Вторият роман на Юлия Дивизиева излиза до дни

Юлия Дивизиева живее в София. Завършила е Библиография и Кинопедагогика. Работи като редактор и рецензент. Пише стихове и проза. Автор е на книгите: „Кукувича прежда” – разкази /2015/; „Полутон, полусянка” – поезия /2016/; „Двайсет и пети кадър” – повести и разкази /2017/; “И малките неща” – поезия /2018/; “Ана от острова” – роман /2019/, “Хора, птици и ангели” /2020/ – сборник с разкази и есета,  всички издадени от издателство „Факел”. И на книгата за деца “Заза и Фин” /2020/ на ИК “Знаци”. Публикувала е в различни електронни и печатни издания. Има участие в сборници и алманаси. Член е на СБП и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Под печат е новият ѝ роман „Улица с нечетни номера“.

СИЛУЕТЪТ
Из романа „Улица с нечетни номера“

Бебето гледаше нагоре, към небето. Беше толкова малко, че дори не проявяваше инстинкта си за самосъхранение. Въртеше очички, събираше ги в основата на нослето и пак се ококорваше. Ситни, едва видими снежни люспици кацаха по зачервените му бузки. Проблясваха и веднага се стопяваха. То се опита да захапе пеленката, която докосваше устенцата му, но не можа и заскимтя с тънък гласец. Като никой не се отзова на проплакването му, зарева с пълно гърло. Толкова малко вързопче, а с такъв силен глас!

По същото време, в което мъничето заявяваше на света присъствието си, доцент Тасков правеше всекидневната си разходка преди вечеря. Имаше нужда да се поразведри след дългото седене над книгите. Крачеше с радост по улиците на стария Лозенец. Всички сезони се понасяха леко в тази част на квартала. Оттатък булеварда кипеше строителство и никак не ставаше за разходки.

Той вървеше с вдигната яка на балтона. Пристегна шала около врата си, щом усети първите снежинки да го пощипват.

Излезе вятър и това го накара да погледне към Витоша. От баща си знаеше, че паднат ли облаци над Купените, времето непременно ще се развали. Ускори крачка. Носеше чадър, но не се сещаше да го разтвори, зает с мисли по новия учебник. Той щеше да му донесе професура, евентуално…

Минавайки покрай зашумената дъсчена ограда, дочу звук, наподобяващ котешко мяукане. Огледа се, не видя нищо и продължи. След още няколко крачки мяукането се превърна в плач. Истински плач, раздиращ мрачината на ноемврийската привечер. Тасков се върна и надникна в двора на къщата. Портичката, леко открехната го накара да влезе. Тази къща беше на полковника. Там, направо върху каменните плочи, лежеше бебе и се дереше с пълно гърло. Гърчеше се, но не можеше да се освободи от одеялцето и пелените си, и слава богу!

Доцентът извика:

— Има ли някой тук? Как може да оставите детето на студа?

Чак като го изрече, мисъл блесна в съзнанието му: „Това бебе е изоставено! Ами сега?!“

Ясно е, че не е на стария полковник. Достатъчно възрастен е, а и живееше сам. Нямаше смисъл да тропа на вратата му. Но и не можеше да остави бебето на земята. Вдигна го и го допря до гърдите си. Вързопчето се успокои и го загледа с все още мътни оченца. После притихна и се унесе.

Доцентът обиколи наоколо. Поогледа се, но не видял никого, тръгна бързо към дома си. Живееше в последната кооперация на улицата.

Снегът се усили. Той разкопча балтона си и загърна спящото бебе. Беше захвърлил чадъра, който само му пречеше.

Зад гърба му се промъкна безшумно тъмен силует. Проследи го.

Тасков не успя да извади ключовете си и натисна звънеца с лакет.

Вратата се отвори с глухо бръмчене. Бебето примлясна, засука в съня си и продължи да спи.

Силуетът остана още известно време, спотаен зад ъгъла, но неоткъсващ очи от мъжа и бебето. След малко и той се стопи в настъпващата вечер, като избягваше светлите петна на уличните лампи.

Отвори Ема, дъщеря му.

— Тате, какво си ми купил?

— Стига с това купуване — долетя отвътре гласът на майка ѝ.

— Мамо, мамо, татко е донесъл бебе!

— Не си ли голяма вече за кукли! А ти, Стефане, престани да я глезиш. Догодина е гимназистка, кукли ще ѝ купуваш!

Антонина се появи в антрето и остана на място.

Бебето се беше разбудило и започна да се обажда.

Стефан Тасков държеше малкото и не знаеше какво да каже. Успя да изрече:

— Това е бебе.

— Виждам — отсече жена му, — и какво си мислиш, че ще правим с това бебе! Кой ти го даде? Да не е на някоя от твоите студентки? Ооо, почакай, твое е, нали! — тя не спираше да говори, като гласът ѝ вземаше особени височини и имаше опасност да скъса гласна струна.

Бебето писна. Ема го грабна от ръцете на баща си и го отнесе.

— Нина, успокой се, моля те, и ме чуй — намерих го. Беше оставено пред стъпалата на полковника. Заваля, стана ми жал, затова…

— Ти знаеш ли какво можем да си навлечем с това бебе! Замисли ли се изобщо, или умът ти пак витае из облаците! Слез на земята, Стефане! Защо не го остави, все някой щеше да го прибере?

— Как да го оставя на студа, сърце имаш ли!

Тя не му отговори, врътна се и влезе в хола, затръшвайки с ярост вратата, чието стъкло издрънча заплашително.

Стефан стоеше все още с балтон, шал и бомбе. В душата му бушуваше ураган. Каквото и да помислеше, веднага го отхвърляше. Май за първи път му се случваше да няма вярна мисъл.

В апартамента настъпи тишина. Бебето беше спряло да плаче.

Ема открехна внимателно вратата на стаята си и рече:

— Тате, трябва да му купим храна. Успях да го приспя, но като се събуди… А и нямаме нищо, с което да го увием. Цялото е мокро. Аз го завих с чаршаф.

— Казва се да го повием… Добре, питай майка си какво да направим, а аз ще ида да потърся мляко. На колко ли месеца е? — повече на себе си рече баща ѝ.

Ема влезе в хола и завари майка си да лежи с кърпа на челото. В стаята миришеше на валериан.

— Мамо — съвсем тихо рече Ема.

— Ти какво, пак ли си на страната на баща си? — процеди през зъби Нина.

— Мамо, на ничия страна не съм, просто ми е жал за горкичкото детенце. Толкова е сладко! Ела да го видиш. Може би ще кажеш на колко месеца е. Татко пита.

— Ще дойда, но ми обещай, че още утре ще се обадим, където трябва, за да го отнесат. Не можем да поемем отговорност за чуждо дете.

— Но то не е чуждо, нали татко го е намерил! А и винаги съм искала да си имам сестричка.

— Това е жив човек, а не кукла, Ема, съвземи се!

Нина се надигна с въздишка и отиде в стаята на дъщеря си.

Най-после можа да погледне бебето отблизо. То не беше на повече от три месеца. Имаше добре оформено личице, с малко носле. А черните му косички, доста дълги за новородено, стърчаха във всички посоки.

— Мамо, погледни — и Ема отмести крайчето на завивката. На вратлето на бебето имаше златен медальон, прекалено голям за телцето му, нанизан на червен копринен конец.

БЕЛЛА

След като Стефан прибра бебето от улицата, Антонина не му проговори три дни. Това не ѝ попречи още на другата сутрин да купи тензух и бархет и да му направи пелени.

Грижеха се за малкото, разминавайки се безмълвни. Помолиха Ема да не казва на никого. Не бяха съобщили и в милицията. Какво ли ги възпираше?!

Вечерта, когато дъщеря им си легна и бебето беше изкъпано, нахранено и приспано, Стефан извади медальона от чекмеджето на бюрото си и го сложи на масата. Остатъците от вечерята не бяха раздигани.

Антонина седеше и мълчеше — правеше топчета от хлебни трохи, търкаляше ги върху покривката и ги гледаше като хипнотизирана. Откакто бебето беше в дома им, не бяха спали и не се бяха хранили като хората. Приличаха на сенки.

— Нина, помниш ли, че искахме да имаме още едно дете?

Тя не му отговори.

— А помниш ли колко много се обичахме? Сега всеки се е затворил в себе си, в собствените си занимания и грижи. Ема порасна и все по-малко се нуждае от нас. Дали пък това дете не ни е дар от съдбата?!

Нина вдигна поглед и рече:

— Стефане, ако оставим детето, трябва начаса да се махнем оттук. Не ми възразявай, моля те! Помислила съм за всичко.

Той се стресна от думите ѝ, очакваше съвсем друга реакция. Затова я гледаше смаян и не знаеше какво да каже.

— Ще се наложи да пораздвижиш партийните си връзки. Всичко трябва да остане в тайна, под клетва. Ще знаем само ние и определен кръг от хора, неизбежните. И трябва да дадем име на бебето — изрече тя на един дъх.

В настъпилата тишина се натрапваше само звукът на стенния часовник, идващ от коридора. Щом кукувичката му изкука десет пъти, Стефан стана и отиде до прозореца. Отметна пердето и видя рояк снежни пеперуди да танцуват около уличната лампа.

Покривите вече белееха.

— Ще го кръстим Белла, може и Снежанка, на снега.

— Белла е хубаво име и звучи сериозно, остави това Снежанка за приказките… Стефане, ще идем да живеем в къщата на баща ми, а този апартамент ще продадем. Знам, че ти е скъп, но това ще е твоята жертва, моята е ясна —ще ставам майка на подхвърлено дете. Боже, ума си ли изгубих!

Истината беше друга, Антонина не си беше загубила ума, а отдавна неизпитвано чувство започваше да пърха в гърдите ѝ, щом гушнеше малкото. Но не пожела да си го признае.

— Да, още утре ще ида до къщата да видя какво е необходимо да се направи, за да се пренесем.

Оказа се, че не е толкова лесно да осиновиш подхвърлено дете, като в същото време го криеш от съседи, роднини и приятели. Добре че успяха бързо да се пренесат в дома на писателя Драгиев, бащата на Антонина. Там никой от съседите не заподозря, че бебето не е тяхно.

На много врати почука Стефан Тасков, докато уреди всички необходими документи. Чиновниците го питаха за какво им е потрябвало дете без произход, като има толкова други изоставени в домовете…

Той търпеливо им отвръщаше: „Това да не е стока, че да го избираме, то само дойде при нас и него искаме“.

Малко преди да навърши годинка бебето Белла имаше бащино и фамилно име. Имаше майка, баща и сестра. Също и нов дом, в друг квартал, на улица „Сълзица“ номер седем.

**

Малката растеше буйна и своенравна. Сестра ѝ я боготвореше. А тя пък от всички най-много обичаше баща си. Той беше пригодил килера за кабинет и работеше в него. Дребосъчето пренасяше куклите си там и ги редеше по пода, в краката му. Играеше си, като непрекъснато бърбореше. Стефан беше свикнал и детето не му пречеше. Само Антонина се стараеше да бъде строга с Белла. И тя се научи хитричко да се измъква от опеката ѝ. Беше умна и находчива. Това особено пролича щом тръгна на детска градина, а и по-късно, в училище. Пакостите ѝ бяха безброй, но винаги успяваше да се измъкне. Бързо учеше и помнеше. Трябваше ѝ най-много час и беше готова с уроците, после щукваше из квартала.

Белла беше дребна, смугла, с гарвановочерна коса. Абсолютна противоположност на името си. Очите ѝ искряха като разжарени въглени. Магнетично дете. Речеше ли да иска нещо, нямаше спирачка, докато не го получи. С баща ѝ и сестра ѝ беше лесно, но с мути ѝ трябваше тактика. Казваше на майка си „мути“, защото двете си говореха на немски, Антонина много държеше на това. И Белла усети, че за да се разбира с нея, трябва да учи „отвратителния“ език.

Децата от квартала се надпреварваха за вниманието ѝ. Дори момчетата започнаха да се съобразяват с нея, след като с четалчето си заби скоба в крака на Миро и трябваше да го водят в поликлиниката.

— Белла, какво пак си направила днес, майката на Миро ме засипа с крясъци по телефона? — попита я вечерта баща ѝ.

Тя го погледна хрисимо и каза:

— Нищо, той ми се пречкаше пред очите, а аз сто пъти му казах да се махне. И накрая сам се наниза на скобата.

— Каква е тази скоба, изобщо обясни ми всичко отначало? — кротко рече Стефан.

— Скоба от четалче, най-обикновена топлийка.

— Топлийка ли, това е болезнено и много опасно, как може, и откъде имаш тези неща!

— Ами направиха ми го момчетата. Татко, аз ти казах, че имам четалче, и ти рече, добре.

Баща ѝ се замисли: „Може и да ми е казала и да не съм я чул, толкова бърбори…“

— Моля те, обещай ми, че никога повече няма да използваш това нещо!

— Добре, тате — и тя се хвърли на врата му.

Ей така ставаше, все минаваше между капките.

Обраните дюли или скършените клони на черешата в нечий двор, изцапаното пране — в друг. Портмонето с връвчица, което подлъгваше минувачът да се наведе, а в следващия миг то да изчезне. Пликовете с вода, хвърлени от горния етаж на къщата върху главата на нищо неподозиращия човек, който си върви по тротоара. Покривките, дето ги изнасяше на улицата, за да прави театър. Измисляше Белла игри и забавления и затова децата я обичаха. Тя нямаше търпение да порасне и порасна, когато белѝте ѝ взеха да стават все по-големи и с последствия.

Завърши гимназия на същата улица, с много добър успех. Започна да се подготвя за кандидатстудентски изпити. Докато другите зубреха теми, тя се мотаеше. Взе да се отбива в модерното кафене „Колумбия“. Имаше в атмосферата му нещо, което ѝ напомняше за „сърдитите млади“ автори, които четеше с голямо удоволствие. Трудно се снабдяваше с тях, но не беше невъзможно.

Кафенето се намираше на „Графа“, а малко по-надолу в посока площад „Гарибалди“ имаше антикварна книжарница. Тя по-скоро беше прикритие за черната търговия с книги, ставаща тайно в безистена до нея. Белла беше продала няколко ценни екземпляра от библиотеката на дядо си, писателя. Фройд много се търсеше. За него вземаше по седемдесет-осемдесет лева на книга. А веднъж присъства на скандал между две жени, които буквално наддаваха за „Отнесени от вихъра“. Накрая се хванаха за косите въпреки цената от сто лева.

По това време с две продадени книги Белла си осигуряваше морето.

В кафене „Колумбия“ можеше да се купи буквално всичко, най-вече долари. Един долар се продаваше за около три лева. Дънките в „Кореком“ струваха двайсет и два долара, само трябваше да се намери някой, който може да пазарува там. Търгуваха се и грамофонни плочи на групите, забранени у нас. Белла купуваше и препродаваше, така печелеше приятели. Имаше ли пари, беше царица.

Живееше в илюзорен свят. А висящите тук, уж на кафе, бяха повечето мамини синчета и дъщери, и други с възможности, дошли от провинцията, но вписали се добре в столичния живот. Изхайлазени, те се привличаха взаимно. Тя бързо се сприятели с някои, въпреки че бяха по-големи. Започна да ходи и в Магарешкия рай, в градинката срещу Спортната палата. Там, затулени между дърветата пейки, приютяваха младежите бунтари. Вълната на хипи поколението ги беше застигнала въпреки старанието на властите да заглушават бушуващата ѝ сила. И дрогата беше започнала да си проправя път към тях. Свиреха на китари, пееха песни, подражаваха на Джими Хендрикс, Дженис Джоплин — пиеха. Бяха нарекли местенцето си така, защото на жаргон означаваше затвор, тъмница. Кое беше непоносимото за тези млади хора, ами желязната завеса, зад която живееха затворени и която ги отделяше от истинския свят. С поведението си те, непримиримо се съпротивляваха на нормите и забраните.

За Белла дойде времето на купоните. Било на нечия мансарда, било на вила, всяка вечер имаше къде да се иде. Алкохолът и цигарите бяха едно от нещата, без които не минаваше, и тя много бързо навакса пропуските си. Започна с малка „Стюардеса“. В единия джоб цигарите, в другия — бонбоните „Теменужки“. Класика. Така скриваше следите на новите си навици от родителското тяло.

Сестра ѝ стана стюардеса и отсъстваше с дни. Но пък когато се върнеше, я затрупваше с чуждоземни подаръци. Белла ѝ мрънкаше за долари и ги получаваше. Първа в махалата се сдоби с дънки, със сабо и какво ли още не. След като поносеше някоя дреха, я подаряваше. Щедра душа. Веднъж приятелката ѝ рече:

— Що не залагаш парцалките в оказион, знаеш ли колко се печели от това!

И тя започна. Така винаги имаше пари и тайфата беше нейна. Още повече че вече имаше и жилище. Не голямо, но достатъчно. Баща ѝ се погрижи и за това.

Носеха се младежите като рояк замаяни скакалци от заведение на заведение, докато не изпиеха и последния лев. Режимът в тези години беше поохлабил хватката си и те се промъкваха ловко из лабиринтите му. Е, понякога прибираха някое от момчетата и след дни пристигаше остригано, на момичетата пък цепеха и без друго късите поли, но това бяха бели кахъри.

На изпитите в Университета тя се провали. Родителите ѝ бяха разочаровани и покрусени. Мути спря да ѝ говори. Баща ѝ въпреки всичко ѝ намери работа при свой приятел, а в края на годината почина внезапно, покосен от инфаркт.

Белла се опита да заживее по-умерено, но не задълго.

После сестра ѝ се омъжи и тя остана без двете най-сигурни опори в живота си.

Майка ѝ заживя сама. Не пожела Белла да се върне при нея. Между двете се намести напрежение и дълго спотайвано неразбирателство. Чуваха се от време на време по телефона. По-често Белла ѝ се обаждаше, особено когато имаше нужда от пари.

Днес беше рожденият ѝ ден и тя тръгна към „Сълзица“, при мути. Не ѝ се обади предварително. Купила с последните си стотинки червен карамфил, само това имаше в цветарницата, се изправи пред вратата, от която вече нямаше ключ. Искаше да разчувства майка си, доколкото беше възможно.

А ключа ѝ взеха още когато изнесе ценна картина, останала от дядо ѝ. Парите от картината стигнаха точно за една вечер на „Простор“.

— Пак ли за пари идваш? — изпревари я с въпрос Антонина.

Не ѝ остави никаква възможност за шикалкавене. Но въпреки това Белла се опита да я омилостиви, подавайки ѝ карамфила.

— Влез, не стой на вратата!

Майка ѝ се беше смалила и пожълтяла. Едва тътреше чехлите си.

„Колко е остаряла! — помисли си Белла и бавно тръгна след нея. — Ще трябва да изтърпя дудненето ѝ.“

В хола приглушено светеше само един аплик.

— Мути, да светна ли?

— Не, недей! Очите ми не са наред и така ми е по-добре. Днес имаш рожден ден, не съм забравила, бъди здрава и умна. Пари няма да ти дам, но ще ти дам нещо, което отдавна пазя за теб.

Тя отиде до стайчето, бившия кабинет на баща ѝ. Шумоли известно време вътре и се върна, като остави малка кутийка върху масичката.

— Това е твое.

Белла посегна към кутийката.

— Почакай! Преди да я отвориш, трябва да знаеш, че отваряш новия си живот. Аз бях дотук. Не успях да се справя добре като твоя майка, но Господ ми е свидетел колко много те обичам и колко усилия положих. Сега вече можеш…

Белла извади от кутийката колие, нанизано на червен копринен конец. Беше масивно и тя моментално пресметна какви пари ще му вземе в оказиона.

— Мути, много ти благодаря, но не биваше. Не ми трябват бижута.

— Това не е подарък от мен за теб, то е твое.

Настъпи мълчание. Белла не схващаше какво се опитва да каже майка ѝ. Държеше колието детелина, втренчила поглед в него. То беше обемно. От едната страна в центъра имаше малък изумруд, а от обратната — диамант, това успя да чуе от обясненията на мути.

През него, странично, минаваше тънка като косъм чертица. Никога не беше виждала подобно бижу. „Как така съм дошла с него и откъде?!“

— На кого е било?

— Вероятно е от майка ти… ето, най-после изрекох дълго пазената тайна!

— От кого?!

— От майка ти, с него беше, когато дойде в дома ни. Отвори го.

Белла не можеше да помръдне, камо ли да раздвижи пръстите си. Изпусна го, като че ли то я опари. Причерня ѝ. Имаше нужда да изпие нещо силно. Пак го взе и прокара нокът в едва забележимия страничен отвор. Вътре, в двете похлупачета, бяха гравирани елипса, с усукани в контурите ѝ миниатюрни рози и цифрата 1957.

— През всичките години съм живяла в лъжа и сте ме обичали насила, така ли? — гласът ѝ изхриптя неестествено.

— Думичка вярна няма в твърдението ти за обичта.

И Антонина ѝ разказа всичко.

— Рожденият ти ден е денят, в който баща ти те намери. А годината беше петдесет и седма. Какво означава венецът с рози не зная. Отдавна исках да ти разкрия истината, за да не я научаваш от друг. Въпреки че има закон за тайната на осиновяването, винаги се намира „доброжелател“ и от това най-много се страхувах през годините. Стефан не искаше да ти казваме, но сега, когато и моите дни са преброени, трябва да знаеш. Дано това, което научи току-що, ти помогне да се намериш. Ние не открихме кои са родителите ти. Не искахме да се разчува и затова не ровихме докрай. В последните години обаче ти ни обърна гръб. Живееш ден за ден, като че ли животът не е твой, а нечий друг… Държиш се лошо, но аз не ти отмъщавам, не го приемай така, просто повече не мога да крия. Трябва да знаеш, защото си мисля, че някакво дълбоко вътрешно неудовлетворение, необяснимо и за теб самата, те кара да си такава, каквато си — разрушителна.

— Мути, аз не искам друго семейство, още по-малко друга майка — и Белла заплака сърцераздирателно.

— Малко е късно за сълзи, детето ми, но поплачи си, дано ти олекне. Аз ще остана твоя майка завинаги и няма да те упрекна, ако речеш да търсиш тази, която те е родила, но ти трябва да се промениш. А сега тръгвай, върни се, когато се успокоиш и наместиш мислите и чувствата си.

Щом Белла хлопна вратата зад гърба си, Антонина се разрида. Нещо се скъса в душата ѝ.