можеше да омагьоса мъжете, да спечели доверието на жените.
После подпалих художничката, застанала с академична тога и артистична барета пред дървен статив. Колко много Татяни горях като на клада, устроена от инквизицията. Нататък идваха разни източни мотиви: Татяна – японка в кимоно, Татяна-Шива, Татяна-Кали; след тях съвременната Татяна – ту размишляваща, ту леко еротична. Подир русалката оставаха най-съблазнителните ѝ портрети – Танечка, обута във високи сребърни ботуши със сребърни връзки, се превръщаше ту в красива фигуристка, надянала бляскави кънки, ту в жената котка, сложила маска на лицето си, разголила бедра, рамене, докато бюстът ѝ преливаше под лекото облекло.
Изгарях Татянините двойнички една по една, бавно, с удоволствие и жал едновременно. А от огъня се вдигаше такъв черен дим, така се гърчеха образите от портретите, пукаха и припламваха, сякаш чувах вещерско кискане и усещах миризма на сяра. Прочее изкуствените материи воняха дори по-лошо. И както можете да си представите, уж изгорих вещицата, чудовището и любимата на живота ми, но не съвсем, не съвсем. Оставаха трудно горящи фолиа, нагърчени и осаждени, които трептяха, разнасяни в градината от вятъра. Пламнаха сухите летни треви, малки дяволски искри се разхвърчаха по всички посоки. Работата отиваше към пожар. Само това ми липсваше.

Рускинята метафорично изгори моя дом, сега щеше да го подпали в действителност. Предвидливо бях разпънал маркуча.Трябваха ми само секунди да отворя крана. Като ударени през гръбнака змии, засъскаха недогорелите портрети, особено последният, от който ме гледаше главата на Медуза, а надолу, в дълбочина, съскаха и умираха епохи от женска сласт, притворство и митове. Най-сетне една изпепеляваща страст се самогасеше.
Накрая, след два-три дена, видял разхвърчалите се чернилки в градината, изкопах недълбоко обширно място, където зарових всичко оцеляло. На фона на полуизсъхналата трева се откроиха две големи землисти петна с формата на неправилни кръгове, по-скоро елипси, съединени наполовина с прясна пръст, които приличаха на огромно домино. Последната маска на Татяна.

XVIII

Тук е мястото да продължа своя московски разказ с една фотосесия, в която, ща не ща, трябваше да участвам заедно с Татяна. За разлика от нея, не обичах да се снимам. Правех го рядко и при поводи, които си заслужаваха. Без да възразявам, приех, че нашата любов все пак е достатъчен повод. Приятелката на Таня държеше обширно ателие в стара и масивна сграда от деветнадесети век, с много входове, вътрешен двор и дълги коридори. Вътре ателието разполагаше с богат гардероб от различни епохи, мъжки и дамски аксесоари и знакови предмети. Нина ни беше приготвила богата закуска с чай и кафе. Докато хапвахме и отпивахме, тя ни представи асистента си, интелигентен мъж на около петдесет години, с когото се разговорихме, докато жените общуваха повече помежду си, но от време на време разговорът ставаше общ и все по-естествен и непринуден.

Задължително условие за всеки добър художник фотограф е да предразположи моделите си, да ги остави да се саморазкрият пред обектива. По молба на Татяна си бях оставил брада, която беше доста набола. Реших, че ще е по-артистично, ако я направя „византийска“. Това понятие сам си измислих, като реминисценция от разни филми, в които императорите или сановниците бяха подготвени така от гримьорите. Обръснах част от лицето си, оставяйки два пръста от брадата ми да се спуска надолу, симетрично от двете ми страни. Обръснах и част от шията си. Всички възторжено ме поздравиха за новия ми външен вид. Оказа се, че да се снимаш в студио, не е проста работа, но увличаща и забавна. Позите и костюмите си избирахме сами при вещата помощ на фотографите, а понякога по тяхна препоръка. Моята партньорка, с доста богат опит в подобни сесии, ме водеше уверено напред и от кадър на кадър започнах да изпитвам удоволствие. В един момент така се увлякохме в своите превъплъщения, че започнахме да се целуваме, нехаейки за чуждото присъствие.
След три часа фотосесията приключи повече от успешно. И сега снимките са в папка на десктопа ми, но няма нужда да ги отварям. Повечето помня отлично. Ето ни като благородническо семейство от ренесансова Венеция, какво ти – направо съм дожът, а до мене е моята благоверна. У мене погледът е спокоен и суров, у съпругата ми – мек и влюбен. После, надянал новата си червена рубаха, обгръщам любимата си във всякакви варианти. Най-сполучливи са станали кадрите, в които сме си обърнали гръб, но сме вплели отзад ръцете си.
Тук съм с лятна и светла мека шапка, риза на райета и свободно преметната, незавързана вратовръзка, видимо отслабнал като манекен, взрян напред, докато Танечка мечтателно гледа към небето. Другаде сме глава срещу глава, като красавицата от снимката изпива с очи любимия си, а той гледа настрани с мачовска дистанцираност, бръкнал с ръка в джоба си. Татяна е прекрасна като Кармен с червената си рокля и димяща цигара.

След това фотосът ѝ с пура излъчва зла енергия и неприкрит цинизъм. Тук можех да разпозная част от истинската ѝ природа, но бях прекалено влюбен, за да го направя. Точно обратното – тя вече ме моделираше според своите разбирания и като визия, и като поведение. Както в онзи кадър, на който танцуваме, следвах стъпките и ритъма на жената до себе си.